Решение № 324 от 26.06.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 324 гр. Велико Търново, 26.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20264100500174 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Производството е образувано по въззивна жалба на Р. И. Д. от гр. П. Т. подадена чрез пълномощника й адв. Ж. Д. против решение № 1883/19.12.2025г. по гр. д. № 2521/2025г. по описа на РС В. Търново, в частта му, с която е прието за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на ищеца „Ай тръст“ ЕООД гр. София сумата от 4 453, 82 лв. – главница по договор за кредит № 3020799/02.08.2024г., сключен с трето за делото лице – „Кредисимо“ ЕАД, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 05.06.2025г. до окончателното изплащане, както и сумата от 53, 54 лв. – мораторна лихва за периода 11.09.2024г. – 05.05.2025г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1906/2025г. на ВТРС.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, в обжалваните му части, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изтъква се, че първата инстанция неправилно е приела, че с представеното от ищеца споразумение за насрещно прихващане са погасени задълженията на жалбоподателката по процесния договор за кредит. Възразява се, че поръчителят не е доказал да е заплатил на кредитора 1 дължимото от ответника по договора за кредит, за да се суброгира в правата му по реда на чл. 146 ЗЗД. В тази връзка се поддържа, че ищецът не е носител на претендираното от него вземане срещу жалбоподателя, поради което се иска от ВТОС да отмени обжалваното решение в атакуваните му части и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, е депозирали отговор, с който оспорва същата. Възразява, че по делото е безспорно доказано, че е заплатил на кредитора по процесния договор исковата сума чрез извършено прихващане с негови насрещни задължения. Развиват се съображения, че при недействителност на договора за потребителски кредит обявена по реда на чл.

22 ЗПК, на основание чл. 23 ЗПК, който е специален закон спрямо общия ЗЗД, длъжникът дължи връщане на чистата стойност на кредита и изпълнилият неговото задължение поръчител встъпва в правата на кредитора до този размер. Твърдяната суброгация се извежда не на основание чл. 138 ал. 2 ЗЗД, а по реда на чл. 74 ЗЗД, тъй като изпълнилият чуждия дълг гарант е имал интерес да стори това, тъй като недействителността на договора за кредит не е била очевидна и не е било ясно, че договора за поръчителство не е породил действие. С тези доводи се иска от ВТОС да остави без уважение въззивната жалба, като потвърди обжалваното решение в атакуваната му част с присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В останалата си част, решение № 1883/19.12.2025г. по гр. д. № 2521/2025г. по описа на РС В. Търново, с която е отхвърлен иска за главница за горницата на уважения размер от 4453, 82 лв. до пълния предявен размер от 4842, 88 лв., както и исковете за договорна лихва в размер на 548, 48 лв. за периода 11.09.2024г. – 05.05.2025г., за възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 02.08.2024г. в размер на 242, 68 лв., за мораторна лихва в размер на 21, 84 лв. по договор за предоставяне на поръчителство от 02.08.2024г. за периода от 11.09.2024г. до 05.05.2025г., поради необжалването си е влязло в сила /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не 2 страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Липсват и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост, тъй като са били налице положителните респ. са липсвали отрицателните предпоставки за предявяване на иска, а първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането си с исковата молба, без да има произнасяне в повече от поисканото.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗД за приемане на установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сумата 4842, 88 лв. – главница, сумата от 548, 48 лв. – договорна лихва за периода 11.09.2024г. – 05.05.2025г., сумата от 53, 54 лв. – наказателна лихва за периода 11.09.2024г. – 05.05.2025г., представляващи вземания по договор за кредит № 3020799 от 02.08.2024г., както и сумата от 242, 68 лв. - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 02.08.2024г. и сумата от 21, 84 лв. - мораторна лихва в размер на 21, 84 лв. по този договор за периода от 11.09.2024г. до 05.05.2025г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното й изплащане. С исковата молба ищецът твърди, че на 02.08.2024г. ответникът е сключил договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата на който кредиторът му е отпуснал заем в размер на 5000 лв., който е следвало да върне до 10.08.2026г., ведно с уговорената лихва по приложим към договора погасителен план. Ищецът допълва, че на същата дата ответникът е сключил с него договор за предоставяне на поръчителство, за да обезпечи задълженията си по договора за кредит, който не е бил задължително условие за получаване на заема.

Ищецът уточнява, че за да осигури поръчителството му, ответникът се е съгласил да му заплаща месечно възнаграждение за срока на договора за кредит, както и че в изпълнение на задълженията си по този договор е сключил с кредитора договор за поръчителство, с който се е задължил да отговаря солидарно с ответника за изпълнение на задълженията му по кредита. Ищецът твърди, че кредитополучателят не е платил на падежа 6 месечни погасителни вноски, поради което кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 3.1, раздел Х от ОУ, за което е изпратил на ответника уведомление по реда на чл. 12, раздел IV от ОУ на неговия ел. адрес за кореспонденция. Ищецът изтъква, че поради липсата на плащане от страна на кредитополучателя, кредиторът е поискал изпълнение от него като поръчител, което е сторил на 12.05.2025г., като е погасил дължима главница в размер на 4842, 88 лв. – главница, договорна лихва за периода 11.09.2024г. – 05.05.2025г. в размер на 548, 48 лв.

3 и наказателна лихва за същия период в размер на 53, 54 лв., както и 150 лв. – административни разходи. По реда на чл. 143 ал. 2 ГПК ищецът уточнява, че е погасил задълженията по кредита, чрез прихващане на насрещни взсемания между него и кредитора по споразумение от 12.05.2025г. Ищецът смята, че с погасяване на посочените суми е встъпил в правата на кредитора на основание чл. 146 ЗЗД и има вземане срещу ответника за тях, за което го е уведомил. Ищецът добавя, че поради липсата на изпълнение от страна на ответника се е снабдил срещу него със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1906/2025г. на ВТРС, срещу която длъжникът е подал възражение в срок. В тази връзка иска от съда да установи вземанията му срещу ответника по издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. Признава, че на 02.08.2024г. е сключил с кредитора договор за кредит от разстояние със сочените от ищеца параметри, както и че е сключил с последния договор за предоставяне на поръчителство. Смята, че договора за кредит е недействителен, тъй като с дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение на поръчителя се заобикаля изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК и се обогатява неоснователно кредитора, тъй като той и поръчителят са свързани лица. В тази връзка ответникът добавя, че договора за поръчителство има за предмет недействително задължение, а по според чл. 138 ал. 2 ЗЗД поръчителството може да съществува само при действително задължение.

Възразява, че липсват доказателства за извършеното от поръчителя погасяване на задълженията на длъжника и за размера на погасените суми. С тези доводи се иска от съда да отхвърли предявените искове с присъждане на разноски.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации, поради което препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно установено, че ответникът е сключил с „Кредисимо“ ЕАД договор за предоставяне на кредит от разстояние № 3020799 от 02.08.2024г., по силата на който му е отпуснат кредит в размер на 5000 лв., който е следвало да върне на 24 месечни вноски в срок до 10.08.2026г., при фиксирана лихва в размер на 19, 68 % и ГПР от 21, 56 %. В изпълнение на чл. 4 ал. 1 от договора за кредит между страните по делото е сключен договор за предоставяне на поръчителство от 02.08.2024г., по силата на който ищецът се е задължил да поръчителства спрямо кредитора на ответника и да отговаря солидарно с него за изпълнение на задълженията му по договора за кредит срещу дължимо от кредитополучателя възнаграждение в размер на 5 326, 67 лв., платимо на 24 месечни 4 вноски, с падеж, датата на падежа на съответната вноска по погасителния план по договора за кредит. В изпълнение на задълженията си по договора за предоставяне на поръчителство ищецът по делото е сключил с кредитора на ответника договор за поръчителство, с който се е съгласил да отговаря пред него солидарно с потребителя за изпълнение на всички задължения по кредитния договор, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на ответника по този договор. Поради непогасяване в срок на падежирали месечни вноски по кредитния договор, на 09.05.2025г. кредиторът е обявил вземанията си по него за предсрочно изискуеми и на същата дата е поискал от ищеца като поръчител да ги заплати. Със споразумение за насрещно прихващане от 12.05.2025г. кредиторът и поръчителят са постигнали съгласие да направят прихващане с техни насрещни вземания до размер на по – малко от тях, като тези на кредитора към поръчителя са индивидуализирани в приложение № 1 към споразумението. Вземането на кредиторът спрямо ответника по процесния договор за кредит в общ размер на 5594, 90 лв., от които главница - 4842, 88 лв., договорна лихва в размер на 548, 48 лв., наказателна лихва в размер на 53, 54 лв. и административни разходи в размер на 150 лв. са част от съдържанието на въпросното приложение № 1. След като не е получил плащане на посочените суми, въз основа на отправената покана за доброволно изпълнение, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение срещу ответника за тях, която е оспорена от последния с възражение по чл. 414 ал. 2 ГПК.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: