Решение № 366 от 22.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 366 гр. София, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Ивета А.а

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета А.а Въззивно гражданско дело № 20211100509539 по описа за 2021 година

П

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Ю.Б.“АД срещу решение 20049917/22.02.2021г. постановено по гр.д. № 44789/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 69 състав, с което са отхвърлен предявените от него срещу А. С. А. искове по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.430 ал.1 и ал.2 от ТЗ вр. чл.79 ал.1 от ЗЗД вр.чл.99 от ЗЗД вр. чл.10а от ЗПК:

- за сумата от 4913,84 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта „Euroline“ от 05.02.2004г. сключен с „Б.Р.С.“ АД, обявен за предсрочно изискуем и което вземане е прехвърлен с договор за цесия от 24.03.2005г.;

- за сумата от 778,88 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва върху горепосочената главница за периода 05.02.2004г. – 25.03.2016г.;

-за сумата от 812,10 лв., представляваща такси за периода 05.02.2004г. – 11.04.2019г.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, евентуално – неправилно, тъй като съдът е изследвал и се е произнесъл относно нищожността на договора за кредитна карта без да има навъведено такова възражение в предмета на делото от страните, респективно – неправилно е приложил материалния закот приемайки, че издадената кредитна карта е банкова такава и за която само банките имат разрешение да издават.

Посочва, че издаването на кредитна карта е начин за предоставяне и ползване на заемната сума, като договора не променя характера си на такъв по чл.240 от ЗЗД. Счита, че всички предпоставки за уважаване на исковете са доказани и същите следва да бъдат уважени.

1

Въззиваемата страна срещу А. С. А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените доводи във въззивната жалба, твърди, че е изрично е направил възражения за нищожност на договора в отговора на исковата молба, както и че съдът правилно е приложил материалния и процесуалния закон.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „Ю.Б.“АД с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.240 ал.1 вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД и чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника А. С. А., че дължи заплащането на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 28.05.2019г. по ч. гр.д. № 22838/2019г. по описа на СРС, ГО, 69 състав и представляващи вземания по договор за издаване на кредитна карта от 05.02.2004г.,обявен за предсрочно изискуем, като вземанията са прехвърлени на ищеца с договор за цесия.

За да бъдат уважени предявените искове ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи кумулативното наличие на следните материално правни предпоставки: 1. съществуване на действително задължение на ответника към цедента – основание, вид, размер 2. действителен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ответника/ вземанията по т.1 3. уведомяване на длъжника за извършената цесия.

Относно съществуване на действително вземане в полза на „Б.Р.С.“ АД спрямо ответника.

Съдът приема, че исковете, с които е сезиран, са с правна квалификация посочена от въззивната инстанция - искове за установяване съществуване на вземания по договор за заем. Това е така, защото договора е сключен преди действието на Закона за потребителския кредит /обн. в ДВ, бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г.като според § 5 от ПЗР разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази дата/, съответно ЗПК от 2010г.

Отношенията между страните при заем за потребление се регулират от нормите на 2 чл. 240 -241 от ЗЗД, а ако заемодател е банка - от нормите на чл. 430-432 от ТЗ.

Регламентацията на потребителския кредит в Закона за потребителския кредит е материално-правна такава, поради което и се прилага само за договори, сключени след влизане в сила на тези закони - от 2006 г. и от 2010 г., какъвто не е процесния случай. В случая заемодателят не е банка, договора за заем е от 2004 г. и между небанкова финансова институция и физическо лице, поради което и приложими са разпоредбите на чл. 240-241 от ЗЗД, а обстоятелство, че в последствие банка е придобила вземанията чрез продажба на търговско предприятие по реда на чл. 15 и сл. от ТЗ не променя характера на правоотношението.

Следователно ищецът следва да установи наличие на валидно сключен договор за заем между страните, изпълнение на задължението на ищеца по този договор, конкретния размер на неизплатените на съответните падежи суми за главница, договорна лихва,такси, както и обявяване на заема за предсрочно изискуем на основание и дължимите към същата дата суми по заемното правоотношение.

По делото е представено неоспорено изявление за издаване на кредитна карта от 21.01.2004г., съгласно което ответникът е поискал от „Б.Р.С.“ АД да предостави сума по кредитна карта „Euroline" при общите условия на заемодателя срещу задължение сумата да бъде върната изцяло без лихва или на вноски, съобразно месечни извлечения, издавани от „Б.Р.С.“ АД и на падежа посочени в тях. Заявлението е подписано от името на „Б.Р.С.“ АД на 05.02.2004г.

От фактура № 1190009057/21.01.2004г. на стойност 809,00 лв. представена по делото, както и въз основа заключението по ССчЕ, изслушано в първоинстанционното производство, неоспорено от страните и кредитирано от въззинтата инстанция, се установява, че на 05.02.2004 г. „Б.Р.С.“ АД е предоставило на ответника кредитна карта с месечен лимит от 5200 лв., първата транзакция по която е за покупка на стоки от магазин Германос, а следващите - да се извършват посредством издадена кредитна карта чрез плащания на покупки на стоки, тегления чрез АТМ-устройства и теглене в брой на суми от устройства в офиси на "Б.Р.С.“ АД.

Вещото лице по ССчЕ установява, че кредитната карта е ползвана освен за други покупки при търговци /след извършената пъва от магазин Германос/, както и за теглене на сума в брой на банкомат. Следователно въпреки, че ищецът не е ангажирал доказателства за установяване предаване на кредитната карта, то от описаните доказателства се установява, че „Б.Р.С.“ АД е предоставило на ответника заемна сума по начина описан в договора /респ. общите условия/.

Първият спорен между страните въпрос е дали между Б.Р.С.“ АД и ответника е възникнало действително правоотношение по договор за заем с оглед неговото съдържание и начин на предоставяне на сумата – налице ли нищожност на писменото изявление на страните обективирано в цитираното по – горе заявление, съответно налице ли са нищожни клаузи от същия.

Както изрично е посочено в ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В този смисъл извършвайки такава преценка първоинстанционният съд като е приел, че договора за издаване на кредитна карта 3 е нищожен, поради противоречие със закона, не е постановил недопустимо съдебно решение.

Несъмнено, когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка, дори и при липса на възражения за нищожност, съдът не е обвързан да зачете нейните правни последици. Императивните норми, уреждащи нищожността на сделките, не могат да бъдат дерогирани по волята на страните, които са ги сключили.

Съгласно чл.154 ал.1 ГПК всяка страна трябва да докаже фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. Ако се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните.

При извършване на горепосочената преценка настоящият въззивен състав счита следното:

Към момента на твърдяното от ищеца сключване на процесния договора 05.02.2004 г., е действал Закона за банките (обн., ДВ. 52, от 01.07.1997 г., отм., ДВ, бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от 01.01.2007 г.), съгласно който банката може да извършва освен посоченото в ал. 1 и изрично посочени търговски сделки, сред които по т. 10 е посочено издаване и администриране на електронни платежни инструменти по смисъла на ЗППЕПИПС (отм.);. Според чл. 1, ал. 4 от ЗБ (отм.); сделките по ал. 1 и 2, т. 3, 6, 10 и 12, наричани по-нататък "банкова дейност", може да извършва само лице, което е получило разрешение (лицензия) за банка от Българската народна банка или банка със седалище в чужбина, която е получила разрешение (лицензия) от Българската народна банка да осъществява дейност в страната чрез клон.

Следователно следва да се изясни дали картата, чрез която праводателят на ищеца предоставя предоставя кредити, представлява банкова карта по смисъла на ЗППЕПИПС (отм.); и ЗБ (отм.);. Съгласно чл. 2, ал. 1 от издадената от БНБ и действащата към момента на подаване на процесното заявление Наредба № 16 за плащанията с банкови карти (обн.

ДВ. бр. 28 от 28 март 1995 г., отм. ДВ. бр. 81 от 11 октомври 2005 г.) банковата карта е електронен платежен инструмент и представлява пластмасова карта, върху която е записана информация по електронен начин и която се използва многократно за идентификация на картодържателя, отдалечен достъп до банкова сметка. Разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от същата наредба установява, че издател на банкови карти може да бъде само банка. При съпоставка на операциите, които могат да се извършват с процесната кредитна карта в рамките на кредитният й лимит, с посочените в действащата към този момент нормативна уредба като такива които могат да се извършват с банкова карта, настоящият състав намира, че процесната кредитна карта представлява по съществото си банкова карта и може да бъде издавана само от банка. В случая, макар ищецът да е банка, но същия е встъпил в правата на заемодателя, който към момента на сключване на договора е небанковата финансова институция. Следователно не е възможно праводателят на ищеца да предостави на 4 ответника кредит чрез издаване на кредитна карта, освен ако последното дружество действа като представител на банка със съответната лицензия, каквито твърдения не са наведени и доказателства по делото в този смисъл не са представени.

Предвид горното съдът намира, че процесният договор въз основа, на който ищецът основава притезателните си права, е нищожен поради противоречие с императивни правни норми и следователно не е породил действие т.е. не е установено съществуването на облигационно правоотношение между страните, възникнало на твърдяното от ищеца основание. При това положение обсъждането на доводите относно изискуемостта на вземането и погасителната давност се явява безпредметно. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, при условие, че е налице имуществено разместване между страните в резултат, на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца/неговия праводател, то отношенията биха могли да бъдат регулирани от института на неоснователното обогатяване.