Решение № 557 от 10.04.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. Русе, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антоанета Ив. Абрашева при участието на секретаря Василена В. Жекова като разгледа докладваното от Антоанета Ив. Абрашева Гражданско дело № 20244520105728 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК.

Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД, чрез процесуалния си представител Е Ц – юрисконсулт, твърди, че на 30.05.2019 г. С. Г. П., сключил Договор за потребителски кредит № 320180 със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който ответникът получил сумата от 902.91 лева, срещу което се съгласил да върне 12 броя вноски в по 218 лв. в срок до 01.06.2020 г., когато била падежирала последната вноска, съгласно погасителен план, неразделна част към договора. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 48.63 %. В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за потребителски кредит страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава.

Твърди се, че горепосоченият договор бил сключен по електронен път по силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът бил сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по закон.

След като ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит, с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022 г. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания 1 към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр. София. Вземането срещу длъжника по настоящото производство било индидуализирано на ред/стр. № 686 от приложение към договора за цесия. Длъжникът бил уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на дата 21.03.2022 г., както и със СМС на посочения от него телефонен номер.

Предвид неизпълнение на задълженията, в качеството си на кредитор, ищецът подал заявление по реда на чл. 410 ГПК и се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по ЧГД № 3970/2024 г. по описа на РРС срещу С. Г. П. за сумите, дължими по договора за кредит и във връзка с разпореждане на съда по същото ч.гр.дело, че Заповедта за изпълнение била връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, ищецът предявил настоящия установителен иск.

По изложените съображения, ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че С. Г. П. дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, сумите: главница в размер на 902.91 лв.; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 140.77 лв. за периода от 30.05.2019 г до 01.06.2020 г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 255.72 лв. за период от 01.06.2020 г. до 27.06.2024 г.; 535.39 лв. - неплатени такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити Кеш“ ООД; 700.32 лв. - дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски кредит; лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3970/2024 г. по описа на РРС. Претендира разноските по заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.

Съдът, като прецени, становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

От приложения Договор за паричен заем Кредирект № 320180, се установява, че на 30.05.2019 г. между страните бил сключен договор за заем, съгласно който банката – заемодател предоставила на ответника – заемател сума в размер на 1000 лв., която следвало да бъде погасена на 12 месечни вноски, като първата вноска следвало да бъде платена на 01.07.2019 г., а последната – на 01.06.2020 г. Общата сума за плащане била определена на 2616 лв., фиксираният годишният лихвен процент - 40.05 %, а годишният процент на разходите – 47.68 %.

Договорът предвижда задължение за заемателя в 3-дневен срок от усвояване на заемната сума да представи обезпечение: поръчител или банкова гарация, при неизпълнението на което дължи неустойка в размер на 1341,72 лв., която се начислява автоматично от подписване на договора и се заплаща разсрочено, съгласно погасителния план.

В приложения към исковата молба лог файл е отразено, че е наредено 2 плащане на 1000 лв. по Изипей на 30.05.2019 г. Приложена е и разписка за извършено плащане, като доказателство за плащането е представено и с допълнително становище от 21.01.2025 г.

На 13.01.2022 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който "Сити Кеш" ООД прехвърля на "АПС Бета България"" ЕООД вземания, заедно със съпътстващите гаранции на цесионера, описани в Анекс 1 към договора.

На ответника е изпратено и уведомление за цесия на 10.11.2024 г. от "АПС Бета България" ЕООД.

По депозирано от ищеца заявление е образувано ч.гр.д. № 3970/2024 г. по описа на РС – Русе и срещу ответника е издадена Заповед № 2029/15.07.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за дължими суми по процесния договор, а именно: 902.91 лв. - главница, ведно със законна лихва за период от 11.07.2024 г. до изплащане на вземането, 535.39 лв. – неплатени дължими такси, 700.32 лв. – неустойка по чл. 6,2 от договора, 140.77 – договорна лихва за период от 30.05.2019 г. до 01.06.2020 г., 255.72 лв.

- лихва за забава за периода 01.06.2020 г. до 27.06.2024 г., както и за сумата 50.70 лв. – държавна такса и 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

С оглед връчване на заповедта на осн. чл. 47, ал. 5 от ГПК, заповедният съд, указал на заявителя (ищец в настоящото производство) възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата държавна такса.

По делото е прието заключението по назначената съдебноикономическа експертиза, от което се установява остатъчният размер на задължението на ответника по договора в два варианта: съобразно претенцията на ищеца и съобразно чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи по кредита, съгласно правилото на чл. 23 от ЗПК. В първият вариант вещото лице е изчислило, че дължимите суми са в общ размер 2444.08 лв., в т.ч. 902.91 лв. – главница, 140.77 лв. – договорна лихва за периода 30.10.2019 г. – 01.06.2020 г., 700.32 лв. – неустойка по чл. 6,2 от договора, 299.79 лв. – неплатени дължими такси, 400.29 лв. – законна лихва върху главницата за периода 01.06.2020 г. – 27.07.2024 г. Във втория вариант, съобразявайки извършените от ответника плащания в общ размер 872 лв., е пресметнато, че към датата на заповедното производство, както и към момента на изготвяне на заключението по експертизата – 28.02.2025 г., дължимата чиста стойност по кредита възлиза на 128 лв.

Съдът кредитира изцяло приетата по делото експертиза, с оглед специалните знания на вещото лице, като обосновано и компетентно дадено.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявените искове са установителни за вземането на „АПС Бета България“ ЕООД към ответника, с правно основание чл. 422 ГПК. Предявени са в срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което се явяват процесуално допустими.

3

Разгледани по същество установителните искове са частично основателни.

Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр. 100/2019 г. / съдът служебно следи за наличието на неравноправна клаузи в договор, сключен с потребител.

Приложеният към исковата молба договор попада под приложното поле на Закона защита на потребителите - заемателят отговоря на дефиницията за "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

Съобразявайки горните разпоредби, съдът констатира, че процесният договор за паричен заем № 320180/30.05.2019 г. нарушава няколко разпоредби от Закона за потребителския кредит, поради което е недействителен.

В договора е визиран годишен процент на разходите като абсолютна процентна стойност - 47,68 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в общите условия, липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/.

Съгласно чл. 6. 2 от договора, ако заемателят не предостави договореното в чл. 6. 1 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, дължи неустойка в размер на 1341,72 лева. В случая не се спори, че ответникът не е представил обезпечение.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".

В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 6 от договора, според която се дължи неустойка при неосигуряване в тридневен срок от сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на поръчител, който да 4 отговаря едновременно на посочените в чл. 33 от общите условия изисквания, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По посочения начин се заобикаля и закона – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.

Съдът намира, че е налице несъответствие между посочения по договора ГПР и този, който реално се получава след прибавяне на неустойката по чл. 6 от договора. Тя представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, тъй като именно кредитодателят определя условията, на които следва да отговаря поръчителят, в който случай разходите по кредита биха надхвърлили предвидения от законодателя допустим максимум на ГПР от пет пъти размера на законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.