Решение № 260220 от 13.10.2020, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 260220 гр.

Пловдив, 13.10.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1481 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Я.В.М., чрез адв. Е.К., против Решение № 956 от 16.03.2020 г. по гр. д. № 16965/2017 г. на РС – Пловдив, II бр. състав, с което е уважен предявеният от И.Д.Р. срещу Я.В.М. иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК, като упражняването на родителските права, по отношение на малолетното дете Д. И. Р. е предоставено на бащата И.Д.Р., определено е местожителство на малолетното дете при бащата, като за майката Я.В.М. е определен режим на лични отношения и същата е осъдена да заплаща на малолетното си дете, чрез неговия баща и законен представител И.Д.Р., месечна издръжка в размер на 153,00 лв., считано от влизане в сила на решението до настъпване на законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от падежа до окончателното изплащане. С атакуваното решение е отхвърлен насрещния иск на Я.В.М. срещу И.Д.Р. с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК.

Жалбоподателката е осъдена и да заплати сумата от 110,16 лв. държавна такса за определената издръжка в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив, а в полза на ищеца И.Д.Р. сумата от 1 552,00 лв. разноски.

В жалбата се навеждат твърдения, че решението на първоинстанционния съд е процесуално недопустимо, алтернативно неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. По отношение допустимостта на решението се сочат аргументи за нарушение на правилата на местната подсъдност, като жалбоподателят твърди, че съгласно чл.

127, ал. 2 от СК и съгласно константната съдебна практика за настоящ адрес на детето следва да се приеме този, на който то фактически живее, към момента на подаване на исковата молба, а не този, който е посочен и който се извежда от адресната регистрация на детето по Закона за гражданска регистрация. Освен неспазване на правилата за местната подсъдност жалбоподателката счита, че решението е недопустимо, предвид това, че са били налице основания за отвод на първоинстанционния съд, на основание чл.

22, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ГПК.

В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, в частност с чл. 2, т. 4 и чл. 59, ал. 4 от СК, доколкото съдът не бил постановил решението си съобразно най-висшия интерес на детето, като са изложени аргументи в този смисъл. Твърди се, че решението е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, като подробно са посочени конкретните допуснати нарушения от първоинстанционния съд, а именно: съдът бил приел и разгледал неподсъден нему спор, с оглед правилата на местната подсъдност; бил приел по делото като годни доказателствени средства декларации от майката на ищеца и други лица, които по същество представлявали свидетелски показания в писмен вид, т.е. недопустими доказателства по ГПК; неправилно бил приел писмена характеристика на ищеца; съдът бил разгледал делото въпреки наличието на основания за отвод; в противоречие с изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК не били обсъдени всички събрани по делото доказателства, като подробно са изложени и конкретните доказателства, за които жабоподателката счита, че не са обсъдени. Твърди се, че решението е немотивирано относно отговора на исковата молба и насрещната искова молба, като се излагат аргументи в тази насока. Сочи се, че съдът не бил обсъдил подробно дадените свидетелски показания, както и заключението по приета по делото комплексна съдебно психиатрична и психологическа експертиза (КСППЕ) на малолетното дете.

Въз основа на гореизложеното се моли първоинстанционното решение да се обезсили, като недопустимо и делото да се изпрати по компетентност на Софийски Районен съд, доколкото настоящият адрес на малолетното дете, към момента на предявяване на исковата молба бил в град София. Алтернативно се моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените от въззиваемия претенции и да се уважи насрещната искова молба. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В законен срок е постъпил отговор от въззиваемата страна И.Д.Р., чрез адв. Т.М., в който се сочи, че жалбата е допустима, но неоснователна. Твърди се, че делото било подсъдно на Районен съд – Пловдив, предвид представените и приети от съда писмени доказателства, съгласно които настоящият адрес на детето е с. ****, какъвто смисъл бил и текстът на разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от СК. Счита, че не са налице предпоставките за отвод на първоинстанционния съд. Изложени са и съображения по същество. Въззиваемата страна моли жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна и първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.

Окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Не се споделят твърденията в жалбата, че делото не е подсъдно на Районен съд – Пловдив. Действително съгласно трайната съдебна практика, обективирана в Определение № 185 от 23.04.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2198/2013 г., II г. о., ГК, Определение № 187 от 25.03.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1956/2013 г., IV г. о., ГК,

Определение № 324 от 29.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2536/2017 г., IV г. о., ГК и Определение № 188 от 17.04.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1331/2019 г., IV г. о., ГК, за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал. 2 СК, като формалният акт на адресната регистрация не е от значение, доколкото той може да съвпада с пребиваването на детето, но може да е извършен и едностранно от който и да е от родителите, без фактически детето да е променило обичайното си местопребиваване. В цитираната практика на ВКС обаче са доразвити тези основни положения, касаещи местната подсъдност при делата по чл. 127, ал. 2 от СК, като е прието, че временното отсъствие на детето от това място (мястото, където е неговата обичайна среда на живот, т.е. фактическото пребиваване на детето – б.м.) не означава смяна на пребиваването му, нито пък отвеждането на детето от обичайното му местопребиваване от единия родител без съгласието на другия, може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където детето е отведено (в този смисъл са Определение № 187 от 25.03.2013 г. на ВКС и Определение № 188 от 17.04.2019 г. на ВКС). По делото безспорно е установено, че жалбоподателката без съгласието на бащата на дата 26.05.2017 г. е отвела малолетното дето Д.Р. в гр. ****, като до 08.12.2017 г. двамата са пребивавали в социални домове. Безспорно е също така, че до посоченото отвеждане на 26.05.2017 г. обичайното местопребиваване на малолетното дето е било в с. ****. Искът по чл. 127, ал. 2 от СК е предявен на 24.10.2017 г. В т.н. въззивният съд намира, че настоящ адрес на детето Д.Р., или мястото където то е пребивавало към момента на предявяване на исковата молба е с. ****, което определя и местната компетентност на Районен съд – Пловдив по настоящото дело.

Съображенията за това са следните. Първо, след като детето е отведено от майка му в гр. **** до дата 08.12.2017 г., т.е. след предявяване на иска, двамата не са били установили трайни връзки с новото населено място. Следователно временното отсъствие на детето от адреса в с. **** – където е била обичайната му среда на живот, не означава, че е сменено мястото му на пребиваване, доколкото ново такова не е установено. Второ, предвид посочено в цитираната практика, отвеждането на детето от обичайното му местопребиваване от единия родител без съгласието на другия, каквато е и настоящата хипотеза, не може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където детето е отведено – в случая Софийски районен съд.

Не се споделя и твърдението, че районният съд неправилно не се е отвел от делото.

Въззивната инстанция не намира каквито и да било основания, сочещи към предубеденост или заинтересованост на разглеждащия делото съдебен състав.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от представеното удостоверение за раждане (л. 10) малолетното дете на страните Д.И.

Р. е родено на дата *** г.

По делото не се спори, че до дата 26.05.2017 г. страните са живеели на семейни начела в къщата на въззивиемия в с. ****. Не се спори и че на 26.05.2017 г. жалбоподателката е избягала заедно с малолетното дето Д.Р. в гр. ****, без да уведоми никого за своите намерение и без да получи съгласието за това от бащата на детето. Не се спори и че до 08.12.2017 г. жалбоподателката и малолетното дете са живеели в социални домове – първо в звено „****“ към Асоциация „****“, а по-късно в защитено жилище на сдружение „****“. Последното е изрично заявено като факти от жалбоподателката в отговора на исковата молба, които факти съдът кредитира на основание чл. 175 от ГПК, а също така се подкрепят и извеждат от приетите в о.с.з. на 16.12.2018 г. писмени доказателства – Заключителен доклад, удостоверение и бланка за оценка и работа с клиенти на Асоциация „****“ (л.

227-235).

За времето, през което малолетното дете е било в гр. **** със своята майка – настоящата жалбоподателка, и след като са напуснали социалните домове, двамата са живели под наем както следва – за времето от 10.12.2017 г. до 20.04.2018 г. в гр. ****, в квартира на партерен етаж (видно от договор за наем от 10.12.2017 г. на л. 68-70 и второ копие на л. 92-94), а за времето след 20.04.2018 г. в гр. ****, при уговорен наем от 650 лв., като договорът за наем е сключен за срок от 12 месеца с опция да бъде удължен, но от името на св. В. Й. С., а жалбоподателката М. е посочена като ползващо имота лице.

През времето, в което детето е било в гр. ****, то е било записано на датска ясла в СДЯ № 23 „****“ считано от дата 07.12.2017 г., видно от предоставената справка.

Жалбоподателката е спряла да води детето на ясла през 2018 г. и е започнала да го гледа от вкъщи, тъй като бащата е започнал да го търси и тя не е искала той да го вземе. Последното е видно от дадените обяснение в о.с.з. на дата 12.03.2019 г.

Детето също така е било болно от различни вирусни инфекции (хрема, ларинготрахейт, тонзилит и др.), които са се проявили през есенно – зимния сезон (в т.н. виж справка за извършени прегледи от л.139 до л.144)

С протоколно определение от 19.06.2018 г. на първоинстанционния съд, постановено на основание чл. 127, ал. 3 от СК, са определени привременни мерки, като е предоставено упражняването на родителските права на бащата – ищец в първоинстанционното производство и настояща въззиваема страна, за времето от 19.06.2018 г. до окончателното приключване на производството, както и е определено местоживеенето на детето да е при бащата, а за майката е определен режим на лични отношения. Въз основа на това определение, в полза на бащата е издаден изпълнителен лист № 5744 от 22.06.2018 г. за временното упражняване на родителските права. Въпреки постановеното определение жалбоподателката М. не е предала доброволно малолетното дете на неговия баща, като същото продължило да живее с нея в гр. ****. Предвид тези действия от страна на жалбоподателката, по сигнал на ищеца И.Р. било образувано на дата 07.08.2018 г. наказателно производство против Я.М. за това, че не изпълнява съдебното определение от 19.06.2018 г. – престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. Последното е видно от приложените по делото материали от образуваните прокурорски преписки на РП – **** и СРП (от л. 273 до л. 339 и от л. 340 до л. 440). Няма данни да е постановена влязла в сила присъда. За отбелязване е, че към пр.пр. на РП – **** е приложено писмо от ОД на МВР – **** до Директора на ГД „Национална полиция“ – **** от 06.11.2018г., с което се моли на ответницата М. да бъде снето обяснение по повод това – кога и по какъв повод е напуснала дома си, къде се намира детето Д.Р., какви грижи се полагат за детето, на какъв адрес могат да бъдат призовани, като ГД „Национална полиция“ отговаря писмено на 13.11.2018г., че е проведена среща в **** с майката, която е завела полицаите при детето в близост до увеселителен детски център в ****, като то е било във видимо добро здравословно състояние. Образувано е също така и изпълнително дало № 20188380404503 по опис на ЧСИ М. Б., с район на действие СГС, за предаване на малолетното дете на баща му, което обаче не постигнало целите, за които било образувано.