Определение № 355 от 05.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 355 гр. София, 05.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20258002901683 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Невроком“ ЕООД срещу решение № 30 от 17.01.2025 г. по в. т. д. № 487/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 189 от 02.02.2024 г. по т. д. № 1308/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-14 състав касаторът е осъден да заплати на основание чл. 125, ал.

3 ТЗ на всеки един от ищците И. К. Н., К. М. Н. и Б. М. Н. допълнително сумата от 88 000 лв., представляваща полагащия им се наследствен дял – 1/3 от равностойността на дела от капитала на „Невроком“ ЕООД на М. Н., починал на 09.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022 г. до окончателното изплащане.

Първоинстанционното решение в частта за уважаването на предявените искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ за сумите от по 7200 лв. за всеки от ищците и въззивното решение в частта, с която е потвърден актът на СГС за отхвърляне на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са влезли в сила като необжалвани.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и 1 необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният акт е недопустим, тъй като е постановен по нередовна въззивна жалба с оглед неправилното освобождаване от държавна такса за въззивното производство на ищците Н. от първоинстанционния съд и отказа на състава на Софийски апелативен съд да се произнесе по доводите на ответника за невярно деклариране от страна на ищците на имущественото им състояние. В касационната жалба се релевира оплакване, че въззивният съд не е отговорил на доводите на касатора въззиваем по т. 10.5 от отговора на въззивната жалба и по-конкретно не е обсъдил с кои доказателства се установява, че ответното дружество е придобило активите си, съответно, че същите се числят към чистото имущество на дружеството. Касаторът поддържа, че доколкото „Невроком“ ЕООД не е извършвало дейност и е нямало приходи, активите са закупени със средства, получени от съдружника Е. Н. като вноски по чл. 134 ТЗ, за доказването на които са представени два приходни касови ордера. Оспорва извода на въззивния съд, че ответното дружество е възпрепятствало доказването в производството по оспорване на истинността на двата приходни касови ордера, и твърди, че решаващият състав неправилно е приложил разпоредбите на чл. 161 и чл. 202 ГПК. Счита, че посочените нарушения на процесуалните правила са довели до постановяване на въззивния акт в противоречие с нормата на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Моли въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на спора доводи и твърдения на страните, върху които да обоснове собствените си фактически и правни изводи?; 2. Подлежи ли определението на първоинстанционния съд по чл. 83, ал. 2 ГПК на въззивно обжалване с частна жалба и на какво основание?; 3. Кое определение, постановено от второстепенен съд е „въззивно“ по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК: определението на въззивния съд по частна жалба срещу определението на първостепенния съд относно искане за освобождаване от такси и разноски или определение по чл. 83, ал. 2 от ГПК, постановено за първи път от въззивния съд в производството пред него, или и двете?; 4. Има ли право ответникът да участва в производството по освобождаване от такси и 2 да обжалва определение по чл. 83, ал. 2 ГПК, с което ищецът е освободен от внасянето на такси, включително обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК?; 5.

Обвързан ли е въззивният съд от постановено по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК определение на администриращия въззивната жалба съд за освобождаване от такси за въззивното производство?“. Касаторът твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV г. о. Останалите въпроси поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответниците по касация И. К. Н., К. М. Н. и Б. М. Н. изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В атакуваното въззивно решение, във връзка с доводите на въззиваемия търговско дружество, за нередовност на въззивната жалба, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че с влязло в сила на 20.03.2024 г. определение № 894 от 05.03.2024 г. по т. д. № 1308/2022 г. на Софийски градски съд ищците въззивници са освободени на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от задължението за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване в частта над сумата от 100 лв. за всеки един от тях до размера на дължимата държавна такса с оглед обжалваната част от решението на първоинстанционния съд.

Счел е, че с така постановения акт въпросът относно размера и дължимостта на държавната такса за въззивното обжалване е разрешен. Извършил е констатация, че с молба от 18.03.2024 г. и приложено към нея преводно 3 нареждане жалбоподателите са изпълнили указанията на съда за отстраняване на нередовността на въззивната жалба, като са внесли дължимата такса, поради което твърденията за недостатък на жалбата са неоснователни.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за уважаване на предявените искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ, същото се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти. Изтъкнал е, че между страните няма спор и от доказателствата по делото се установява, че ищците са наследници по закон на Михаил Б.ов Н., починал на 09.04.2020 г., който е бил съдружник в ответното дружество „Невроком“ ООД и е притежавал 60 дяла от капитала на дружеството, всеки един на стойност 50 лв.

В решението, предмет на обжалване, въззивният съд се е произнесъл по спорните въпроси направени ли са допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ от съдружника Е. Н. и ако са направени такива как същите се отразяват при изчисляване равностойността на дружествения дял на съдружника, прекратил членството си в дружество с ограничена отговорност, в хипотезата на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Решаващият състав на въззивния съд не е споделил извода на първоинстанционният съд, че въпреки непредставените решения на общото събрание на съдружниците в ответното дружество по чл. 134, ал. 1 ТЗ от събраните по делото доказателства се установява, че сумата от 440 000 лв.

/допълнителните парични вноски, направени от Е. Н./ правилно е включена в релевантния за определяне на имуществените последици от прекратяване на членството на наследодателя на ищците баланс като пасив на дружеството.

Въззивният съд е извършил преценка на представените по делото доказателства в подкрепа на възражението на ответника относно допълнителните парични вноски по чл. 134 ТЗ. Посочил е, че ответникът е представил 2 бр. приходни касови ордери - от 25.09.2001 г., удостоверяващ направена от Е. Н. вноска по чл. 134 ТЗ от 200 000 лв., и от 15.05.2003 г., удостоверяващ направена от Е. Н. вноска по чл. 134 ТЗ от 240 000 лв., които са оспорени от ищците с допълнителната искова молба с твърдения за неавтентичност и антидатиране. Съобразил е, че с определението по чл. 374 ГПК на ответника са дадени указания по реда на чл. 190 ГПК да представи намиращи се у него документи - решения на общото събрание по чл. 134 ТЗ към релевантните дати през 2001 г. и 2003 г. и годишни финансови отчети на 4 дружеството за периода от 2001 г. до 2003 г., които не са изпълнени. Това процесуално поведение на ответника съдът е преценил съобразно чл. 161 ГПК вр. чл. 190, ал. 2 ГПК, за да приеме за недоказани твърденията на дружеството за внасяне на допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ от съдружника Е.

Н.. Акцентирал е, че твърдението на ответника, че сумите са предадени от Е.

Н., управител на дружеството към този момент, на съдружника и настоящ едноличен собственик на капитала С. Н., не се доказва от съдържанието на представените приходни касови ордери, в които последният не е посочен като получател на сумите. Изтъкнал е, че ордерите са подписани, без да е посочено името на лицето положило подписа си като касиер, което възпрепятства извършването на проверка за авторството на документите, както и че други счетоводни документи във връзка с извършените допълнителни парични вноски не са представени по делото.

В решението е прието, че в междинния счетоводен баланс на „Невроком“ ЕООД към 30.04.2020 г., релевантен за имуществените последици от прекратяването на участието в ответното дружество на наследодателя на ищците, представен на вещите лица по съдебно- счетоводна и оценителна експертиза, е отразена сума на актива от 476 000 лв., по която страните не спорят. При съобразяване на недоказването на внасянето на допълнителни парични вноски по смисъла на чл. 134 ТЗ от съдружника Е. Н., решаващият състав на въззивния съд е приел, че чистата сума на актива на дружеството към 30.04.2020 г. /балансовата стойност на капитала/ е в размер на 476 000 лв., тъй като в баланса не са отразени други задължения, освен тези за допълнителни парични вноски в общ размер на 440 000 лв. С оглед на горното в атакуваното решение е направено заключение, че балансовата стойност на един дял от капитала на дружеството към 30.04.2020 г. е в размер на 4760 лв.

/476 000 лв./100 дяла = 4 760 лв./, съответно балансовата стойност на 20 дружествени дяла от капитала на дружеството към 30.04.2020 г. е в размер на 95 200 лв., до която сума предявените главни искове за всеки един от ищците следва да бъдат уважени.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва 5 от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Наред с това според задължителните указания на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 на 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. В случая касаторът въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи са поставени процесуалноправните въпроси по т. 2 – т. 5 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо.