Определение № 667 от 20.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 667 гр. София, 19.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20238002900509 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Вето Тулинг“ ЕООД, гр. Карлово, представлявано от Иван Ветрилов чрез адв. М. Р. обжалва решение № 526 от 01.12.2022 г. по в.т.д. № 540/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, I търговски състав, с което е потвърдено решение № 212 от 06.06.2022 г. по т.д. № 444/2021 г. на Окръжен съд Пловдив, 17 състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател обективно съединени искове да бъде признато за установено, че ответникът Д. Н. Б. му дължи сумата от 53 182,10 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща дължима главница по запис на заповед за сумата от 53 682,10 лв., издаден на 10.04.2012 г. с падеж 10.04.2015 г., както и сумата от 16 205,77 лв. - законна лихва за забава за периода 15.01.2018 г. – 15.01.2021 г., за които суми е издадена Заповед № 51 от 21.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 86/2021 г. по описа на Районен съд – Карлово, II гр.с.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за 1 допускане на решението до касационно обжалване:

1.Представлява ли признаване на вземането, изявление на длъжника, обективирано върху запис на заповед при неговото предявяване, въпреки че същият е бил издаден с еднозначно определен падеж на плащане? В случай, че да – годно ли е така извършеното признаване да доведе до прекъсване на течаща в полза на длъжника погасителна давност и започване да тече нова такава по смисъла на чл. 117, ал. 1 от ЗЗД?

2.Когато е сключен договор за цесия между две юридически лица, следва ли да се възприеме като признаване на вземането изявление на длъжника, обективирано в разписка за получаване на уведомителното писмо за извършеното прехвърляне, изхождащо от цедента, в случай, че физическите лица, представляващи двете юридически лица – страни по договора (цедент и цесионер), съвпадат?

3.В случай, че е направено волеизявление за признаване на вземане след изтичане на давностния срок, следва ли същото да се разглежда като отказ от изтекла погасителна давност? Как трябва да бъде формулирано волеизявлението на длъжника – следва ли изрично да е посочено, че вземането, което признава, е погасено по давност и длъжникът се отказва от нея, за да се приеме, че признаването поражда последиците на отказ от изтекла давност?

4.Ако се приеме, че едно волеизявление за признаване на вземане не може да доведе до прекъсване на давността, то следва ли това автоматично да доведе до извода, че същото не може да съставлява и отказ от изтекла давност?

Твърди се противоречие с: решение № 131 от 23.06.2016 г. по т.д. № 5140/2015 г. на ВКС, I V гр.о.; тълкувателно решение № 4/2019 г. по т.д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 2204 от 10.10.1959 г. по гр.д. № 6718/1959 г. на ВС, I I гр.о.; решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ВКС, I V гр.о.; решение № 65 от 03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I т.о. По този начин се обосновава допълнителни основания по всички поставени правни въпроси, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Д. Н. Б. чрез адв. Р. П. оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Адвокат П.

2 претендира разноски, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението ли це.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

На 21.01.2021 г. е издадена срещу длъжника Д. Н. Б., заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 53 182,10 лв., дължима по запис на заповед, издаден на 10.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 19.01.2021 г. до окончателното заплащане, както и за сумата от 16 205,77 лв., мораторна лихва за периода от 15.01.2018 г. до 15.01.2021 г. и разноски в размер на 1386,68 лв., представляващи заплатена държавна такса в размер на 1570,82 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение.

Установено е, че на 26.01.2021 г. е издаден изпълнителен лист, а на 27.01.2021 г., същият е получен от заявителя.

На 16.04.2021 г. е постъпило възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника, за което заявителят е уведомен на 18.05.2021 г. с нарочно съобщение. Прието е, че искът е допустим, като предявен в срока, предвиден в чл. чл.415, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че е редовен записа на заповед от външна страна, като е издаден на 11.01.2012 г. и с него Д. Н. Б. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Вето 2011“ ЕООД на падежа 10.04.2015 г. или на негова заповед сумата от 53 682,10 лв. Записът на заповед е предявен за плащане на 10.04.2018 г., което е удостоверено с подписа на издателя.

Установено е, че с договор за цесия, сключен на 15.04.2020 г., „Вето 2011“ ЕООД е прехвърлил вземането си по издадения запис на заповед в полза на цесионера „Ауто Плюс 1“ ЕООД, като за извършената цесия цедента е уведомил длъжника с уведомително писмо, получено от него на 04.05.2020 г., като в разписката е удостоверено и признание на вземането. „Авто плюс 1“ ЕООД е бил преименуван на „Вето тулинг“ ЕООД. Цесията е преди подаване на заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК.

С ПКО № 2 от 09.06.2020 г. е удостоверено плащането на сумата от 500 лв. от Д. Н. Б. на „Ауто Плюс 1“ ЕООД и е посочено, че това плащане е по 3 договор за цесия от 15.04.2020 г.

Прието е, че по делото не се спори, че наименованието на дружеството „Ауто Плюс 1“ ЕООД е променено на „Вето Тулинг“ ЕООД, което се установява и от справка по партидата на дружеството в общодостъпния ТРРЮЛНЦ.

Въззивният съд е приел, че пред въззивната инстанция няма спор по фактите, че издадения на 11.04.2012 г. запис на заповед съдържа реквизитите, посочени в чл. 535 от ТЗ, както и че подписът, положен за издателя в същия, а и в съставената разписка за връчване на уведомление за извършената цесия и в ПКО № 2 са изпълнени от Д. Н. Б., като е прието и че тези обстоятелства са установени и от приетата разширена съдебно почеркова експертиза.

Въз основа на изложеното и като е приел, че следва да се зачете извършената цесия, която е съобщена на длъжника, въззивният състав е заключил, че ищецът „Вето Тулинг“ ЕООД се легитимирал като носител на вземането, преди подаване на искането по чл. 417 от ГПК, за което е предявен и искът с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Въззивният съд е посочил, че пред въззивната инстанция е спорен въпроса относно основателността на наведеното от ответника Д. Н. Б. възражение за изтекла погасителна давност. Установено е, че записът на заповед е с падеж на плащане 10.04.2015 г., от който момент е започнала да тече погасителната давност съгласно чл. 531, ал.1 във вр. с чл. 537 от ТЗ и която давност е изтекла на 10.04.2018 г. Според ищцовото дружество давността обаче е прекъсната с извършеното признание на дълга, съдържащо се в разписката, удостоверяваща връчване на уведомлението за извършената цесия. Въззивният съд е приел, че коментираното признание е извършено на 04.05.2020 г. или далеч след като давността е била изтекла и в този смисъл не може да породи предвидените в чл. 116, ал.1, б. „а“ от ЗЗД последици.

Според въззивния съд не може да се приеме, че това признание представлява и отказ от изтекла давност, тъй като обективираната в него воля на длъжника е ясно изразена и тя е насочена единствено към признаване съществуването на вземанията, предмет на договора за цесия. Според съда, липсва ясно изразена воля за това, че тези вземания са погасени по давност и че длъжникът се отказва от давността. Посочено е, че в този смисъл е и приетото в решение № 119 от 18.12.2020 г. по т.д. № 2370/2019 г. на ВКС, I 4 т.о. Въззивният съд е взел предвид и факта, че това изявление, съдържащо се в разписката за уведомлението на длъжника за извършената цесия, е отправено или насочено към цедента, а не цесионера, който е легитимирания кредитор на вземането. Затова и съобразявайки разясненията, дадени с тълкувателно № 4/2019 г. по т.д. № 4 от 2019 г. на ОСГТК на ВКС , касаещи изявлението на длъжника за признаване на вземането с оглед приложението на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, същото това изявление, според въззивния съд, следва да се приеме като признание на длъжника за неизгоден за него факт, което след като не може да доведе до прекъсване на давността, то няма как да се приеме, че съставлява и отказ от изтекла давност.

Въззивният съд е посочил в обжалваното решение и че извършеното плащане на сумата от 500 лв., за което е съставен ПКО № 2 от 09.06.2020 г. също не може да се приеме като признание на вземането, нито да прекъсне давността за остатъка от същото, тъй като е сторено след изтичане на давността. Според съда, същото не може да бъде прието и за отказ от давност по отношение на непогасената част от вземането, тъй като за тази част липсва изявление на длъжника, че не желае да се ползва от изтеклата вече погасителна давност.

Твърдението на дружеството-жалбоподател, че в съдебната практика е прието разбирането, че няма форма за действителност на отказа от давност е прието за вярно, но това едностранно волеизявление, според въззивния състав на съда, следва да бъде с такова съдържание, че по несъмнен начин да може да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност по отношение на част или на цялото вземане.

Установено е, че липсват данни за подобно изявление, което да е отправено до кредитора, поради което и въззивният съд е приел, че не е налице отказ от давност. Поради това въззивният състав е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основание за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр.

2 от ГПК.

По отношение на формулираните от касатора правни въпроси 5 настоящият съдебен състав намира следното.

С поставения първи правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал изявление на длъжника върху записа на заповед, при неговото предявяване. Както е посочено и в самия правен въпрос, въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, падежът на задължението е определен на основание чл. 486, т. 4 от ТЗ. Определено е, че това е датата 10.04.2015 г. и от този момент е настъпила изискуемостта на вземането, като от падежа на задължението започва да тече определената в чл. 531, ал. 1 от ТЗ давност, 3 годишен срок. Липсва отдаване на правно значение на предявяване на записа на заповед. Посочено е, че давността е изтекла на 10.04.2018 г. Възприето е, че изявлението на длъжника, което е релевирано в процеса е от 04.05.2020 г., което е сторено много след изтичане на давността и не е годно да доведе до прекъсване на същата на основание чл.

116, б. а от ЗЗД, доколкото давността вече е била изтекла и не може да бъде прекъсната. Липсата на обсъждане в мотивите на посоченото в първия въпрос разрешение, изключва възможността да е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно тълкуването в ТР 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане на касационно обжалване може да е само правният въпрос, който освен включен в предмета на делото е и разрешен от въззивния съд. Правни въпроси, които не са обсъдени от въззивния съд не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това, касаторът с поставения първи правен въпрос не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.