Решение № 6763 от 07.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6763 гр. София, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20241100505974 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 26.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 8322/ 2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД- гр. София /ЕИК 175074752/ срещу Д. Б. М.

/ЕГН **********/ и Ц. П. М. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за установяване съществуването при условията на солидарна отговорност на вземане по Договор за потребителски кредит от 06.07.2017 г.- за сумите 2 496.62 лв.- главница по отпуснатия кредит, и 472.48 лв.- възнаградителна лихва за периода 03.09.2019 г.- 03.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 58788/ 2022 г. на СРС, 153 състав, до окончателното изплащане на задължението, както и съединеният осъдителен иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за заплащане солидарно на сумата 1 353.83 лв., представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по Договор за потребителски кредит от 06.07.2017 г. На основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД е осъден да заплати на адв. Д. С. сумата 968 лв.- адвокатско възнаграждение за исковото производство.

Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД- гр.

София /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са отхвърлени установителните искове по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумата 314.77 лв.- главница, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаването им, с присъждане на разноски по делото.

1

Въззиваемите страни Д. Б. М. и Ц. П. М. /ответници по делото/ оспорват жалбата и молят постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендират разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Разгледаните от СРС осъдителни искове по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК не са предмет на въззивното производство.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от „Профи Кредит България” ЕООД срещу Д. М. и Ц. М. установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 314.77 лв.- главница по Договор за потребителски кредит от 7.07.2017 г., като неоснователни- чл.272 ГПК.

Установява се въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че на 7.07.2017 г. между ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД и ответниците Д. Б. М.длъжник, и Ц. П. М.- „солидарен длъжник“, бил сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ под № 3021480845/ 7.07.2017 г., регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор „Профи Кредит България“ ЕООД предоставило възмездно в заем на ответниците Д. М. и Ц. М. сумата 5 000 лв., а последните се задължили да върнат заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, или общо 8 783.28 лв., на 36 равни месечни вноски от по 243.98 лв. всяка, платими на 21- вия ден от месеца, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 21.08.2017 г., съответно падежът на последната- на 21.07.2020 г. Въз основа на сключени в последствие анекси е променен падежът на някои погасителни вноски, вследствие на което падежът на последната погасителна вноска е определен на 21.10.2020 г.

Според направените в исковата молба на „Профи Кредит България“ ЕООД фактически твърдения- от страна на длъжниците били направени погасителни вноски по кредита, като до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК била заплатена общо сумата 9 617.20 лв., с която била погасена част от задълженията по договора, от които: 7 910.37 лв.- задължения по погасителен план, 184.36 лв.- за погасяване на лихви за забава по кредита, 1 442.47 лв.- за погасяване на част от законната лихва към датата на предсрочната изискуемост до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, и 80 лв.- за такси за извънсъдебно събиране на вземането. Допълнително след подаване на заявлението по чл.410 ГПК от длъжниците била заплатена и сумата 69.74 лв., с което била погасена претендирана в заповедното производство законна лихва.

Анализът на събраните в процеса доказателства не може да обоснове приемането на извод от въззивния съд, че ответниците Д. М. и Ц. М. са неизправни 2 страни по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и дължат плащане на част от дълга по кредита, представляваща главница в размер на 314.77 лева.

Независимо от обстоятелството дали вземанията по процесния кредитен договор са станали изискуеми поради настъпила предсрочна или редовна изискуемост на дълга по кредита, претендираното от „Профи Кредит България“ ЕООД вземане за главница от 314.77 лв. не съществува, тъй като валидно възникналите за Д. М. и Ц. М. задължения по процесния договор, включая задължението за връщане на посочената сума /главница/, са били погасени преди завеждане на делото. Това е така, тъй като вземанията за възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги /елементи на погасителна вноска/ не са валидно възникнали, поради обстоятелството, че се основават на нищожни договорни клаузи, вследствие на което плащането на сумата 9 617.20 лв. преди завеждане на делото има погасителен ефект за сумата 5 000 лв.- главница, представляваща чиста стойност на кредита, дължима от кредитополучателите на основание чл.23 ЗПК.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК. Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази и противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.

№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл.288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно /Тълк. решение № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСТК/. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави при 3 необезпечени кредити е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

Процесният кредитен договор е със срок от 36 месеца, с главница от 5000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 41.17 % годишно, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена на 8 783.28 лв. общо, т.е. възнаградителната лихва възлиза на 3 783.28 лв. Договорената между страните възнаградителна лихва от 41.17 % надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, вследствие на което въз основа на нея не е възникнало валидно задължение за плащането й от ответниците- кредитополучател и солидарен длъжник по договора. Размерът на възнаградителната лихва е свръх-прекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

Нищожни са и договорните клаузи, обосноваващи плащане на сумата 3896.64 лв.- за закупен от кредитополучателите допълнителен пакет услуги. В процесния кредитен договор и в приложеното от ищеца споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към този договор изобщо не е посочено какви дейности са включени в пакета допълнителни услуги, като липсва такава информация и в съпътстващите ги документи. Действително в приложените от ответника Общи условия на договора са посочени допълнителни услуги- чл.15 ОУ, като: „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“, „възможност да отлагане на определен брой погасителни вноски“, „възможност да намаляване на определен брой погасителни вноски“, „възможност за смяна на дата на падеж“ и т.н., каквито са посочени и в сключеното на 6.07.2017 г. споразумение, но остава недефинирано съдържанието на понятието „пакет от допълнителни услуги“, посочено в индивидуалния кредитен договор, сключен между ответното дружество и кредитополучателите Д. М. и Ц. М.. Тази обща формулировка не позволява преценка за характера на посочените допълнителни услуги и навежда на извод, че същите са уговорени извън хипотезите на чл.10а ЗПК. Освен това предмет на възнаграждението са бъдещи, а не получени от потребителя услуги. Целта на таксите и комисионните, визирани в чл.10а, ал.1 ЗПК, е да покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Кредиторът не може да изисква заплащането на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита- чл.10а, ал.2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за едно и също действие. При това положение, тъй като са уговорени извън разрешените от чл.10а ЗПК хипотези, договорните клаузи, от които произтича задължение за плащане на посоченото възнаграждение от кредитополучателите, са нищожни- на основание чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, поради противоречие със закона.