Решение № 301 от 29.12.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 301 гр. Кюстендил, 23.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20221500500336 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 263098/08.06.2022 г. от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Д.П., с адрес за кореспонденция: гр. Драгоман, ул. „З. С.“ № 58, насочена против Решение № 260079 от 17.05.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 2327/2019 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен акт районният съд осъжда Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да заплати на И. Г. С. сумата от 932.69 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен нощен труд, приравнен на дневен, по време на дежурства, за исковия период от 15.11.2016 г. до 15.11.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от 15.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва за забава в размер на 127.86 лева за периода от 01.01.2017 г. до 15.11.2019 г.; осъжда Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР да заплати на И. Г. С. сумата от 720 лв. сторени разноски по водене на делото за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител, както и да заплати по сметка на Районен съд Кюстендил сумата от 283 лв., от която съобразно уважената част от исковата претенция държавна такса в размер на 100 лева, формирана като сбора на държавните такси по двата обективно съединени иска, а именно: 50 лв. по иска за главницата и 50 лв. по този за мораторната лихва и 183 лева, представляваща платеното за сметка на бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.

1

Въззивникът обжалва в посочената част първоинстанционното решение с доводи за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост в мотивите. Твърди, че с обжалваното решение районният съд не е обсъдил всички правнорелевантни факти, доказателства и доводи на страните.

Възприема като неправилни мотивите на съда, в които е приел наличие на празнота в специалната нормативна база (ЗМВР и издадените въз основа на него наредби), поради което е счел, че тази празнота следва да бъде запълнена от разпоредбите на общото трудово законодателство - КТ и в частност издадена въз основа на него НСОРЗ. Твърди, че това тълкуване съответства на нормата на чл.46, ал.2 от ЗНА, но изводът на районен съд е неправилен поради неправилно приложение на материалния закон. В потвърждение на това си твърдение цитира съдебна практика по сходни казуси на окръжни съдилища.

Сочи, че неправилно районен съд прилага материалния закон като не се съобразява със служебния статут на служителя и приложимите спрямо него норми. Твърди, че приложима през процесния период е Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и се позовава на чл.

3, ал. 3 от същата, според който при работа на смени е възможно полагане на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Мотивира се, че в случая видно от приетата по делото експертиза е, че положеният от служителя труд е по 8 часа нощен труд.

Акцентира, че разпоредбите на чл. 9, и в частност ал. 2 на от НСОРЗ, са приложими, когато продължителността на нощния труд е по-малка от продължителността на дневния труд, каквато продължителност установява КТ в общия случай, а именно: 7 часа нощен и 8 часа дневен труд. Спрямо служителите на МВР, с оглед специфичния характер на работа, с приложимите разпоредби на ЗМВР и издадените въз основа на него ПНА, е установена еднаква продължителност за дневен и нощен труд, а именно 8 часа (чл. 187, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР).

Сочи, че с оглед специалния статут на служителите в МВР по чл.142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, в сравнение с лицата, работещи по КТ, за тях са предвидени компенсаторни парични или други материални/нематериални облаги, които те получават за разлика от лицата, полагащи труд по трудово правоотношение по КТ и държавни служители по ЗДСл. Тези допълнителни плащания са с цел постигане на равноправност между тези категории работещи. Твърди, че за държавните служители в МВР е неприложима разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ, доколкото не са налице две от предпоставките й, а именно: продължителност на нощно работно време, по-малко от дневното и трудово възнаграждение, заработено по трудови норми. Излага становище, че преизчисляване на нощен труд към дневен с коефициент не се прилага в случаите, когато работодателят е установил еднаква продължителност на дневното и нощното работно време, какъвто е процесния случай (доколкото в този случай коефициентът е 1).

Счита, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон като е приел, че на служителя се дължи възнаграждение за извънреден труд, без да се обоснове защо приема, че такъв е полаган, както и неправилно е приел, че положения извънреден труд не е заплатен от работодателя. Аргументира се с разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Наредба № 8121з776/29.07.2016 г., като твърди, че извънреден труд не е полаган, доколкото заповед за полагане на извънреден труд не се твърди да е издавана. Допълва, че часовете които биха се получили чрез преизчисляване на положения нощен труд по реда на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, не са включени в изчерпателно изброените в чл.22, ал. 1 от Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. хипотези, пораждащи задължение за работодателя да заплати на служителя съответно възнаграждение.

Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове изцяло.

Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК за двете съдебни инстанции.

2

Алтернативно при неоснователност на въззивната жалба, се прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна с оглед фактическата и правна сложност на делото.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна И. Г. С. чрез пълномощника му адв. П. Х. от АК - Благоевград, с който се оспорва депозираната въззивна жалба и изложените в нея твърдения като неоснователни.

Въззиваемият подробно оборва твърденията във въззивната жалба. Навежда съображения в подкрепа на становището си, че спрямо държавните служители в МВР е приложима уредбата в НСОРЗ. Подчертава, че в случая се касае за непълнота на подзаконов нормативен акт, при което за неуредените случаи се прилагат разпоредби, отнасящи се до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Намира за неоснователи изложените във въззивната жалба възражения относно липса на предпоставките по чл. 9 НСОРЗ и приложимост на установения в същата разпоредба коефициент към процесното служебно правоотношение. Твърди, че ЗМВР с разпоредбата на чл. 187, ал. 1 регламентира нормалната продължителност на работното време за работа при нормални условия на труд – дневното, което е обща мярка за труд и на държавните служители – полицейски органи, поради което не е изключена трансформация на положените часове нощен труд в дневен с коефициент 1,143 и не може да се приложи коефициент 1 (8:8). Акцентира, че в ЗМВР липсва разпоредба, установяваща нормалната продължителност на нощното работно време при подневно отчитане на работното време, респ. при такава непълнота в специалния закон субсидиарно следва да се приложи общото правило на чл. 140, ал. 1 КТ, и доколкото в никой от специалните приложими нормативни актове не се съдържа специално правило относно превръщането на нощните отработени часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време спрямо държавните служители в МВР, то не може да се приеме, че специалният закон замества общия.

Аргументира се и срещу твърдението на въззивника, че не е налице положен извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни с коефициент 1.143. Сочи се съдебна практика на съдилищата в България, както и постановеното решение на СЕС от 24.02.2022 г. по дело С-262/20 по преюдициално запитване на РС - Луковит във връзка с дело с идентичен предмет и ХОПЕС. Твърди, че е недопустимо различно третиране на работещи в отделни сфери на публичния сектор. Изразява становище по направеното възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение като счита, че същото не следва да бъде уважено, доколкото договореното и заплатено възнаграждение е в минимален размер и съобразено с броя и вида на предявените искове и броя на проведените с участие на адвоката съдебни заседания.

Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски за въззивното производство.

Кюстендилският окръжен съд, след като разгледа жалбата, обсъди събраните доказателства, приема следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както се приема в практиката на Върховния касационен съд (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІVг. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно 3 правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Кюстендилския районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение по отношение на фактическата обстановка и съществото на спора, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на КРС.

В случая във връзка с наведените в жалбата оплаквания съдът във въззивното решение дължи произнасяне по спорния въпрос – дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на Кодекса на труда /КТ/ и Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОР3/ – в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от посочената наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.

Основното възражение в жалбата на въззивника /ответник пред КРС/ е, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от Министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, а не НСОР3, тъй като се касае за специална уредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР, брутното месечно трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал. 1 ЗМВР е предвидено, че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22.