Решение № 4023 от 05.08.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4023 гр. Пловдив, 05.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330115748 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. М. С., ЕГН **********, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника „Стик - Кредит“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на ищеца сумата в размер на 10 лв., частичен иск от 347, 74 лв. – представляваща платена на 06.07.2021 г. без правно основание сума, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането. С протоколно определение от 02.07.2026 г. искът е изменен чрез неговото увеличаване на сумата от 89,34 евро /174,74 лв./ В исковата молба се твърди, че на 06.07.2021 г. ищецът заплатил на ответника сумата от 347, 74 лв., която била претендирана от ответника като вноска по кредит. Твърди се, че липсвало валидно възникнало правоотношение, което да обуслови дължимостта на сумата. В случай, че се установи, че основанието за заплащане на сумата е валиден договор за кредит, възразява, че същият е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. С уточняваща молба от 25.06.2026 г. ищецът признава, че е получил в заем сумата от 200 лв. от ответника, както и че е платил общо сумата от 374,74 лв. Оспорва да е подписал с мастилен или електронен подпис договора.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Стик - Кредит“ АД.

Твърди, че между него и ищеца има сключени шест договора за кредит, подробно описани в отговора на исковата молба, по които ищецът платил общо 2 600 лв. Поддържа, че договорите за кредит са действителни, като основните им параметри са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Моли за отхвърляне на иска. С молба от 24.06.2026 г. твърди, че основанието за получаване на процесната сума е сключения между страните договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ** г., по който на 06.07.2021 г. ищецът е 1 извършил плащане в размер на 374,74 лв. (177,80 евро). С посоченото плащане кредитното задължение било погасено изцяло, включително усвоената главница в размер на 200 лв.

(102,26 евро).

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът намира за неоснователни възраженията на ищеца, че между страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит поради липса на положен саморъчен или електронен подпис върху договора. От направените от ищеца признания в уточняващата молба /л.103/ се установява, че същият е получил от ответника заемна сума в размер на 200 лв., която се е задължил да върне, както и че в изпълнение на това задължение е заплатил общо сумата от 374,74 лв. Следователно самият ищец признава както предоставянето на заемната сума, така и изпълнението на задължения, произтичащи именно от процесното правоотношение. Получаването на сумата и последващото извършване на плащания по кредита представляват поведение, несъвместимо с твърдението, че между страните изобщо не е възникнал договор. В случая реалното предоставяне на кредита от ответника и приемането му от ищеца, последвано от извършване на плащания за неговото погасяване, обективират съгласието на страните относно възникването на заемното правоотношение и неговото изпълнение.

Не може да бъде споделено становището на ищеца, че липсата на положен подпис сама по себе си обосновава липса на договорно правоотношение, след като самият той признава факти, установяващи изпълнение на основните насрещни престации по договора – предоставяне на заемната сума от страна на кредитора и нейното приемане, респективно последващото погасяване от страна на заемателя.

Ето защо съдът приема, че между страните е възникнало договорно правоотношение по договор за потребителски кредит № ** г., чието действие е започнало с предоставянето на заемната сума и нейното получаване от ищеца. Въпросът дали договорът отговаря на императивните изисквания на ЗПК и последиците от евентуалното им нарушение следва да бъде обсъден отделно при преценката относно неговата действителност.

Съгласно чл. 7 от Договора потребителят следва в срок до 3 дни от сключването на договора да представи банкова гаранция или да осигури трето физическо лице – поръчител – обезпечение на кредита, а в чл. 17 от Договора е уредено задължение за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за 2 кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С договора за кредит длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, процентът на разходите по кредита на годишна база надхвърля посочените в текста на договора. При това положение годишния процент на разходите не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. По делото не се спори, че общата платена по договора сума възлиза на 374,74 лв. Доколкото чистата стойност на кредита е 200 лв., то на връщане подлежи сумата от 174,74 лв. или 89,34 евро. Следователно тази сума подлежи на връщане като недължимо платена и предявеният иск за тази сума следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 27,10 евро.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Б. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38 от Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Б. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C3 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, и извършените действия по делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер от 204,52 евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Стик - Кредит” АД, ЕИК 202557159 да заплати на С. М. С., ЕГН **********, сумата в размер на 89,34 евро, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по недействителен договор за потребителски кредит № ** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Стик - Кредит” АД, ЕИК 202557159 да заплати на С. М. С., ЕГН ********** сумата в размер на 27,10 евро, представляваща направени по делото съдебни разноски.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Стик - Кредит” АД, ЕИК 202557159 да заплати на адв. Д. Г. Б. сумата в размер на 204,52 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

4

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5