Решение № 133 от 24.06.2021, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Пловдив , 24.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Стефка Т. Михова

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело № 20215300501115 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Н. М. Ш., ЕГН **********, чрез пълномощниците й по делото адв. П.Ю. и адв. М.М., против

Решение №260506 от 18.02.2021г., постановено по гр.д.

№3186/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, ХІІІ гр.с., с което е бил отхвърлен предявения от нея против АП. Д. Ш., ЕГН **********, и Д. АП.

Ш., ЕГН **********, иск за допускане на съдебна делба на ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пловдив, с адрес- гр. Пловдив, бул.

***, целият с площ от 292 кв.м., ведно с построената в имота жилищна еднофамилна сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 57 кв.м., брой етажи- 2. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението в частта му, с която е бил отхвърлен искът за съдебна делба на сградата, като се иска отмяната му в посочената част и допускане на сградата до делба при квоти от по ½ идеална част за Н. М. Ш. и АП. Д.

Ш.. В частта му, с която е бил отхвърлен искът за съдебна делба на поземления имот, решението се обжалва като недопустимо, тъй като 1 такъв иск не е бил предявен, и се иска обезсилването му.

Ответните страни по въззивната жалба- АП. Д. Ш., ЕГН **********, и Д. АП. Ш., ЕГН **********, чрез пълномощника си по делото адв. Н.Р., в подаден писмен отговор и в съдебно заседание оспорват същата и искат оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за съдебна делба на недвижим имот- сграда с идентификатор ***, построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пловдив, с адрес- гр. Пловдив, бул. ***, целият с площ от 292 кв.м., предявен от Н. М. Ш. против АП. Д. Ш. и Д.

АП. Ш.. Ищцата е изложила твърдения, че посочената сграда е била построена през 2004г. от нея и ответника АП. Д. Ш. по време на брака им, прекратен с влязло в сила на 06.10.2017г. съдебно решение, в поземлен имот, собственост на ответника, след събаряне на съществуваща в имота друга сграда, собственост на ответника. Ищцата счита, че построената по време на брака им сграда е придобита от тях при равни права в режим на съпружеска имуществена общност. На 08.03.2013г. ответникът АП. Д. Ш. дарил на родената им от брака дъщеря- ответницата Д. АП. Ш. еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, която според ищцата вече не съществувала поради събарянето на старата сграда, поради което ищцата счита, че новопостроената сграда е останала в патримониума на ответника. При условията на евентуалност излага твърдения, че посочената сделка е нищожна, тъй като е с невъзможен предмет, както и поради липса на съгласие за прехвърляне на съществуващата в имота сграда. По така 2 изложените съображения ищцата иска допускане на построената по време на брака сграда до съдебна делба при квоти от по ½ идеална част за нея и ответника АП. Д. Ш..

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по време на брака между ищцата Н.Ш. и ответника А.Ш. не е било извършено строителство на нова сграда, а основен ремонт, преустройство и надстрояване на съществуваща в имота сграда, индивидуална собственост на ответника, поради което и между тях липсва съсобственост. Счел е за неоснователни възраженията за нищожност на договора за дарение, сключен между ответника А.Ш. и ответницата Д.Ш., поради което е направил извод, че последната е собственик на ½ идеална част от поземления имот и на процесната сграда, поради което е отхвърлил иска за делба на същите.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно. В частта му, с която искът за делба е бил отхвърлен по отношение на ½ идеална част от поземления имот, решението е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като иск за делба по отношение на поземления имот не е бил предявен. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението в частта му за отхвърляне на иска за делба на сградата по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

От фактическа страна по делото няма спор, а и се установява от приложените писмени доказателства, че ищцата Н. М. Ш. и ответника АП. Д. Ш. са бивши съпрузи, които са сключили граждански брак на 04.09.1993г., прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила на 06.10.2017г. съдебно решение по гр.д.№16500/2016г. по описа на Районен съд- Пловдив, ІV бр.с. Не се спори и че по силата на сключени между ответника А.Ш., от една страна, и неговите родители и сестра, от друга, договори за дарение той е придобил правото на собственост на ½ идеална част от дворно място, съставляващо поземлен имот с 3 идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пловдив, ведно с източната част на едноетажната със сутерен сграда, построена в дъното на имота, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище със застроена площ от 54 кв.м. С договор за дарение, сключен на 08.03.2013г., ответникът АП. Д. Ш. е дарил на родената от брака му с ищцата дъщеря- ответницата Д. АП. Ш., ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Пловдив, и цялата еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 57 кв.м., брой етажи- 2, построена в описания имот.

От фактическа страна по делото няма спор, а и от приложените писмени доказателства е видно, че с разрешение за строеж, издадено на 17.10.2003г. от Община Пловдив, Район „Северен“, на ответника АП.

Д. Ш. и другите двама съсобственици на поземления имот е било разрешено извършването на основен ремонт, преустройство и надстрояване с 1,5 м. на съществуващата жилищна сграда с временен застроителен режим. Не се спори, а и се установява от приложеното по делото конструктивно становище /л.79 от първоинстанционното дело/, изготвено на 17.06.2004г. от инж. К.В.- проектант, че след започване на строителните работи по посоченото разрешение за строеж при укрепването на фундаментите на съществуващата сграда тя се е срутила.

Няма спор, а и е видно от показанията на разпитаните свидетели М.Г., С.Т. и Д. Ш., че след срутването сградата е била изградена наново във вида, в който се намира в момента. От заключението на приетата по делото съдебно- техническа експертиза се установява, че същата към настоящия момент е разделена на две самостоятелни жилища, като източното такова, което е предмет на настоящото дело, се състои от три надземни нива с площи съответно от 56,82 кв.м., 63,29 кв.м. и 63,29 кв.м. и едно подземно ниво, чийто очертания излизат извън очертанията на надземните нива. При така установената фактическа обстановка следва да се приеме, че старата едноетажна със сутерен сграда в имота, източната част от която е била лична собственост на ответника АП. Д. Ш., е погинала, като след срутването й през 2004г. е била построена сега съществуващата сграда, която съставлява нова вещ, 4 възникнала с построяването й. Без значение за така направения извод е обстоятелството, че издаденото разрешение за строеж и одобрените проекти са били за основен ремонт и преустройство на съществуващата сграда, тъй като по делото се установява, че в действителност не е бил извършен ремонт, а строителство на нова сграда. Доколкото посоченото строителство е било извършено от ответника по време на брака му с ищцата и съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3 от Семейния кодекс от 1985г., действал към периода на строителството, съвместният им принос се предполага до доказване на противното, то така построената сграда е била придобита от тях в режим на съпружеска имуществена общност, в какъвто смисъл са и задължителните указания, дадени в т.4 от Постановление №5/1972г. на Пленума на Върховния съд. Към настоящия момент обаче същата не се намира в патримониума им, тъй като с договор за дарение, сключен на 08.03.2013г., ответникът АП. Д.

Ш. е дарил така построената сграда на ответницата Д. АП. Ш.. Съгласно разпоредбата на чл.24, ал.4 от СК разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо, като другият съпруг може да го оспори по исков ред в шестмесечен срок от узнаването, но не по- късно от три години от разпореждането. Така установените в разпоредбата срокове са преклузивни и не подлежат на спиране и прекъсване, като след изтичането им сделката поражда действие и за неразпоредилия се съпруг, който не я е оспорил /в този смисъл- Определение №285 от 04.07.2012г. на ВКС по ч.гр.д.№296/2012г., ІІ г.о.; Определение №120 от 17.03.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№804/2016г., ІІІ г.о. /. Предвид горното и доколкото по делото не се твърди и не се ангажират доказателства преди предявяването на 25.02.2019г. на иска за делба ищцата Н.

Ш. да е оспорвала по исков ред сключения на

08.03.2013г. от ответника А.Ш. договор за дарение, то следва да се приеме, че с изтичането на три години от сключването му същият се е стабилизирал и е породил действие и за нея, поради което и сградатапредмет на договора е станала собственост на ответницата Д. АП. Ш.. Не могат да бъдат споделени доводите на ищцата, че договорът за дарение нямал за предмет новопостроената сграда, а се отнасял за старата сграда в имота. Действително в договора е посочено, че се прехвърля еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, със 5 застроена площ от 57 кв.м., брой етажи- 2, което описание не съответства напълно на реалното фактическо положение, тъй като е налице сграда на три надземни и едно подземно ниво със застроена площ от 63,29 кв.м. Доколкото обаче в нотариалния акт ясно е посочено, че се прехвърля

„цялата сграда“ с идентификатор

***, както и че по делото се установява от заключението на приетата СТЕ, че посочената сграда представлява едно самостоятелно еднофамилно жилище, то се налага изводът, че действителната обща воля на страните е била да се прехвърли правото на собственост върху съществуващата към датата на сключване на договора сграда в имота във вида, в който се намира, като същата е била описана съобразно данните от кадастралната карта. Ето защо и при така извършеното съгласно чл.20 от ЗЗД тълкуване на договора като неоснователни следва да се преценят възраженията на ищцата за нищожност на същия поради невъзможен предмет предвид несъществуването на сграда с описаните в него характеристики, както и за нищожност поради липса на съгласие за прехвърляне на съществуващата сграда. По така изложените съображения искът за делба на процесната сграда с идентификатор *** е неоснователен и следва да се отхвърли, тъй като същата е собственост на ответницата Д.Ш.. Предвид горното в частта му за отхвърляне на иска за делба на сградата обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна АП. Д. Ш. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 1200 лв. Възражението за прекомерност на посоченото възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е под минималния размер, определен съобразно Наредба №1 на Висшия адвокатско съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес по делото.