Решение № 323 от 23.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 323 гр. София, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Димитър Г. Цончев

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора М. Ил. М. като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно гражданско дело № 20241800501053 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано по въззивна жалба, депозирана от „Туплекс“ ЕООД, ЕИК ........... чрез адв. Т. Т. против Решение № 20234794 от 26.10.2020 г. по гр.д. № 16042/2020 г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният от „Туплекс“ ЕООД срещу Софийски градски съд иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 02.08.2019 г. до окончателното й заплащане, претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на съдебното производство по т.д. № 8614/2014 г. на СГС в разумен срок.

Развиват се оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения при извършване на доказателствения анализ, довел до превратни изводи и неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че е доказана неразумната продължителност на по т.д. № 8614/2014 г. на СГС от 4 години, 5 месеца и 4 дни до окончателното му приключване. Установената продължителност на производството пред СГС от 3 години, 1 месец и 21 дни при проведено едно съдебно заседание дава основание за ангажиране на имуществената отговорност на ответника, а изводът в обратен смисъл на първоинстанционния съд е превратен. Правят се оплаквания срещу доказателствения анализ, тъй като са игнорирани свидетелските показания, сочещи, че допуснатата забава при разглеждане на делото е довело до дестабилизация на дружеството, както по отношение на текущата му дейност, така и относно компетенциите и 1 доверието в управителните му органи. Излага се, че необоснованата забава на производството, натрупаното разочарование от невъзможността дружеството да удовлетвори своевременно вземането си, допълнително създали напрежение в дружеството . Оспорва се правилността на извода, че житейската презумпция за претърпени неимуществени вреди е неприложима за юридическите лица. Изводът противоречи на практиката на ЕСЧПОС, като дори така разгледано възникналата ситуация без съмнение е повлияла на търговското име и репутацията на ищеца, тъй като години наред е развивал дейността си ограничено, бил е изключително предпазлив при сключването на търговски сделки, осуетило е извършване на бъдещи проекти. Поради неразумната продължителност на производството се е породило основателно съмнение у собственика на капитала на дружеството, относно компетентността на управителя да предприеме съдебни действия и образува т.д. № 8614/2014 г. на СГС. Тя е резултирала в несигурност и напрежение през продължителен период от време ще може ли да събере вземането си, за да оперира в гражданския оборот с него.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият депозира отговор, с който оспорва основателността на жалбата и развива съображения за правилност на първоинстанционния акт. Твърди, че забавянето на производството в периода 21.04.2015 г. до 27.03.2017 г. е било компенсирано впоследствие от СГС и горните две съдебни инстанции, акцентира и че делото, предвид естеството си, не се отличава с особен залог за въззивника. Излага се, че притеснения и тревоги са присъщи само на физически лица и такива не могат да се изпитват от юридически лица. Накърняване на доброто име на ЮЛ и търговската му репутация са защитени блага, но не са наведени в предмета на спора. Колкото за доводите в жалбата относно нарушаване на стабилното управление в дружеството, изводът за недоказаност е правилен.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно.

Въпросът допуска ли обективното ни материално право присъждане обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическите лица е противоречиво разрешаван от съдилищата, което е станало повод за образуване на Тълкувателно дело № 1/2023 г. по описа на ВКС за приемане на съвместно тълкувателно постановление от Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, по което към момента на постановяване на настоящото решение няма тълкувателно постановление. Настоящият състав намира отговора за положителен по аргументите, изложени по-долу.

С Европейската конвенция за защита правата на човека, международен договор, подписан през 1950 г., се създава правен стандарт и механизъм за ефективното осъществяване на основни права и свободи, каквито са правото на живот, на свобода и сигурност, на справедлив съдебен процес, на свобода на мисълта, съвестта, религията, словото, събранията и сдруженията и пр. човешки ценности от висш порядък. В своята практика, Европейският съд по 2 правата на човека, създаден за да осигури спазване на задълженията по Конвенцията, поети от подписалите я държави, признава на юридическите лица право на обезщетение за неимуществени вреди – право на вреди от неосигуряване на справедлив съдебен процес в разумен срок (чл. 6 ЕКЗПЧОС); право на свобода за изповядване на религията (чл. 9 ЕКЗПЧОС); право на осигуряване на ефикасни правни средства за защита пред съответните национални власти (чл. 13 ЕКЗПЧОС); право на свобода на събранията и сдружаването (чл. 11 ЕКЗПЧОС); право на защита от дискриминация (чл. 14 ЕКЗПЧОС) (вж. Решение № 274 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 5120/2017 г., IV г. о., ГК).

В практиката си ЕСПЧ (вж. в т. 59 от Решение от 4.03.2014 г. по делото „Микроинтелект“ ООД срещу България) отбелязва, че не е изключвал възможността на търговско дружество да се присъди обезщетение за неимуществени вреди на основания, които в по-голяма или по-малка степен са „обективни“ или „субективни“. Сред тях следва да са репутацията на компанията, несигурността в планирането и вземането на решения, разцеплението в управлението на дружеството и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управленския екип. В решение от 6.04.2000 г. на ЕСПЧ по делото „Комингерсол срещу Португалия“, т. 29, съдът е възприел подобни критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като при преценката на обезщетението, съдът взема под внимание наред с имуществените вреди, т. е. загубите, понесени като директен резултат от твърдяното нарушение, и неимуществените вреди, т. е. репарация за безпокойството, неудобството или несигурността, причинени от нарушението, както и други неимуществени вреди; както и т. 35 от същото решение, където е посочено, че „претенциите за неимуществени вреди, претърпени от такива фирми, могат да включват искания, които са в по-голяма или по-малка степен „обективни“ или „субективни“. Следва да се отчитат фирмената репутация, несигурността при планиране, нарушение в управлението на фирмата.

Европейската конвенция за защита правата на човека е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г.

- ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992 г., предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната, а нормите и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда по правата на човека.

Принципното разрешение за възможността неимуществени вреди да бъдат търпени от юридически лица е намерило отражение и в българското законодателство след 2000-та година. Съгласно чл. 1 ЗОДОВ изм. ДВ, бр. 105 от 2005 г.) държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно чл. 4 от Закона, обезщетението е за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена 3 последица от увреждането. Съгласно чл. 631а ТЗ (нов - ДВ, бр. 58 от 2003 г.), обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането се дължи на длъжника физическо или юридическо лице, когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Право на обезщетение за неимуществени вреди е предвидено и в чл. 76а ЗМГО (нов ДВ, бр. 43 от 2005 г.) при нарушение на правата върху марки и географски означения, чиито притежатели могат да бъдат и юридически лица; по чл. 95, ал. 2 вр. с чл. 5 ЗАСП при нарушение на авторско, сродно нему или друго право, носител на което е юридическо лице, както и в чл. 57 а. (Нов - ДВ, бр.

73 от 2006 г.) от Закона за промишления дизайн, съгласно който обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушение, а съгласно чл. 1 от Закона, приложението му е по отношение на българските физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни физически и юридически лица от държави, които участват в международни договори, по които Република България е страна. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи и на основание чл. 74 вр. с чл. 3 от Закона за защита от дискриминация (Обн., ДВ, бр. 86 от 30.09.2003 г., в сила от 1.01.2004 г., ) за нарушение на право на равно третиране. Право на обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица е уредено и в чл.

60 а ЗСВ (Нов - ДВ, бр. 50 от 2012 г., в сила от 1.10.2012 г.) за нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

В своята задължителна практика (Тълкувателно решение № 4 от 2012 по тълк. д. № 4 от 2012 г. ОСГТК ВКС), Върховният касационен съд приема, че обезщетяването на неимуществените вреди е принцип, а не изключение; че такова се дължи и при договорна отговорност (вж. Решение № 274 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 5120/2017 г., IV г. о., ГК).

С оглед изложеното настоящият състав приема, че несигурността в планирането, разцеплението в управлението на дружеството и безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управленския екип поради породено недоверие и съмнение в правилността на предприетите от управителя действия по събиране на вземането и причинените тревоги и безпокойство, нарушаване на чувство на справедливост на управляващия и представляващ дружеството, съставляват нарушение на защитимо право, чието засягане няма парична оценка, поради което причинените неимуществени вреди подлежат на обезщетяване.

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат уважен искът е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да 4 е бил страна /в случая ищец/ по дело, което е било образувано от ответника; 2/ това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица.