Решение № 2305 от 03.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2305 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х. при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100513232 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба подадена от Ю. М. Х. срещу решение № 13901/15.07.2024г. постановено по гр.д. №27011/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 168 състав, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо него, че дължи да заплати на Р. Г. П., както следва:

-на основание чл.240 ал.1 от ГПК сумата от 8250,00 лв .- неплатена на падежа главница по договор за заем от 10.07.2018г., ведно със законната лихва върху същата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане;

-на основание чл.240 ал.2 от ГПК сумата от 3212,93 лв – обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 8250,00 лв. за периода 26.07.2018г. – 27.05.2022г., които суми са предмет на заповед за изпълнение на парично задъжение по чл.410 от ГПК издадена оп ч.гр.д. № 28722/2022г. по описа на СРС, ГО, 168 състав. и с което е осъден да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа оспорванията направени в отговора на исковата молба, че процесния договор за заем е неистински документи и той не е подписвал същия, нито реално е получил сумата, описана в договора, поради което и за него не е възникнало задължението за връщане на сумата от 8250,00 лв. и лихвата върху нея. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло.

Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна Р. Г. П. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който твърди, че е налице бланкетна въззивна жалба, счита, че не са налице допуснато процесуални нарушения от пъроинстанционният съд, а постановеното решение – 1 правилно и законосъобразно. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца Р. Г. П. с иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника Ю. М. Х. да му заплати сумата от 8250,00 лв. на основание договор за заем за послужване, обективиран в писмен договор от 10.07.2018г., както и на основание чл.240 ал.2 от ГПК – възнаградителна лихва в размер на 3212,93 лв. за периода 26.07.2018г. – 27.05.2022г.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Фактическият състав, от който възниква правото на заемодателя да получи предадените в заем заместими вещи са:1. действително правоотношение по сключен договор за заем /неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден /арг. 240 ал. 2 ЗЗД/, и комутативен / 2. изискуемост на задължението за връщане на предадените заместими вещи в същото количество и качество – уговорен падеж, а при липса на такъв – изтичане на един месец от поканата до заемателя. Горните предпоставки в тяхната кумулативност следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване от ищеца.

В настоящият случай спорно между страните е дали е налице действително облигационно правоотношение по договор за заем, като ответникът своевременно е оспорил истинността на подписа си в представения от ищеца писмен договор за заем от 10.07.2018г.

Както от заключението по СПЕ изслушано в първоинстанционното производство, така и от тройната СПЕ, приета в хода на въззивното производство, които съдът кредитира като мотивирани и компетентни, се установява категорично, че подписът и ръкописен текст за „заемополучател“ под писмения текст на договор за заем от 10.07.2018г. са изпълнени от Ю. М. Х. и които няма пренасяне на ръкописния текст от договор за заем от 25.01.2019г. Вещите лица лица /по единичната и тройната експертизи/, без допускане на каквито и да са условности или вероятности, потвърждават, че липсва техническо пренасяне на ръкописен текст и подписи от единия към другия договор за заем /процесния от 10.07.2018г. и представения в оригинал пред вещите лица 25.01.2019г./, тъй като се наблюдават характерните отклонения във формата, топографското взаиморазположение на всички елементи, изграждащи подписите, както при вариантност на изписване на подписи и ръкописен текст. Отделно, при налагане на ръкописния текст и подписите по двата договора, е очевидно липсата на съвпадение и разминаване т.е. липсва еднаквост, каквато може да бъде постигната само при техническо пренасяне, тъй като никога, по никакъв повод един и същи човек, дори в един и същи момент не може да положи два подписа или 2 ръкописен текст, които са фотографски еднакви.

Следователно, като частен писмен документи, обективиращ съгласуваната воля на страните, договор за заем от 10.07.2018г. има обвързваща доказателствена сила за ответника и относно неизгодните за него факти.

Относно наличието на втората предпоставка- предаване на сумата, предмет на договора за заем, доколкото същия е реален договор, настоящият състав приема, че също е установена по безспорен начин. Видно от съдържанието на писмения договор за заем от 10.07.2018г.чл.2, 1) и 2) предаването на заемната сума от 8250,00 лв.е уговорено в брой, при подписване на договора, като изрично страните са се съгласили, че подписването на договора за заем служи и като разписка за получените от заемополучателя суми и която клауза, както беше посочено по – горе има материална доказателствена сила спрямо ответника. В случая нито е направено оспорване, нито е проведено доказване, че сключения между страните договор е симулативен, нито е опровергано съдържанието на документа с допустимите по ГПК доказателствени средства.

Следва да има предвид, че при договора за заем един от елементите от фактическият му състав е предаването в собственост, другият - съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва –то ще е налице обещание за заем, а ако липсва вторият – няма заемно правоотношение.

В случая страните са уговорили изрично и е въз основа на писмения договор за заем от 10.07.2018г. за ответника и въззивник в настоящото производство е възникнало задължение за връщане на получената парична сума – чл.3 от договора – до 25.07.2018г. т.е. налице е падеж на задължението, поради което и не е необходимо заемодателят да изпраща покана до заемополучателя, за да направи изискуемо задължението му за връщане на предадената в заем парична сума.

Предвид гореизложеното, настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване установи, че в неговата правна сфера е възникнало притезателното право за вземане в размер на 8250,00 лв. от ответника на основание чл.240 ал.1 от ЗЗД.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размера обективно съединения иск с правно основание чл.240 ал.2 от ЗЗД, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.

Разноски

С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, въззивникът носи отговорност за заплащане на направените от въззиваемата страна разноски, които са изрично претендирани от пълномощника на страната в отговора на въззивната жалба и в съдебно заседание, както и представен списък по чл.80 от ГПК – л.46фот делото и доказателства за реално направен разход –раздел „внесена сума“ по договор за правна защита и съдействие - л.47 от въззивното дело в размер на 400,00 лв. в еврова равностойност 204,51 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 13901/15.07.2024г. постановено по гр.д. №27011/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 168 състав.

ОСЪЖДА Ю. М. Х. с ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. **** да заплати на Р. Г. П. с 3

ЕГН **********, адрес гр. София, ж.к. **** на основание чл.273 вр. 78 ал.3 от ГПК разноски по в.гр.д. № 13232/2024г. в размер на 204,51 евро.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в 1- месечен срок от връчването му на страните пред Върховен касационен съд, при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4