Определение № 2533 от 14.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2533 гр. София, 14.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20258002101500 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две допустими касационни жалби против въззивно решение № 158 от 24.10.2024 г. по в.гр.д.№253/2024 г. на Апелативен съд - Варна.

С касационната жалба на ищеца Е. В. В., подадена чрез пълномощник адв. М. Д. от АК – С., горепосоченото въззивно решение, предвид оплакванията по касационната жалба и петитума на същата, се обжалва в частите, с които, в резултат на частично отменяне и потвърждаване на първоинстанционното решение № 39 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 247/2023 г. на ОС – Силистра в обжалваните части, като краен резултат са отхвърлени частично предявените от него срещу Н. И. Ч. искове за главница и лихви, така : 1/ искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по чл. 45 от ЗЗД, е отхвърлен така : за сумата 3254,13 лв. (горницата над 13453,13 лв. /уважена част/ до 16707,26 лв.) - главница от неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. и обезщетение в размер на законната лихва върху тази сума - 1015,62 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г. (за горницата над 4198,52 лв. /уважена част/ до 5214,14 лв.); за сумата от 1 552 лв. - неполучено допълнително възнаграждение през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 484,38 лв. върху тази главница от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; за сумата от 2 544 лв. неполучено възнаграждение от провеждане на изпити за придобиване на право за работа със земеделска и горска техника през 2018 г., 2019 г. и до 09.07.2020 г. и мораторни лихви от 793,99 лв. върху тази главница за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; 2/ искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.52 от ЗЗД, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, за горницата над 5000 лв. /уважена част/ до претендираните 10 000 лв. (т.е. за разликата от 5 1

000 лв.), и на основание чл. 86 ЗЗД за заплащане и на сумата от 1560,45 лв. - мораторни лихви върху тази главница-горница от 5000 лв. за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г., и обусловената от това отговорност на ищеца за разноски. Иска се уважаване на исковете за горепосочените суми за главници и мораторни лихви, като дължими над тези, за които исковете са били частично уважени от въззивния съд, ведно със законната лихва върху сумите за главници, считано от подаване на исковата молба 10.07.2023 г. до плащането им, както и разноските по делото.

В касационната жалба на ищеца са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните от него части като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, поради това, че присъдените в полза на ищеца имуществени и неимуществени вреди са в по-малък размер от дължимите. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните части и уважаване на исковете за отхвърлените от въззивния съд суми за обезщетение за вредиимуществени и неимуществени, главници и лихви.

Ответникът по касация - ответник в производството Н. И. Ч., чрез пълномощник адв. Р., оспорва жалбата с писмен отговор.

С друга касационна жалба, ответникът Н. И. Ч., чрез пълномощник адв. И. Р. от САК, обжалва горепосоченото въззивно решение в частите, с които, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение в осъдителните му спрямо ответника части, жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца Е. В. В. следните суми на основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД : сума 13453,13 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното му правоотношение, извършено със Заповед №РД-11-006 от 31.01.2018 г. и със Заповед №РД-11039 от 05.11.2019 г. издадени от Н. Ч., в качеството му на директор на Областна дирекция „Земеделие“ - Силистра, изразяващи се в неполучено възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 09.07.2020 г. ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 г. до пълното изплащане на задължението; сума 4198,52 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху главницата от 13 453,13 лв., дължимо за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; сума 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното двукратно прекратяване на служебното правоотношение, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2023 г. до изплащане на задължението; сума 1 560,45 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху присъдената главница от 5 000 лв. неимуществени вреди, дължима за периода от 10.07.2020 г. до 09.07.2023 г.; и разноските в производството, които е осъден да плати на ищеца.

С касационната жалба на ответника са изложени доводи за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение в обжалваните части като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Иска се неговото обезсилване, евентуално отменяне с отхвърляне изцяло на предявените срещу ответника главни и акцесорни претенции.

2

Срещу постановеното последващо решението определение по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молба на Е. В. за зименение решението в частта за разноските, е подадена частна жалба от Е. В., по която е образувано пред ВКС друго, частно, гражданско дело 2277/2025 г., и същата не е предмет на настоящето разглеждане.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е очертал предмета на спора пред себе си - сумите, за които е висящо въззивното производство. При извършената проверка по чл.269 ГПК е прието, че първоинстанционното решение е изцяло валидно, също и допустимо в обжалваната част, а оплакването на ответника за недопустимо произнасяне на съда, е неоснователно. За последния извод съдът е посочил, че в случая не е приложимо ТР № 4/06.11.2023 г. на ВАС, тъй като то касае исковете по ЗОДОВ и няма отношение към допустимостта на исковете по реда на чл. 45 ЗЗД. За иска по чл.45 ЗЗД какъвто е настоящият, е прието да е приложимо разрешението по Постановление № 4 от 30.Х.1975 г. на Пленум на ВС, че когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл, и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД за действително причинените вреди.

По същество на спора в обжалваните части, въззивният съд, от преценката на събраните по делото доказателства, е установил следното: Ищецът В. е бил в служебно правоотношение с Областна дирекция „Земеделие“-Силистра, Главна дирекция „Аграрна политика“ (преименувана по-късно в „Аграрно развитие“) и е заемал длъжността „главен инспектор“, а ответникът Н. Ч. от есента на 2016 г. е директор на Областна дирекция „Земеделие“ Силистра. Ответникът, в качеството му на директор на Областна дирекция „Земеделие“ – Силистра, с две отделни заповеди № РД-11-006 от 31.01.2018 г. и № РД-11-039 от 05.11.2019 г., е прекратявал служебното правоотношение на ищеца, с първата заповед - поради получаване за ищеца на възможно най-ниската годишна оценка на изпълнение на дейността „неприемливо изпълнение“, а с втората- поради съкращение на длъжността. Втората заповед е била връчена на ищеца в деня, в който се е явил на работа поради отменяне на първата заповед и едновременно със заповедта за възстановяване на предишната работа. И двете посочени заповеди са били отменени по съдебен път, с влезли в сила съдебни решения на АС-Силистра, потвърдени и от Върховния административен път. За първата заповед съдебния спор е приключил с решение № 14227 от 24.10.2019 г. по адм.д.№ 7768/2018 г. на ВАС, с мотиви, че годишната оценка на В., изготвена от началника Ч. /ответника/, изхожда от некомпетентен орган, като това е и основната причина за отмяна на заповедта, и за втората заповед съдебния спор е приключил с решение № 9250 от 09.07.2020 г. по адм.д. № 4668/2020 г. на ВАС. Установено е също така, че с решение № 133/2019 г. по адм.д. № 250/2019 г. на АС-Силистра и решение № 99/02.10.2020 г.по адм.д. № 154/2020 г. на АС3 Силистра по исковете на ищеца срещу ОД „Земеделие“-Силистра по чл.104 от ЗДС за двете незаконни уволнения, на ищеца са присъдени две обезщетения, съответно от 5034 лева и лихва в размер на 5.59 лева - за първото, и 5034 лева и лихва 6.99 лв. - за второто.

Установено е още, че на 15.12.2017 г. ищецът е подал заявление с молба за разрешаване ползване на платен годишен отпуск от 11 дни за 2017 г. в периода 18.12.2017 г.- 05.01.2018 г., съгласувана и одобрена от прекия му ръководител -Т.Н. и отказана с резолюция от ответника Ч., като не е спорно по делото, че заповед за отказа по молбата не е издадена. Не е спорно също така, че страните по делото са съседи и от години, вкл. и в процесния период живеят в жилища на една етажна площадка в жилищен блок.

Воден от даденото решение с т. 1 от горецитираното ППВС № 4/75 г. за предпоставките, при които издалият заповед за уволнение ръководител, чиито акт впоследствие е отменен като незаконосъобразен, отговаря спрямо възстановения на работа работник или служител за причинените на последния вреди от непозволено увреждане, въззивният съд е приел, че с двете съдебни решения за отмяна на уволненията е доказано по делото издаването от ответника на две незаконни заповеди за уволнение на ищеца, като спорът е по установяване на фактите за знанието у работодателя-ответник, че липсват основания за това, както и недобросъвестното използване на служебно положение и преследването на лични или други неслужебни цели. А последните факти въззивният съд е приел също да са доказани по делото. В този контекст решаващо значение е отдадено на показанията на свидетелката Г. С.

К., заемала длъжността юрисконсулт и съвместявала длъжността директор „Обща администрация“, работила и с двете страни там, които са подробно описани в решението, и обективират непосредствени впечатления на свидетелката за относими за спора обстоятелства, от които е приел за установено целенасочено поведение на ответника за създаване на предпоставки за уволнението на ищеца В., на знание у ответника за липсата на основания за уволнение и въпреки това издаване на двете незаконни заповеди (ответникът открито е демонстрирал негативно отношение към В. и служителите са виждали това; искал е от него сам да напусне работа или ще намери начин да го уволни; искал е от компетентния му пряк ръководител (Т. Н.) да го атестира с най-ниска оценка, с което той не е бил съгласен; след отказа му и след отказа и на свидетелката К., сам го е атестирал с негативна оценка знаейки, че не е компетентен орган; не е дал възможност на В. да направи възражения по атестацията; не е съгласувал с никой, вкл. с юриста заповедите за уволнение при практика в службата за такова; нямал е намерение да го възстанови на работа и отново го уволнил).

Свидетелката К. също така сочи, че знае за конфликт между двамата, когато В. планирал пътуване в чужбина още от лятото, купил си самолетен билет и подал заявление за отпуск, но в последния момент ответникът отказал да му го разреши, и въпреки утвърдената при работодателя практика да се издава заповед, дори и при отказ да бъде разрешен отпуск, такава не била издадена, а ищецът се явил на работа в първия ден на искания от него отпуск.

Разпечатката съдържа 25 от 80 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c35eb282-41b3-4a8f-b979-2367465c649c