Решение № 10087 от 30.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10087 гр. С, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20241110110516 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са от И. К. Д. срещу „СК“ ООД искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от Договор за паричен заем № 751968, предвиждаща заплащането на неустойка поради непредставяне на обезпечение и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 20,37 лева /увеличен размер на иска с молба от 27.12.2024 г. от предявената първоначално частична претенция за сумата от 5,00 лева/, представляваща заплатена без основание сума по договор за кредит № 751968, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 26.02.2024 г., до изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 20.10.2022 г. между страните е сключен Договор за потребителски заем № 751968 като отпуснатия кредит бил в размер на 400 лева с краен срок на погасяване 22.05.2023 г., при ГЛП 40,05 % и ГПР 48,16 %. Сочи, че съгласно чл. 3 от Договора се задължил да върне сумата по кредита на 7 месечни вноски, от които 2 вноски по 13,35 лева и 5 вноски по 88,19 лева. В чл. 5.1 от Договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, а при непредоставяне на обезпечението съгласно чл. 6, ал. 2 от Договора била дължима неустойка в размер на 309,35 лева. Последната била включена изначално в погасителния план, с което погасителната вноска възлизала на 111 лева, а общият размер на задълженията му по процесния договор – на 772,60 лева. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречие със закона - с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в действителност представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, но това в случая не е сторено, поради което посоченият в договора ГПР е неправилен. В тази връзка изтъква, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно обезпечението, което следва да представи, с което се цели увеличаване на възнаграждението на кредитора, като неустойката е изначално включена в погасителните вноски. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, 1 доколкото е необосновано висока – надвишава дори размера на възнаградителната лихва.

Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален праг на ГПР, и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като на практика с клаузата за неустойка е уговорено допълнително обезщетение за забава, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и като накърняваща добрите нрави, защото неустойката излиза извън присъщите й функции, неясно е какви точно вреди на кредитора би покрила и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Счита, че платената сума по нищожната неустоечна клауза е недължимо платена. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват по допустимост и основателност. Ответникът излага подробни съображения в насока, че ищецът злоупотребява с права, поради това, че е образувал множество идентични дела срещу него. Не оспорва, че между страните е сключен договор за кредит, като подробно описва и процедурата по сключването му и сочи, че същият е сключен във формата на електронен документ при спазване на всички изисквания съгласно ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК. Излага, че нищожността на отделни клаузи, не влече нищожност на целия договор и в тази връзка излага аргументи за валидността на същия в цялост. Развива подробни съображения в насока, че оспорваната клауза на чл. 6.2 от договора за потребителски кредит е действителна и отговаря на изискванията на ЗПК, като не са налице сочените от ищеца пороци. Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в размера на ГПР. Сочи, че клаузата за неустойка е ясно и точно формирана, както и че е индивидуално уговорена между страните, като ищецът е бил достатъчно информиран относно крайния размер на задължението. В тази връзка оспорва да е налице твърдяната неравноправност на клаузата за неустойка по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:

По делото не се спори и се установява от писмените доказателства, че между страните е сключен Договор за паричен заем № 751968/20.10.2022 г., съгласно който на ищеца е предоставена сума в размер на 400 лв. със задължение за връщането й ведно с възнаградителна лихва при ГЛП 40,05 %. Посоченият в договора ГПР е 48,16%, а крайният срок за връщане на сумата е 22.05.2023 г.

Не се спори, че ищецът е заплатил на ответника на основание договора сума в размер на 423,24 лева, от която видно от представената разпечатка с отговора на исковата молба 400 лева – главница, 20,37 лева – неустойка и 2,87 лева лихва.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави на заемодателя едно от изрично посочените в чл.

33, ал. 1 от Общи условия обезпечения: поръчител или банкова гаранция. С оспорената договорна клауза на чл. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 6.1 заемателят дължи неустойка в размер 309,35 лева, разсрочено съгласно погасителния план, включен в договора.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

2

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.

Процесната клауза от договора за заем касае отговорност на потребителя при неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението, описано в чл. 6 от договора и чл. 33 от Общите условия При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури обезпечение съгласно посочените изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. В този смисъл коментираната клауза задължава потребителя при неизпълнение на задължение, различно от главното, да заплати необосновано висока неустойка и следователно е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, представляващ частен случай на противоречието с добрите нрави.

От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на неустойка и в този случай също е нищожно поради противоречие с императивна правна норма.

Уговорките, обективирани в чл. 6.1 и чл. 6.2 са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Поради това и същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и следователно нищожни в цялост на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Изложеното налага извод за нищожност на атакуваната разпоредба на чл. 6.2 от договора на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 ,2 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл.

143, ал. 2, т.5 ЗЗП, което обуславя основателност на иска за прогласяване нищожността на тази клауза.

По иска с правно основание чл. 55, предл. 1 ЗЗД

Ищецът претендира връщане на сумата от 20,37 лева като платена без основание за погасяване на уговорената неустойка.

Предвид гореизложените съображения уговорката за дължимост на неустойката е нищожна, поради което и вземане за неустойка в полза на ответника не е възникнало и 3 сумите, платени от ищеца в общ размер на 20,37 лв. за погасяването му са платени без основание и подлежат на връщане.

По разноските

При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК има право на сторените разноски в размер 100 лева – държавна такса.

Ищецът е представляван от адвокат Д. М., оказал му безплатна адвокатска защита на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на договор за правна защита и съдействие, сключен с адвокатско дружество „Д. М.“, поради което в полза на последното следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 200 лева с ДДС – адвокатското възнаграждение за производството, определено в съответствие с положения от адвоката труд /депозиране на искова молба и молба за разглеждане делото в негово отсъствие без представителство в о.с.з./ и фактическата и правна сложност на производството. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.