Решение № 5196 от 29.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5196 гр. София, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цветелина Евг. Г. при участието на секретаря Г.а Хр. Христова като разгледа докладваното от Цветелина Евг. Г. Гражданско дело № 20241100110050 по описа за 2024 година

Иск на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗОДОВ, предявен от С. В. С., ЕГН ********** от гр. София, чрез адв. И. Ю., САК, против Прокуратурата на Република България. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 25564,59 евро, равностойни на 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2023 г. – датата на окончателно приключване на воденото против него наказателно производство, до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство по ДП № 129/2020г. по описа на СДВР, пр. пр. № 16210/2020г. по описа на СпПзакрита, сега СГП, което било изцяло прекратено с влязло в сила на 02.11.2023 г. постановление. Претендира съдебни разноски.

Ответникът - Прокуратурата на Република България , оспорва иска по основание и по размер, вкл. като прекомерен. Прави възражение за прекомерност за претендираното от ищеца като съдебна разноска адвокатско възнаграждение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

В подадената искова молба ищецът посочва, че на 14.12.2020 г. бил задържан и привлечен като обвиняем по ДП № 129/2020 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 16210/2020 г. по описа на СпП-закрита, сега СГП, за тежки умишлени престъпления - по чл. 321, ал. 6 от НК и по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал.

1

1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК. Взета му била МН „задържане под стража“, продължила почти до максималния законоустановен 8-месечен срок.

Наказателно преследване продължило до 23.10.2023 г., когато било прекратено с постановление на СГП, връчено на ищеца на 25.10.2023 г. и като необжалвано от него влязло в сила на 02.11.2023 г. Продължилото почти 3 години наказателно производство и наложената му мярка за неотклонение задържане по стража причинили на ищеца множество неимуществени вреди, като задържането и личния му обиск били изключително унизителни за неговите чест и достойнство. Последвалото задържане и дълъг престой в ареста на бул. „Г.М. Димитров“ № 42 оказало сериозно въздействие върху здравето и най-вече върху психиката му, породило чувство на отчаяние и изпаднал в силна депресия. Притеснявал се, че макар и невинен, може да бъде осъден по обвиненията, по които е привлечен към наказателна отговорност, за които се предвиждали следните наказания: за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК - лишаване от свобода до 6 години, а за престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК - лишаване от свобода от 2 до 10 години и глоба от четири хиляди до шест хиляди лева, като съдът може да постанови и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца.

Касаело се за изключително тежки наказания, плашещи и притеснителни, поради което ищецът изпитвал страх през целия срок на воденото срещу него наказателно производство, а именно - цели 34 месеца и половина или точно 1053 дни, всеки един от които бил изпълнен предимно с мисли за тежката присъда, която го грози.

Поради задържането му в ареста отношенията в семейството му се обтегнали, тъй като не можел да е с тях и да се грижи за тях. Сънят му бил нарушен. Дори след освобождаването си ищецът продължавал постоянно да е в лошо настроение, затворил се в себе си, нямал желание да общува с никого, бил потиснат. Това състояние не се променило и след освобождаването му и след прекратяване на наказателното производство, тъй като поради продължителния стрес коренно се променил като личност и не бил предишния щастлив, позитивен, весел и жизнерадостен човек. Повечето му познати страняли от него, защото се страхували да не попаднат на полицейска проверка заедно с него и да бъдат свързани в полицейските среди към престъпния контингент. От него се дистанцирали и близките му, на които им било трудно да повярват, че не е виновен, загубили доверие в него и това го карало да се чувства ужасно.

Ищеца намира, че описаните преживявания са пряка и непосредствена последица от образуваното и водено срещу него наказателно производство, представляват незаконосъобразни действия на ответника и поради това за посления възниква отговорност да го обезщети. Паричният еквивалент на вредите определя в символичен размер от 50 000 лв., който е съобразен с 2 характера на уврежданията и конкретната обстановка, при която са настъпили, изключително тежките наказания, които предвижда закона за престъпленията, по които е бил привлечен като обвиняем, дългата продължителност на воденото срещу него наказателно производство и с принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и формираната съдебна практика.

С подадения отговор ответникът СГП на първо място е оспорил исковата молба като нередовна, тъй като ищецът претендирал обезвреда и по ЗОДОВ и на общо основание по ЗЗД.

Оспорил е иска и като недопустим, тъй като, отговорността му възниква на основание влязла в сила оправдателната присъда или постановление, респ. определение за прекратяване на наказателното производство, каквото към исковата молба било представено в незаверен вид и не установявало, че деянието не е извършено от ищеца или че извършеното деяние не е престъпление – прекратяването било поради липса на доказателства.

Оспорил е иска и като неоснователен и е посочил, че при предявен иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ в тежест на ищеца е да докаже и наличието на твърдените вреди, непосредствената им връзка с обвинението за престъпление от общ характер, както и техния размер. Същите обсотятелства били в тежест на ищеца и при предявен иск по чл. 45 от ЗЗД – дейстиве или бездействие на ответника и то в нарушение на закона и причинило на ищеца неимуществена вреда като пряка и непосредствена последица, а не същата да е резултат от случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства, без причинната връзка да се предполага, а да е в тежест на увредения да я докаже, като неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост съгласно чл.52 от ЗЗД. Този принцип не бил спазен при определяне на настоящата претенция по размер, била силно завишена без да съответства на съдебната практика по чл.52 от ЗЗД и икономическите стандарти в Република България.

Оспорва да дължи обезщетение за мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета от съответния съд и за която не били представени доказателства за продължителността й.

Оспорва продължителността на наказателното производство да е надхвърлило разумния срок – три години, тъй като случаят е с фактическа и правна сложност и ответникът не е станал причина за продължителността му.

Оспорва твърденията на ищеца за влошено психично състояние, което не било удостоверено с медицински документи, а по отношение на настъпилите отрицателни последици в емоционален план оспорва те да са в пряка причинно-следствена връзка с дейността на ответника, а освен това надхвърляли презумптивните негативни преживявания на ищеца от задържането му, без да са от такова естество и с такъв интензитет, че да обосноват обезщетение в търсения размер.

По същите съображения оспорва твърденията на ищеца за преживян силен стрес, психически и емоционален срив, затварянето в себе си, трудното 3 общуване, които следвало да се преценят с оглед наличието на комплекс от обстоятелства, паралелно съпътстващи живота на ищеца и поради това били преекспонирани, не били реално понесени и ответникът не отговарял за обезвредата им.

По отношение на твърденията на ищеца за уронване на престижа и личното достойнството, злепоставяне сред обществеността и накърняване на професионалната репутация, оспорва да са следствие на процесното обвинение, а подлежали на доказване от ищеца, против когото се е водило и друго наказателно производство по дознание № 179/2015 г. на СДВР за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Позовава се на т. 2 от ТР № 3/2005 по т.д. № 3/2004 на ОСГК на ВКС, постановяващо, че обезщетението се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличието на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, както и на ППВС № 4/1968г., очертаващо примерно релевантните за определяне на обезщетението обсотятелства и на формираната многобройна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която на съдът дължи да извърши преценка на конкретни обективно съществуващи в правния мир обстоятелства, каквито са: тежестта на обвинението; продължителността на наказателното производство; вида на мярката за неотклонение; броят и продължителността на извършените процесуални действия с участието на пострадалия; данните за психическото му състояние и негативните последици, претърпени от ищеца; начинът, по който обвинението се е отразило върху него с оглед личността му и неговия начин на живот; рефлектирало ли е върху професионалната му реализация, общественото доверие към него и социалните му контакти; отраженията в емоционалната му сфера, здравословното му състояние; наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия през времетраенето на наказателния процес; съдебното минало и налични предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания и др. Позовава се и на трайно формирана съдебна практика по въпроса, като в този смисъл сочи Решение №263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 70/29.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г. на IVг. о. на ВКС, Решение № 61 от 28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на III г. о. на ВКС и други, съгласно която практика обезщетението се определяло при спазване критерия за справедливост в съответствие с чл. 52 от ЗЗД, който не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, като в хипотезата на вреди по чл. 2 ЗОДОВ от значение било как обвинението в извършване на престъпление се е отразило върху здравето, личния живот, чувствата, честта и достойнството на увредения. Основната функция на обезщетението било да възмезди вредите, а не да е средство за обогатяване, съгл. Решение № 832/12.12.2020 г. по НД № 593/2020 г., IV ГО на ВКС. Приложението на принципа за справедливост на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД също се извършвало въз основа на преценка на 4 конкретни обстоятелства - как обвинението в извършване на престъпление се е отразило върху здравето, личния живот, чувствата, честта и достойнството на увредения, и като се държи сметка за това паричното обезщетение за моралните вреди да съответства на преодоляването им, а не да е в по-голям размер, в дисхармония със справедливостта - Решение № 832/12.12.2020 г. по НД № 593/20 г., IV ГО на ВКС.

Според ответника размерът на настоящия иск е произволно определен и в противоречие със съдебната практика, определяща среден размер на обезщетението за незаконно обвинение от около 1000 лв. на година - Решение № 53 от 7.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., ГК., Определение № 9 от 10.01.2022г. по гр. д. № 1996/2021 г., IV г. о., ГК, Определение № 619 от 4.04.2023 г. по гр. д. № 3918/2022 г., III г. о., ГК. Претендираният размер на обезщетение бил завишен, без да отговаря на претендираните вреди, на икономическия стандарт в страната, съгласно Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г., ВКС, 4-то ГО и на съдебната практика по аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ, още повече, че постановлението за прекратяване на наказателното производство само по себе си предоставяло морално обезщетение и компенсирало до известна степен негативните последици от незаконното обвинение - така Решение № 87/13.02.2009 г. по гр.д. № 5379/2007 г. на ВКС, IV Г.О.

Оспорва и искането за законна лихва, доколкото като акцесорно зависи от уважаването на главнния иск, а по отношение на началния момент посочва, че е дължима най-рано от датата на влизане в сила на постановление за прекратяване на наказателното производство, а ако се приеме, че искът е по чл.45 от ЗЗД - от предявяването на исковата молба.