Решение № 260447 от 02.12.2022, Районен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№260447/2.12.2022г. гр. Варна,02.12.2022 год.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,

ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ състав в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година , в състав :

РАЙОНЕН СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА при секретаря Христина

Христова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 1849 по описа на ВРС за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

ВРС е сезиран с предявен от ищцовата страна „И.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление *** /партер, вътрешен двор/ чрез адвокат от ВАК - И. Г. отрицателен установителен иск правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК, с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните „И.“ ЕООД от една страна и от друга ответниците О. Б.ЕИК *и ***– в ликвидация, ЕИК *, че за О. Б.НЕ СЪЩЕСТВУВА вземане от ***-в ликвидация в общ размер 8731,95 лв. от която 2194,14 лв. представляват данък недвижим имот и лихви и сумата от 6537,91 лв. – представляващи такса битови отпадъци и лихви начислени в периода 2005 – 2020 г.

Ищецът основава исковата си молба на следните твърдени факти и обстоятелства :

Ищецът твърди, че е първоначален взискател по изпълнително дело № 549/2017 г. по описа на ЧСИ Л.

Т.- peг. № *с район на действие Окръжен съд -* като първия ответник „О. Б.“ ЕИК *е присъединен по право взискател, а втория ответник ***- в ликвидация ЕИК: * е длъжник по изпълнителното дело.

Сочи се, че по молба на взискателя „И.“

ЕООД била извършена публична продан на недвижим имот собственост на длъжника представляващ: ПИ - дворно място, находящ се в * с площ от 840 кв.м. с идентификатор * като за купувач бил обявен „*“ ЕООД, ЕИК: *за сумата от 22500 лв.

След влизане в сила на постановлението за възлагане и заплащане на продажната цена от купувача, на 19.01.20211 г. ,сочи ищеца в исковата си молба, че било извършено разпределение на постъпилите суми в размер на 22500 лв.,тъй като постъпилата сума от публична продан не била достатъчна за пълно погасяване на всички задълженията към взискателите по изпълнителното дело.

С Постановление от същата дата на ЧСИ П.

Р.при ЧСИ Л. Т.на присъединения по право взискател „ О. Б.“ ЕИК: *, на основание чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД била разпределена сумата от 2194,14 лв. представляващи данък недвижим имот и лихви, а на основание чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД сумата в размер на 6537,81 лв. представляващи такса битови отпадъци и лихви съобразно представено по изпълнителното дело удостоверение за наличие или липса на задължения изх. № 11-04-13_001/14.0112021 г., като по този начин за О. Б.била разпределена сумата за пълно удовлетворяване, а разпределената сума на ищеца „И.“ ЕООД за част от вземането му.

За размера на задълженията към „О. Б.ЕИК: *ищецът „И.“ ЕООД твърди, че бил уведомен едва с предявяване на разпределението на 19.01.2021 г.

С оглед гореизложеното за ищеца се твърди в исковата молба, че е налице правен интерес за завеждане на настоящия иск на основание чл. 464 ГПК.

Нормата на чл. 464 ал. 1 ГПК, подчертава ищеца, че по ясен и недвусмислен начин предоставя в право на всяко лице, легитимиращо се като взискател в изпълнителното производство, да предяви отрицателен установителен иск, като оспори вземането на друг взискател, без да предвижда изключения по отношение на определена категория от тях /в случая - общината/, поставящи вземанията им в положение на неоспоримост.

При систематично тълкуване на нормата с останалите разпоредби от глава четиридесет и първа на ГПК „ Присъединяване на кредитори и разпределение на събраните суми “, искът по чл. 464 ал. 1 ГПК целял да защити всеки от взискателите в изпълнителното производство срещу включване в разпределението по чл. 460 ГПК на недължимо вземане на всеки друг взискател спрямо общия йм длъжник, като достатъчно за легитимацията на страните било взискателя - ищец и взискателя - ответник да са основен и/или присъединен кредитори с претендирали в определен размер и основание вземания,пояснява още ищеца.

Ищецът се позова на удостоверение за наличие или липса на задължения с изходящ номер 11-04-13_001/14.01.2021г. на О. Б., ЕИК: *, съгласно което задълженията на длъжника представлявали вземания за ДНИ и ТБО за периода 2005 – 2020 г. начислени на база Декларация по чл.14 ЗМДТ от „*“ ООД - в ликвидация, ЕИК: *.

По същество ищцовото дружество твърди, че О. Б.ЕИК: *неправилно определила дължимите МДТ на имота, като за определянето им била използвана покупната цена, която цена било видно от изпълнителното дело и приложения Нотариален акт, че била в размер на 30 000 € /тридесет хиляди евро/, а не отчетната стойност на имота, съобразно която следвало да се определи ДНИ и ТБО.

Това твърди ищцовото дружество, че се случило поради грешно подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ или евентуалната липса на подадена такава от длъжника ***- в ликвидация ЕИК: * при придобиване на имота през 2005 г.

Очевидно за ищеца, според записаното в акта, още от придобиването на имота от длъжника не били заплашени никакви МДТ, които О. Б., ЕИК: *твърди ищецът, че определила служебно, но погрешно, на базата на покупната цена на имота. В случая за ищеца следвало за данъчна основа да се вземе предвид счетоводната стойност на недвижимия имот, а не покупната такава.

Отделно от изложеното по –горе ищецът сочи, че от удостоверението било видно още, че през 2020 г. „ О. Б.“ ЕИК *издала Акт за установяване на задължения АУ000160/02.06.2020 г. по отношение на ***- в ликвидация ЕИК: *.

Сочи се в исковата молба , че по изпълнителното дело била налице информация още, че през 2010 и 2012 г. „О. Б.“ ЕИК *образувала изпълнителни дела № 1331/2010 г. и 353/2012 г. по описа на ЧСИ Л. Т.–pег. № *срещу „*“ ОД - в ликвидация, ЕИК * отново за неплатени ДНИ и ТБО; като в продължение на 10 - години не пристъпила към принудително изпълнение и не извършвала действия. Следователно, обобщава ищецът в исковата си молба, тези изпълнителни дела били прекратени по силата на закона на осн. чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, поради непредприемането на изпълнителни действия от взискателя повече от 2 години.

На следващо място, сочи ищеца в исковата си молба, че при издаването на Акта за установяване на задължения АУ000160/02.06.2020 г. ответникът О. Б.ЕИК: *не се съобразил с разпоредбите на чл. 171 ДОПК във вр. с чл. 173, ал.2 ДОПК като не отписал служебно по давност задълженията надхвърлящи абсолютната 10 годишна давност по ДОПК. С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, подчертава ищеца, че се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността по смисъла на чл. 171, ал. 2 ДОПК, а съгласно чл. 173, ал. 2 ДОПК вземанията се отписват служебно при изтичане на срока по чл. 171, ал. 2 ДОПК.

Ищецът твърди по същество, че образуваните от О. Б.ЕИК: *изпълнителни дела № 1331/2010 г. и № 353/2012 г. по описа на ЧСИ Л. Т.– ЧСИ с peг № *срещу ***- в ликвидация , ЕИК * били прекратени „ех lege“ т.е по силата на закона /така: Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. го тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС т. 10/.

Макар и изпълнителното дело да не било прекратено с нарочно постановление на ЧСИ Л. Т.според Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС изпълнителното производство, твърди ищецът че е прекратено по силата на закона, а действия след двугодишния срок са невалидни и не са произвели правен ефект, поради настъпилата перемция на изп. дело.

Ищецът се позовава и на Решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение постановено по реда нa чл. 290 съставляващо задължителна за съдилищата практика, от мотивите на което е видно, че когато делото се прекрати „ех lege“, на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК давността относно вземането не се счита прекъсвана, тъй като всички предприети изпълнителни действия се обезсилват с обратна сила по право и дори да е имало изпълнителни действия, които да прекъсват давността на вземането, те не могат да доведат до прекъсване на давността, тъй като извършените действия се заличават с обратна сила.

Следователно, извежда и извода от правна страна ищеца – по отношение на вземанията 2194,14 лв. представляващи данък недвижим имот и лихви и сумата в размер на 6537,81 лв. представляващи такса битови отпадъци и лихви следвало да се приложи давностния срок по чл. 171, ал.1 ДОПК (пет години).

За ищеца действията на ответника О. Б., немарливото процесуално поведение на длъжника довели до преклудиране на предвидената в закона възможност за защита на длъжника срещу размера на данъчните му задължения.

Твърди се , че длъжникът не бил участвал активно в производството по издаване и обжалване на Акт за установяване на задължения АУ000160/02.06.2020 г. като назначеният ликвидатор очевидно не бил уведомяван по надлежния ред от О. Б., тъй като ако бил уведомен най - малкото щял да възрази за погасителна давност.

В този смисъл за ищеца претендираните вземания не били установени по основание и размер с влязъл в законна сила акт.

Именно поради нарушение на правата на длъжника при издаване на Акта за установяване на задължения АУ000160/02.06.2020 г. на О. Б., установените в тях данъчни задължения на същия твърди ищеца, че са непротивопоставими на ищеца „И.“ ЕООД по предявения в настоящото производство отрицателен установителен иск с правно основание чл. 464 ГПК.

Изрично ищецът е заявил, че процесните публични вземания представляващи МДТ били неправилно определени и неправомерно начислени и в този смисъл и недължими, а в условията на евентуалност- погасени по давност.

С оглед гореизложените фактически твърдения ищецът е предявил иска си по чл. 464 ГПК против ответниците О. Б.и ***в ликвидация, желае уважаване на иска и при уважаване на иска в полза на ищеца да се присъдят сторените по делото съдебно – деловодни разноски.

В подкрепа на твърденията и искането си ищецът е направил доказателствени искания. Изрично още в исковата молба е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В

СРОКА по чл. 131 ГПК О. Б., представлявана от Началник отдел „Правно, информационно и технологично обслужване“ – Г. Г. Н.

К. е изразила писмено становище по предявената искова молба.

На първо място в отговора на искова молба е направено възражение за неподсъдност, предвид нормата на чл. 105 ГПК като счита, че исковата молба следва да се разгледа от Районен съд гр. *, Отделно от възражението за неподсъдност, за О. Б.отрицателните установителни искове - като настоящия - би следвало да са недопустими, независимо от това, по кой процесуален ред се събира публичното вземане - ДОПК или ГПК. На следващо място, позовавайки се на практиката на ВАС (напр. решение №2746 от 27.02.2009 г. на ВАС по адм. д.

№11797/2008 г., VI о., решение №452 от 15.01.2016 г. на ВАС по адм. д.

№1528/2015 г., VII о.), погасителната давност, макар и уредена в процесуалния кодекс -ДОПК, подчертава О. Б., че е институт на материалното право и не се прилага служебно от органите по приходите. За да настъпят нейните правни последици, съгласно чл. 120 ЗЗД, не било достатъчно само изтичането на предвидения в закона срок на бездействие на носителя на публичното вземане.

Необходимо било също така, длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност. Срокът на абсолютната погасителна давност твърди О. Б., че е 10-годишен, а служебното й прилагане се обосновава с текста на чл. 173, ал. 2 ДОПК, вр. с чл.

171, ал. 2 от същия кодекс. Разпоредбата, подчертава още ответната О. Б., че няма обратно действие, поради което до влизането й в сила на 01.01.2016 г. за прилагането на абсолютната погасителна давност било необходимо волеизявление на длъжника, който да се позове на нея.

На още по-силно основание това се отнасяло за петгодишната погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК.

Тази разпоредба предвиждала, че публичните вземания се погасяват с изтичането на срок с посочената продължителност, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение.

Петгодишната давност подлежала на спиране и прекъсване на основания, уредени в ДОПК. Според чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсвала и с издаването на акта за установяване на публичното вземане.Т.е. органите по приходите /по см. на чл. 4, ал. 3 ЗМДТ/ прилагали последиците от изтекла давност само след подаване на писмено възражение или искане от страна на длъжника. Погасената давност извън случаите по чл. 173, ал. 2 ДОПК не се прилагала служебно, съгл. чл. 120 ЗЗД.