Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 86 от 29.02.2024, Апелативен съд - Пловдив

Съд
Апелативен съд - Пловдив
Дело
Въззивно търговско дело 476/2023
Вид
Определение № 86
Подписан
29.02.2024
Състав
Надежда Иванова Желязкова Каличкова, Красимира Димитрова Ванчева, Славейка Атанасова Костадинова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 86 гр. Пловдив, 29.02.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. К.а

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20235001000476 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.248 от ГПК.

Постъпила е молба от М. С. Г.-трето лице-помагач на страната на ответника и жалбоподател в производството пред въззивната инстанция,подадена чрез пълномощника му адв. А. М.,в която е поискано да бъде изменено постановеното по настоящото дело решение №433 от 08.12.2023 г. на Апелативен съд-Пловдив в частта,с която М. Т. е осъден да заплати на адв. С. Т. сумата от 18 900 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищците по настоящото производство,като бъде оставено без уважение искането на адв. Т. за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по въззивната жалба на третото лице-помагач,тъй като не са налице законовите предпоставки за присъждане на такова.При условие на евентуалност,ако съдът приеме,че адвокатско възнаграждение се дължи,то е поискано размера на същото да бъде редуциран до минимално предвидения такъв в Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Във връзка с евентуалното искане е посочено в молбата,подадена на основание чл.248 от ГПК,че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено съгласно чл.7,ал.2,т.5 от посочената наредба и възлиза общо на сумата от 13 450 лв. при съобразяване на обжалваемия интерес по подадената от третото лице-помагач въззивна жалба.А ако съдът приеме,че възнаграждение се дължи за всеки от исковете,то е поискано присъденото в полза на адв. С. Т. адвокатско възнаграждение да бъде намалено на 18 100 лв.,тъй като /според молителя/ минималния размер на възнаграждението за иск от 110 000 лв. е 9050 лв. и понеже защитата е осъществена по жалба срещу два иска,се дължи възнаграждение в размер на 18 100 лв.,а не присъдените 18 900 лв.

1

Поддържаното в молбата основно твърдение,че в случая на адв. С. Т. не се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА,молителят М. Г. обосновава с аргументите,че към представените от адв. Т. пред въззивната инстанция договори за правна защита и съдействие,сключени с въззиваемите,не са приложени никакви доказателства за установяване на основанието за предоставяне на безплатна правна защита на въззиваемите,посочено в същите договори,а именно-основанието по чл.38,ал.2,т.3,предложение второ от Закона за адвокатурата.По-конкретно молителят заявява,че към тези договори не са представени никакви доказателства в какво реално се изразява близката връзка между адвоката и двамата въззиваеми,които представлява,нито каква действително е тя.Посочва още,че в договора и по делото не са въведени конкретни фактически твърдения за това от какъв факт произтича твърдяната близост между страните по договора.В този смисъл,според молителя,не може да се извърши преценка досежно действителното наличие на посоченото в договора основание за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в посочената законова хипотеза.Счита,че правото на адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на „близки“ е установено със закон,но поради факта,че такава може да се предостави само в изчерпателно посочените в Закона за адвокатурата случаи,те подлежат на конкретно установяване.Позовава се и на съдебна практика в тази насока.Поддържа и аргумента,че в случая доказването на факта,че въззиваемите са близки на адвокат Т. е необхоД. и с оглед факта,че пред първата инстанция и до второто заседание на апелативната инстанция той ги е представлявал на съвсем различно основание-като материално затруднени лица и едва след очевидното отпадане на това им качество /според молителя/ и направеното нарочно възражение от страна на застрахователя са изготвени и представени новите договори за правна защита и съдействие.

На основание чл.248,ал.2 от ГПК е връчен препис от горната молба на насрещната по нея страна,т.е. на А. Т. и Д. Т. К..От същите,чрез общия им пълномощник-адв. С. Т.,е подаден в законния срок писмен отговор,в който е изложено становището,че молбата по чл.248 от ГПК на М. Г. е неоснователна,с изключение на искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение от 18 900 лв. на действително дължимите 18 100 лв.По-подробни съображения за обосноваване на това становище са изложени в отговора.

Пловдивският апелативен съд,като прецени обстоятелствата и доказателствата по делото,относими към горната молба,както и поддържаните в нея доводи,а също и доводите на насрещната по молбата страна,приема за установено следното:

С решение №433 от 08.12.2023 г.,постановено по настоящото възз.т.д.

№476/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив,е потвърдено решение №103 от 24.03.2023 г.,постановено по т.д.№158/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,както в обжалваната от ответника част,така и в обжалваната от третото лице-помагач М. С. Г. част,а именно,в частта,с която ответникът е 2 бил осъден да заплати на всеки от двамата ищци-А. Т. и Д. К. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над сумата от по 90 000 лв. до присъдения размер от по 200 000 лв.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция,с горното решение на Апелативен съд-Пловдив е осъден М. С. Г. да заплати на адвокат С. К. Т. сумата от 18 900 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.3 от Закона за адвокатурата за осъществена от адвоката безплатна адвокатска защита на въззиваемите А. И. Т. и Д. Т. К. през въззивната инстанция по въззивната жалба на третото лице-помагач М. С. Г..За да присъди в полза на адвоката посоченото адвокатско възнаграждение на основание горните разпоредби от Закона за адвокатурата,апелативният съд е взел предвид и обстоятелството,че в представените договори за правна защита и съдействие,сключени между адвоката и двамата въззиваеми на 28.05.2023 г.,се съдържа уговорка за осъществяване на безплатна адвокатска защита спрямо въззиваемите в производството пред въззивната инстанция на основание чл.38,ал.1,т.3,пр. 2 от ЗА.

С подадената от М. Г.,чрез пълномощника му адв.М.,молба по чл.248 от ГПК се оспорва на първо място дължимостта на присъденото в полза на адв.

Т. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.3 от ЗА,което е осъден да му заплати молителят Г.,като е поискано в тази част решението да се измени и да се остави без уважение искането на адв. Т. за присъждане на такова възнаграждение.Съдът счита разглежданата молба за неоснователна в тази й част.С горното решение,постановено по настоящото дело,жалбоподателят М. Г. е осъден да заплати на адв. Т. като пълномощник на въззиваемите А. И. Т. и Д. Т. К. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.3 от ГПК при съобразяването на няколко обстоятелства,наличието на които е установено и е напълно достатъчно за присъждането на такова възнаграждение,а именно:осъществена от този адвокат безплатна адвокатска защита спрямо въззиваемите по повод на подадената от М. Г. въззивна жалба,наличието на уговорка в представения договор за правна защита и съдействие от 28.05.2023 г.,сключен между същия адвокат и двамата въззиваеми,за предоставянето на такива защита на основание чл.38,ал.1,т.3,предл. второ от ГПК по повод именно на тази жалба и наред с това-благоприятен за въззиваемите изход от спора пред въззивната инстанция,поставен на разглеждане на основание същата жалба.За да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА за оказана безплатна адвокатска защита не е необхоД. да бъде доказано дали фактически съществува посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за предоставянето на такива защита.В този смисъл настоящият състав споделя възприетото в съдебната практика становище /обективирано например в определение №163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д.№2266/2016 г. по описа на ВКС,Iво гр. отд./,че изявлениета за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл.38,ал.1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необхоД. да се провежда.Насрещната 3 страна в производството,която по правилата на чл.78 от ГПК следва да заплати направените по делото разноски,разполага с процесуалната възможност да оспори изявленията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 от ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските,но в този случай носи и тежестта да установи,че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска защита не са налице.В случая страната,подала разглежданата молба по чл.248 от ГПК,оспорва за първи път със същата молба наличието на посоченото в горния договор основание за предоставянето на уговорената безплатна адвокатска защита,но не ангажира никакви доказателства,които да опровергават това основание.А извод за фактическата му липса не може да бъде извеждан само от обстоятелството,че на по-ранен етап от настоящото исково производство въззиваемите /които са ищци в първоинстанционното производство/ са имали уговорка с представляващия ги адвокат Т. за осъществяване на безплатна адвокатска помощ на друго от основанията,изброени в разпоредбата на чл.38,ал.1 от ЗА.С оглед на това и предвид останалите изложени по-горе съображения,съдът счита за неоснователна процесната молба по чл.248 от ГПК в частта й,с която е поискано да бъде изменено постановеното по настоящото дело решение №433 от 08.12.2023 г.,като се остави без уважение искането на адв. С. Т. за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по въззивната жалба на третото лице-помагач М. Г..В тази й част молбата по чл.248 от ГПК ще се остави без уважение като неоснователна.

Неоснователно е и заявеното при условие на евентуалност искане за редуциране на присъденото на адв. Т. адвокатско възнаграждение до размера от 13 450 лв.,тъй като са неоснователни и аргументите,обосноваващи това искане.В тази връзка съдът счита,че размера на дължимото по чл.38,ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение не се определя съобразно общия обжалваем интерес,а съобразно обжалваемия материален интерес по всеки от предявените субективно съединени искове.Такъв извод се налага от разпоредбата на чл.2,ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,която предвижда,че за процесуално представителство,защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.С други думи,като база за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение се взема предвид цената на всеки един от предявените искове поотдело и на тази база се определя адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно,а след това съответно получените суми за възнаграждението се сборуват при определяне на отговорността за разноските.Предвид изложените съображения молбата по чл.248 от ГПК ще се остави без уважение като неоснователна и в частта й,с която е поискано /при условие на евентуалност/ присъденото на адв. Т. адвокатско възнаграждение да бъде редуцирано до размера от 13 450 лв.

Основателно обаче е последното заявено в молбата /отново при условие на евентуалност/ искане за намаляване на присъденото в полза на адв. Т.

4 адвокатско възнаграждение от 18 900 лв. /колкото е присъдено/ на 18 100 лв.,колкото според молителя се дължи,ако се приеме,че възнаграждението се дължи за всеки от исковете на ищците.Действително,както вече се изложи погоре,адвокатско възнаграждение се дължи за всеки от предявените искове.Съобразно с това и имайки предвид обжалваемия материален интерес по всеки от исковете,то съгласно приложимата за случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.5 от горната Наредба №1,дължимото адвокатско възнаграждение по всеки от исковете е в размер на 9050 лв.,а сумарния размер на възнаграждението,дължимо на адв. Т. от жалбоподателя М. Г., възлиза на сумата от 18100 лв.С решението си от 08.12.2023 г. съдът погрешно е присъдил в полза на посочения адвокат възнаграждение в по-голям размер от 18 900 лв. и същото решение следва да се измени по реда на чл.248 от ГПК,като се намали този размер на сумата от 18 100 лв.