Решение № 10996 от 07.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10996 гр. София, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20231110117513 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Образувано е по искова молба на Д. Д. Г., чрез адв. З., срещу „..“ АД и „..“ ЕООД, с която при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 4 от процесния договор за паричен заем № .. от 03.01.2023 г., както и иск по чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за предоставяне на гаранция № .. от 03.01.2023 г., сключен с ответника „..“ ЕООД.

По реда на чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът „..“ АД е предявил при условията на евентуалност насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК срещу Д.

Д. Г., с които претендира осъждането му за заплащане на непогасения остатък от вземанията му, произтичащи от процесния договор за паричен заем № .. от 03.01.2023 г., които са приети за съвместно разглеждане в настоящото производство.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, 1 че на 03.01.2023 г. сключил с „..“ АД договор за паричен заем № .., по силата на който му била предоставена в заем сума в размер на 600 лева. В чл. 4 от процесния договор било предвидено, че същият следва да бъде обезпечен с поръчители – физически лица, които да отговарят на определени от заемодателя условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставяло гаранционни сделки. В тази връзка, към датата на сключване на договора за заем, ищецът сключил с „..“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № .., по силата на който „..“ ЕООД поело задължението да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищеца срещу получаването на възнаграждение, чието изплащане било разсрочено заедно с месечната вноска по договора за заем. Поддържа, че съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на „..“ АД, което пък от своя страна, било упълномощено от „..“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя - ответник, като „..“ АД единствено било овластено да приеме плащането – фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя. Сочи, че основанието за предоставяне на поръчителство е обусловено от валидността на договора за заем или отделни негови клаузи. Счита, че договорът за паричен заем е нищожен поради противоречието му с императивни правни норми. Сочи, че предвиденото възнаграждение по договора за поръчителство не било включено към определения ГПР по кредита, което имало за цел да заобиколи изискванията на 19, ал. 4 ЗПК. Релевира възражение за нищожност на договора за паричен заем, за което излага подробни съображения. Твърди нищожност и на договора за предоставяне на гаранция, тъй като обезпечавал задължения по нищожно заемно правоотношение. Счита, че същият противоречи както на императивни разпоредби на ЗЗД относно предоставянето на поръчителството, така и на Д.те нрави, като отбелязва че уговореното възнаграждение е в размер на повече от половината от стойността на отпуснатия заем, което нарушавало принципите на добросъвестност и справедливост. В тази връзка, моли съда да прогласи нищожността на клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем № .., както и нищожността на договора за предоставяне на гаранция № .., сключен с ответника „..“ ЕООД. Претендира разноски.

2

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ АД е подал отговор на исковата молба. Взема становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на договора за паричен заем № ../03.01.2023 г. Отбелязва, че дължимото възнаграждение в полза на дружеството – гарант е част от отделно правоотношение, поради което не е следвало да бъде включено в определения размер на ГПР по договора за заем.

Твърди, че при сключване на договора за заем са спазени законоустановените изисквания, регламентирани в ЗПК. Сочи, че заплащането на възнаграждение в полза на дружеството – гарант е обусловено от избора на заемателя да осигури обезпечение на заема по съответния начин. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ АД е предявил насрещни искове срещу ищеца Д. Д. Г.. Твърди, че с оглед процесния договор за заем е предал на ответника по насрещните искове сума в размер на 600 лева, при уговорен ГЛП от 40 %. Стойността на дължимата възнаградителна лихва по договора била в размер на 93,44 лева, като заемателят следвало да заплати на дружеството сума в общ размер на 693,44 лева, разсрочена за изплащане на осем равни месечни вноски, в срок до 29.08.2023 г. Твърди, че ответникът не е погасил част от задълженията си по договора. В тази връзка, в случай че договорът бъде обявен за недействителен, моли съда да осъди ответника за заплащането на 252,02 лева – частично вземане от общо дължимото на стойност 495,64 лева, представляващо непогасена главница по договора. В случай, че съдът отхвърли искането за прогласяване нищожността на процесния договор за заем, претендира осъждането на ответника за сумата от 289,70 лева – непогасена главница по договора, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 39,24 лева – непогасената стойност на дължимата възнаградителна лихва. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещните искове не е подал отговор на исковата молба.

С протоколно определение от 11.03.2024г. е допуснато изменение на размера на предявения насрещен главен осъдителен иск, като същият да се счита предявен за сумата в размер на 495,64 лева, а евентуалния иск до размер от 533,32 лева главница и 55,76 лева възнаградителна лихва.

3

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Не е спорно между страните и е отделено за безспорно по делото: 1/ наличието на сключен между Д. Д. Г. и „..“ АД договор за паричен заем № .. от 03.01.2023 г., по силата на който дружеството е предоставило в заем на ищеца сума в размер на 600 лева; 2/ наличието на сключен между Д. Д. Г. и „..“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № .. от 03.01.2023 г., по силата на който дружеството е поело задължението да осигури обезпечение по сключения от ищеца договор за паричен заем срещу заплащането на възнаграждение.

Не е спорно между страните също така, че процесният договор за предоставяне на поръчителство е сключен въз основа на клауза от договор за паричен заем № .. от 03.01.2023г., сключен между ищеца и „..“ АД, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът следи служебно и за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на Д.те нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д.

№ 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.

Съдът намира, че е налице поддържаното от ищеца основание за нищожност на клаузата от договора за кредит, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение, както и за нищожност на сключения въз основа на нея между страните по настоящото дело договор за предоставяне на гаранция № .. от 03.01.2023 г..

4

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Видно от представения по делото договор за паричен заем № .. от 03.01.2023г., чл.4, заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, отговарящи на посочените в договора условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени едновременно, като съгласно договора за предоставяне на поръчителство възнаграждението по този договор е в размер на 242,56 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 30,32 лева, на „..“ АД, което е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по този договор. Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.

Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговореното възнаграждение по същество има за 5 цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая уговорената такса към дружеството поръчител в размер на 242,56 лева при размер на кредита от 600 лева представлява малко над 40% от него, като сумирано с определеното в договора ГПР от 47,96 %, то годишния процент на разходите достига размер от 97,96%, т.е. многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.