Определение № 21046 от 05.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21046 гр. София, 05.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Анна-Мария М. Събева като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20241100507388 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

С разпореждане от 27.05.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 8 966/2024 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156 състав, е отказано да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на „А1 България” ЕАД срещу С.Д.Д. в частта на подаденото заявление за: 1. сумата 5,33 лева – такса за събиране на дължими суми по договор с партиден № М6660175 за периода: 07.04.2021 г. – 06.05.2021 г. и мораторна лихва върху същата в размер на 1,36 лева за периода: 26.05.2021 г. – 14.12.2023 г.; 2. сумата 2,00 лева – неустойка за обработка на просрочени задължения по договор с партиден № М6660175 и мораторна лихва върху същата в размер на 0,57 лева за периода: 01.03.2021 г. – 14.12.2023 г.; 3. сумата 59,97 лева – неустойка в размер на три стандартни месечни такси, дължима поради прекратяване на основание чл.54.12 от Общите условия на договор с партиден № М6660175 за услуга 359876425370 и мораторна лихва върху същата в размер на 14,78 лева за периода: 10.07.2021 г. – 14.12.2023 г.; 4. сумата 93,62 лева, представляваща неустойка в размер на остатъка от цената на месечната абонаментна такса, дължима поради прекратяване на основание чл.54.12 от Общите условия на договор с партиден № М6660175 за услуга 359876425370 и мораторна лихва върху същата в размер на 23,07 лева за периода:

10.07.2021 г. – 14.12.2023 г.; 5. сумата 27,48 лева, представляваща неустойка в размер на 3 стандартни месечни абонаментни такси, дължима поради прекратяване на основание чл.54.12 от Общите условия на договор с партиден № М6660175 за услуга 101002596923 и мораторна лихва върху същата в размер на 6,77 лева за периода: 10.07.2021 г. – 14.12.2023 г.;

6. сумата 100,00 лева, представляваща неустойка за невърнато оборудване – цифров приемник, по договор с партиден № М6660175 за услуга 201002596925 и мораторна лихва върху тази сума в размер на 23,39 лева за периода: 24.08.2021 г. – 14.12.2023 г. и 7. сумата 32,46 лева, представляваща неустойка в размер на 3 стандартни месечни такси, дължима поради прекратяване на основание чл.54.12 от Общите условия на договор с партиден № М6660175 за услуга 201002596925 и мораторна лихва върху същата в размер на 8,00 лева за периода: 10.07.2021 г. – 14.12.2023 г.

За да постанови акта си първоинстанционният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.411,ал.2, т.2 ГПК – противоречие със закона и добрите нрави.

Срещу така постановеното разпореждане е постъпила частна жалба от „А1 България” ЕАД, гр.София, в която се твърди, че същото е неправилно. Релевирани са съображения, че погрешно заповедният съд е приел, че представените общи условия /ОУ/ не обвързват длъжника, тъй като същите те са подписани от него, тъй като този въпрос следва да се доказва в производството по същество, още повече, че горепосочените суми не са начислени на основание клаузи в тези ОУ, а на основание разпоредбите за отговорност в 1

Приложенията № 1 на услугите, съотв., че прекратяването на договорите естествено е настъпило на основание чл.54.12 от ОУ, но този факт не следва да се изследва от заповедния съд. Наведени са доводи и че неправилно е прието, че процесните неустойки са нищожни; че всяка от тези клаузи има за цел да укрепи договорните задължения между страните и да ги стимулира към изпълнение на договора; че неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция; че размерът на неустойката е съгласуван с КЗП в съдебна спогодба, потвърдена от СГС, която има сила на съдебно решение; че съставът на СГС, който е одобрил спогодбата е направил преценка за действителността на клаузата и я е потвърдил като равноправна. Сочи се и че неустойките са начислени поради срочния характер на договора, с който длъжникът се е обвързал и заради който е получил преференциални цени за услуги, които при безсрочни отношения би получавал на други цени; че операторът е планирал и извършил разходи, за да осигури качествено предоставяне на услугата с оглед ангажимента за срока; че се касае за договорна неустойка, дължима при упражнено право на прекратяване на облигационната връзка без предизвестие поради виновно неизпълнение от страна на абоната, което по същество представлява разваляне на договора, като уговарянето на неустойка вместо обезщетение при разваляне на договор е допустимо при договорите с продължително и периодично изпълнение. Релевирани са аргументи и че размерът на неустойката не е прекомерен и не е несъразмерно висок, че да нарушава принципа на справедливост, като същият зависи от поведението на абоната – м случай че изпълнява договора в срок той няма да дължи неустойка; че неустойката е съобразена с решение на Съда на ЕС от 22.11.2018 г. по дело С-295/2017 г. и Директива /ЕС/ 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11.12.2018 г. за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения, в което се дава ясна квалификация на икономическата същност на отношенията между доставчика на телекомуникационни услуги и неговия клиент, като Съдът на Европейския съюз разглежда сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, като възнаграждение за предоставяните от оператора услуги, независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения период и с оглед на този извод е приел, че върху тази дължима за неспазване на срока на договора сума клиентът дължи и ДДС.

Относно неустойките, начислени за невърнато оборудване се поддържа, че в заявлението ясно и точно е посочено, че цената на невърнатото оборудване, предоставено за ползване, е посочена в ценова листа на оператора, като в същата е отразено за какъв вид оборудване каква точно сума се дължи, като този факт отново не е следвало да се обсъжда от заповедния съд.

Заявено е искане въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане и да постанови издаването на заповед за изпълнение за вземанията – предмет на инстанционен контрол, както и да му се присъдят направените разноски в пълен размер.

Настоящият съдебен състав като взе предвид становището на жалбоподателя, изискванията на закона и обстоятелствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в законния срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.410, ал.1, т.1 ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд. В чл.411, ал.2 ГПК е предвидено, че сезираният с искането съд разглежда заявлението и издава заповед за изпълнение в срока по ал.1, освен когато искането не отговаря на изискванията на чл.410 ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението – т.1 /в ред. след изм. с ДВ бр.86/2017 г./; искането е в противоречие със закона и добрите нрави – т.2 ГПК; искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това – т.3; длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България – т.4 или длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България – т.5.

По силата на чл.410, ал.3 ГПК, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

С оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията на съконтрагентите по процесния договор е видно, че по правната му същност последният е потребителски. Клиентът е физическо лице, на което по силата на тази сделка се предоставят услуги, които не са предназначени за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 във 2 връзка с т.12 от ДР на ЗЗП, а операторът е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП.

В конкретния случай се поддържа, че са налице такива общи условия – Общи условия за взаимодействията между „А1 България” ЕАД и абонатите и крайните ползватели на обществените мобилни наземни мрежи на „А1 България” ЕАД, клаузи от които заявителят е изложил като обстоятелства, обосноваващи произхода на претенциите му. Съгласно императивната разпоредба на чл.147а, ал.1 ЗЗП при сключването на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако му били предоставени и той се е съгласил с тях, като в ал.2 от същата норма е предвидено, че съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. От приложените по делото общи условия е видно, че същите не са подписани от потребителя в противоречие с цитираната норма от ЗЗП, предвид което клаузите на тези общи условия са неприложими спрямо потребителя, в т.ч. и тези, касаещи условията за прекратяване на сключения между заявителя и С.Д.Д. договор.

От представения договор № 501387313 от 22.01.2021 г. с 2 броя приложения № 1 към него не се установява между страните в производството да е уговорено заплащането на претендираната от жалбоподателя неустойка за обработка на просрочени задължения и на такса за събиране на дължими суми, която по своето правно естество също представлява неустойка. Дори и да се приеме, че такива задължения са възникнали в тежест на потребителя, е налице обоснована вероятност същите да са неравноправни клаузи с оглед нормите на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП.

Както бе посочено по-горе по силата на действащата нормативна уредба на чл.411, ал.2 ГПК заповедният съд е длъжен да провери дали искането е в противоречие със закона, както и с добрите нрави.

Безспорно не е налице правна пречка страните по потребителски договор да уговарят заплащането на неустойка за обезщетяване на вредите от предсрочно прекратяване, разваляне на сделката, но съдържанието на договора не може да противоречи на поверителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави – чл.9 ЗЗД и чл.288 ТЗ.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл.26, ал.1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. В т.см. са и разясненията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, което е в съответствие и с възприето от законодателя разрешение, дадено в разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като преценката за нищожност на неустоечна клауза се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, но не и към последващ момент /ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Клаузата за компенсаторна неустойка /неустойка за неизпълнение/ е предназначена да обезщети изправната страна по договора за претърпените от нея вреди, вследствие на нарушаване на позитивния й интерес от пълното изпълнение на сключения договор. В този смисъл, при извършване преценката за нейната действителност, съдът следва да се ръководи от допълнителни критерии, като примерно: естеството на задължението, вида неизпълнение – съществено или за незначителна негова част, вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/, какви вреди е възможно да настъпят и в какъв размер, и уговорения при сключване на договора размер на обезпечението.

При конкретната преценка към момента на сключване на сделката на действителността на клаузата за неустойка, за която е релевирано разглежданото искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – за предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната - физическо лице, максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване не може да надвишава трикратния размер месечните абонаментни такси за услугите на срочен абонамент по техния стандартен размер без отстъпка, решаващият състав на СГС намира, че същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е предвидено при вече прекратено правоотношение заявителят да получи не само това, която би получил, в случай че не е преустановено действието на сделката, но и сума в по-висок размер, предвид установеното да се дължат абонаментните такси без отстъпките, при които е сключена сделката, без операторът да предоставя мобилни услуги и без да дължи никаква насрещна престация. Това води до неоснователно обогатяване на мобилния оператор и нарушава принципа за справедливост, с оглед на което такава неустойка излиза извън 3 присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.