Определение № 3280 от 19.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3280 гр. София, 19.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20258002901111 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника И. П. П. срещу решение № 1 от 02.01.2025 г. по т. д. 425/2024 г. по описа на АС – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 70 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 316/2023 г. по описа на Окръжен съд - Силистра в частта, с която е осъден да заплати на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ на Застрахователна компания „Лев инс“ АД разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 45 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение на Деница Тенчева И.ова за неимуществени вреди от настъпило пътно- транспортно произшествие на 15.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на завеждане на исковата молба - 08.09.2023 г., до окончателното погасяване на задължението, и са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г.

Оспорва определеното обезщетение като завишено с оглед конкретните данни по делото, включително установената липса на причинна връзка между процесното ПТП и търпяното от пострадалата най- тежко увреждане – парализа на левия перонеален нерв. Поддържа, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел конкретно установените данни по делото, съобразно които пострадалата се е качила в автомобила със 1 знанието, че водачът е употребил алкохол, без да придаде на тези факти съответната правна значимост, като признае съпричиняване на вредите.

Счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди въведените със сезиралата го жалба възражения, както и самостоятелно да установи фактическата обстановка по спора, към която да приложи относимите материалноправни норми. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен в тази му част.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Относно критериите и обстоятелствата, въз основа на които се обезщетяват неимуществените вреди според мерилото на чл. 52 ЗЗД.

2. Относно съпричиняването на вредите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

3. Относно задължението на съда с оглед изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди всички релевантни обстоятелства, подробно, ясно и задълбочено, както и да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Застрахователна компания „Лев инс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната част. Не прави искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част по първия спорен между страните въпрос досежно търпените от пострадалата И.ова неимуществени вреди е посочил, че на основание чл. 300 ГПК, вр. чл. 413, ал.

2 и ал. 3 НПК зачита влязлото в сила определение от 21.01.2019 г., с което е одобрено споразумението по н. о. х. д. 5321/2018 г. по описа на Районен съд Варна, имащо последиците на влязла в сила присъда - чл. 383, ал. 1 НПК, и приема, че не може да преразглежда обстоятелствата относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на водача на застрахования лек автомобил за причиняване на процесното ПТП, в резултат на което на И.ова е нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на тялото на дясната бедрена кост, обусловило трайно затруднение в движението на долния десен крайник за период от около 8 - 10 месеца, и белодробна тромбоемболия, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота. По тези мотиви е намерил за неоснователно поддържаното от деликвента възражение за липсата на причинно - следствената връзка 2 между процесното ПТП и едната от установените по силата на споразумението съставомерни последици от деянието на ответника, за която той се е признал за виновен, а именно белодробна тромбоемболия, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота. Добавил е, че независимо от това е нелогично да се твърди липса на причинно- следствена връзка между деликта и състояние, обусловено от проведено лечение на причинени от деликвента травматични увреждания, и подчертал, че деликвентът следва да обезщети увреденото лице не само за претърпените болки и страдания от причинените телесни повреди, а и за тези във връзка с проведеното необходимо и адекватно лечение, които могат и да надхвърлят по интензитет и продължителност получените при самото ПТП. Отчел е, че според категоричното становище на експерта по приетата съдебномедицинска експертиза мастната емболия се дължи на счупването на дясна бедрена кост при пътния инцидент и се появява като усложнение на това счупване след провеждане на оперативното лечение, което е извършено по правилата на добрата медицинска практика.

По същите съображения за забрана за преразглеждане на факти, чието осъществяване вече е установено със задължителна сила с акта на наказателния съд е намерил за неоснователно оплакването на въззивника за недоказан период на възстановяване на пострадалата от получените телесни увреждания, като се е позовал на възприетия в споразумението между деликвента и прокуратурата, одобрено от наказателния съд, период на възстановяване от 8 -10 месеца. Допълнил е, че този период на възстановяване се потвърждава и от заключението на вещото лице, изготвило СМЕ, според което при подобна фрактура с проведено оперативно лечение възстановителният период, при условие че не възникнат усложнения по време на оздравителния период, е нормално да е в рамките между 8 до 10 месеца.

По поддържаното с въззивната жалба възражение, свързано с оплакване относно приложението на чл. 52 ЗЗД, че парализата на левия перонеален нерв на пострадалата най - вероятно е вследствие на предходно ПТП или поради друга причина, но не и поради настъпилото ПТП на 15.02.2017 г., е съобразил, че първоинстанционният съд е формирал извод именно за недоказана причинна връзка между процесния деликт и парализата на ляв перонеален нерв на пострадалата и на това основание е определено и присъдено обезщетение с 10 000 лв. по - малко от платеното от застрахователя по постигнатото споразумение между него и пострадалото лице. Изтъкнал е, че квотата на намаляване на обезщетението, възлизаща на 18,19 % от общия размер на платеното обезщетение, е адекватна на съотношението между претърпените неимуществени вреди, за които отговаря деликвентът – ответник, и тези, за които не е доказана причинно следствена връзка с процесното ПТП от 15.02.2017 г.

Обобщил е, че при така изложените мотиви по конкретните оплаквания на въззивника намира, че възприетата от окръжния съд фактическа обстановка относно получените от И.ова телесни увреждания, вида и интензитета на претърпените болки, страдания, други негативни преживявания и период на възстановяване, е резултат от правилна съвкупна преценка на събраните в хода 3 на производството доказателства: медицинска документация, гласни доказателства чрез разпит на свидетели и заключение на съдебно- медицинска експертиза и препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответната част на основание чл. 272 ГПК. Посочил е, че при дължимата комплексна оценка на относимите към приложението на чл. 52 ЗЗД обстоятелства намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 45 000 лв. не е завишено с оглед установените интензитет, характер и продължителност на търпените от пострадалата болки, страдания, негативни преживявания и неблагоприятното въздействие върху личността й в резултат на ПТП, като е подчертал, че пострадалата е развила рядко и много тежко усложнение от оперативното лечение на получените в резултат на ПТП телесни увреждания, и е имало много голяма опасност за живота й.

По поддържаното с въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил установените от събраните по делото гласни доказателства обстоятелства, относими към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е съобразил, че ответникът е релевирал своевременно, с отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата И.ова, обосновано с фактически твърдения за непоставяне на предпазен колан – нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Посочил е, че с въззивната жалба не се оспорват изводите на окръжния съд, че по това възражение не е проведено успешно доказване от ответника, който носи доказателствена тежест по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, тъй като иска да се освободи от част от отговорността си. Изтъкнал е, че едва в проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на въззивника е заявил, че „уточнява“ възражението си в смисъл, че въведеното в предмета на спора с отговора на исковата молба възражение не се поддържа, а оплакванията в жалбата са свързани с друг вид съпричиняващо поведение, което първоинстанционният съд е следвало да съобрази при решаване на въпроса за принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а именно, че пострадалата е знаела, че водачът на увреждащото МПС– ответник по делото, е употребил алкохол и въпреки това се е съгласила да пътува с управляваното от него МПС.

Въззивният съд е подчертал, че тъй като подобни твърдения, обосноваващи приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не са релевирани от ответника в първата инстанция с отговора на исковата молба или по реда на чл. 143, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК, или в хипотеза на пропускане на срока поради особени непредвидени обстоятелства, то първоинстанционният съд не е имал основание да ги обсъжда, дори и да се установяват от събрани в хода на производството доказателства. Допълнил е, че позоваването, направено от пълномощника на ответника едва в пледоарията по същество в първата инстанция, на този вид съпричиняващо поведение, което не е въведено надлежно в предмета на спора, не сезира валидно нито първоинстанционния съд, нито въззивния съд със задължение за произнасяне и формиране на правни изводи по заявеното след приключване на съдебното дирене преклудирано основание. По тези съображения е споделил крайния правен извод на първоинстанционния съд, че няма основание за отчитане на съпричиняващо поведение на пострадалата и 4 редуциране на определеното обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.