Решение № 1383 от 23.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1383 гр. София, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110141242 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД.

Ищцата К. Т. Т. твърди в подадената на 21.07.2025 г. искова молба, че между нея и ответника „Макроадванс“ АД е сключен Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 16.05.2024 за сумата от 650 лв., която следвало да се върне на 4 месечни вноски от по 176,61 лв., включващи главница и възнаградителна лихва. Бил посочен ГПР 49,65%. Също така твърди, че е сключен Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 24.09.2024 за сумата от 1200 лв., която следвало да се върне на 8 месечни вноски от по 171,54 лв., включващи главница и възнаградителна лихва. Бил посочен ГПР 49,65%. И в двата договора било посочено, че ищцата дължи неустойка за непредоставяне в тридневен срок на обезпечение в чл. 10 от договорите. Размерът на неустойката по първия договор бил 257,40 лв., а по втория – 676,80 лв. Осигуряването на обезпечение в тридневен срок било невъзможно за потребителя, а и клаузите съдържали скрити разходи по кредитите.

Уговорката за предоставяне на обезпечение съставлявала заблуждаваща търговска практика и създавала опасност от свръхзадлъжняване за потребителя. Счита, че договорът е нищожен поради противоречие на закона, тъй като в двата договора не бил посочен реалният размер на ГПР – нито като реален размер, нито с описание на компонентите, от които е формиран.

Търговецът не оценил предварително кредитоспособността на ищцата. Твърди, че надплатил над чистата стойност на взетия кредит по договора от 16.05.2024 г. – със сумата от 265 лв., която била недължимо платена.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 24.09.2024 г., поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност – ако съдът не счете целите договори за недействителни – да прогласи нищожността на клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 24.09.2024 г. за неустойката и клаузата на чл. 7 от Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 24.09.2024 г. за възнаградителната лихва, както и да осъди ответника да му заплати сума в размер на 265 1 лв., недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит по реда на ЗЕДЕУУ № ** от 16.05.2024 г. Претендира разноски.

Ответникът „Макроадванс“ АД признава изцяло исковете за нищожност на договора, а иска за осъждане за заплащане на недължимо платена сума оспорва с довода за плащането на претенцията. Твърди, че договорите за кредит са недействителни, а надплатеното върнал. Твърди, че не е дал повод за спора и не дължи разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката 2 за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на договора. Този иск при това не е отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на самостоятелен иск. При това, приема се, допустим е и установителен иск за нищожност на отделни клаузи от един договор.

С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за прогласяване нищожността договор на основание противоречие на закона – на императивни законови норми.

Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за констатацията за непораждане на желаните правни последици.

И двата договора са потребителски, което не се оспорва. Съгласно клаузата на чл. 10 от договорите, която урежда задължение за ищеца потребител при неосигуряване на обезпечение в срок до 3 дни от сключването на договора да осигури поръчител или банкова гаранция да заплаща неустойка по 0,330%, респ. 0,260% на ден от стойността на кредита.

Предвидената неустойка е в размер на 257,40 лв. по първия договор и 676,80 лв. по втория договор.

Съдът намира сочената клауза от договора за нищожна. Съгласно императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва 3 върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Неустойката по двата договора е в пъти по-голям размер. Клаузата е нищожна.

Всъщност и двата договора изцяло, не само по отношение сочената клауза за неустойка, са недействителни, тъй като годишният процент на разходите (ГПР) е грешно посочен.

Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.