Решение № 2914 от 29.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2914 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100505441 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 3098 от 25.02.2025 г., постановено по гр.дело № 66804/2023 г. на СРС, Г.О., 159 състав, е признато за установено по отношение на Б. Е. Ч., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.“********, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Д-р ********, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, следните суми: сумата от 805,09 лева /осемстотин и пет лева и 09 стотинки/, представляваща главница по Договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта CREX-17364438/08.10.2019 г., сключен между "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" и Б. Е. Ч., като вземането по договора е прехвърлено от "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" в полза на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД с Приложение № 1/13.05.2022 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 15.02.2022 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 68,33 лева /шестдесет и осем лева и 33 стотинки/, представляваща договорна лихва за 1 период от 08.10.2019 г. до 12.05.2022 г. и сумата от 63,40 лева /шестдесет и три лева и 40 стотинки/, представляваща обезщетение за забава за период от 13.05.2022 г. до 27.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 10698/12.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 17985/23 г. на СРС, 159 състав. С решението на съда е осъден Б. Е. Ч., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.

„********, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р ********, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата от 650,00 лева /шестстотин и петдесет лева/, представляваща направени от ищеца разноски по настоящото дело и по ч.гр.дело № 17985/23 г. по описа на СРС.

Срещу решението на СРС, 159 с-в е постъпила въззивна жалба от Б. Е. Ч., с искане същото да бъде отменено, като неправилно, в частта, с която е уважен предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 805,09 лв. и вместо това да бъде постановено друго, с което да се отхвърли изцяло така предявения иск. Във въззивната жалба са изложени кратки доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Н.П. оспорва жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са 2 обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ответника част, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца срещу ответника положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 805,09 лв. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата 3 инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

В процесния случай спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника, чрез неговия процесуален представител бланкетно възражение за допуснато нарушение на материалния закон, относно недоказване по делото от страна на ищеца на реално получаване на сумата от ответника по процесния договор за потребителски кредит.

Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален - той се смята за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.

Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като в производството по иск с правно основание чл. 240, 4 ал.1 от ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти, съобразно въведените възражения срещу иска. В процесния случай с оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните се установява, че дължимата главница по процесния договор за кредит е в размер на сумата от 805,09 лв., както и че ответникът е усвоил главница по договора в размер на сумата от 7533,96 лв. и е погасил главница по договора в размер на 6728,87 лв. С оглед на което единствения обоснован извод, който следва да се направи е, че ищеца е предоставил на ответника потребителски кредит под формата на заем. В процесния случай с оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза съдът приема, че ищецът, като кредитор е предоставил на ответника заемна сума по процесния договор за потребителски кредит в размер на 7533,96 лв., която сума очевидно е реално предадена, респективно получена от страна на ответника.

Ответникът е погасил част от задължението си за главница по процесния договор за кредит, а именно сумата от 6728,87 лв. и дължи главница в размер на 805,09 лв.

Изготвената съдебно- счетоводна експертиза е подробна, детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него документация. С оглед на което правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото, като неоспорено от страните заключение на вещо лице по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза при решаване спора по същество, доколкото същото е отговорило на всички релевантни въпроси от значение за предмета на делото. Съгласно заключението на вещо лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза след извършените частични плащания ответника остава да дължи на ищеца главница в размер на сумата от 805,09 лв. С оглед на което правилно първоинстанционният съд е признал за установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 805,09 лв., за който е размер е уважен и предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.

Разпечатката съдържа 26 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c32a0e77-7d53-45a6-9c10-3c2346c730f5