Акт от 09.01.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 861 гр. София, 09.01.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110139757 по описа за 2025 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 09.01.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на девети януари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 39757/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 373972/14.11.2025 г. от „Национална електрическа компания“ ЕАД за изменение на Решение № 19467/29.10.2025 г., постановено по гр. д. № 39757/2025 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че в хода на производството е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от ищеца, но същото не било разгледано от съда. Поддържа, че основание за намаляването на адвокатското възнаграждение на ищеца било липсата на осъществено процесуално представителство, като упълномощеният процесуален представител – адв. П. П. не се бил явил в о. с. з. от 02.10.2025 г. Освен това производството не представлявало фактическа и правна сложност. Навежда довод, че самият ищец бил практикуващ адвокат, поради което ангажирането на процесуален представител нямало за цел друго освен сторянето на разноски. Иска изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се твърди, че адвокатът имал право на възнаграждение за всяка предоставена услуга. Поддържа, че ангажирането на процесуален представил по лични дела е препоръчително, което обосновава с трайно виждане на адвокатското съсловие и обективната преценка при осъществяването на субективните права. Навежда доводи, че процесуалното представителство като услуга е комплекс от дейности, като явяването или неявяването в о. с. з. не обуславя заплащането на адвокатското възнаграждение. Излага съображения по отношение на извършените по конкретното дело действия, като сочи, че както в исковото 1 производство, така и в заповедното производство възнагражденията са близки до минимума в НМРАВ. Твърди, че процесуалният представител на ответника не е въвел по делото надлежно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Иска отхвърляне на молбата.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства с оглед направените искания, намира следното от фактическа и правна страна.

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, поради което същата е процесуално допустима, а по същество съдът намира следното:

В правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Според постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е прието, че „С приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл.

78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен.“.

Съдът констатира, че в о. с. з от 02.10.2025 г. е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ответника, поради което същото следва да бъде обсъдено.

Представен е Договор за правна защита и съдействие от 03.04.2025 г., сключен между А. Ю. Р. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Й. П. от друга страна, в качеството на довереник. По договора е уговорено осъществяването на правна защита и съдействие за производство по чл. 410 ГПК срещу ответника, като е договорено възнаграждение от 480,00 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой.

Приложен е Договор за правна защита и съдействие от 07.07.2025 г., сключен между А. Ю. Р. от една страна, в качеството на доверител и адв. П. Й. П. от друга страна, в качеството на довереник. По договора е уговорено осъществяването на правна защита и съдействие за изготяване и депозиране на искова молба срещу ответника, като е договорено възнаграждение от 550,00 лева, за което е посочено, че е заплатено в брой.

В постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е възприето, че „Съдебни разноски за адвокатско 2 възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“.

Следователно в случая безспорно се установява, че ищецът е заплатил на адв. П. сумата от общ 1030,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че материалноправният спор по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение се концентрира върху въпросът за неговата прекомерност.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, 3 приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Висшият адвокатски съвет представлява „сдружение от предприятия“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, тъй като съгласно чл. 113, ал. 2 ЗАдв. се избира от общото събрание на адвокатите в страната, което пък е избрано на представителен принцип и се състои от делегати от всички адвокатски колегии в страната. Упражняването на адвокатска професия от лице, невписано в адвокатска колегия, пък е забранено по аргумент от императивната норма на чл. 3, ал. 2 ЗАдв. С това Висшият адвокатски съвет отговаря на условията, установени от практиката на СЕС (в точка 46 - 49 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas), за да бъдат възприети решенията му, с които определя цени, като такива на „сдружение от предприятия" - той се състои от членове, които осъществяват икономическа дейност (процесуална защита срещу възнаграждение) и така представляват „предприятие" по смисъла на чл. 101, nap. 1 ДФЕС (виж. точка 46 решението по дело С- 399/09 Wouters и цитираната там предходна съдебна практика); неговите управителни органи се избират от членовете му, и техните решения са насочени към определяне на условията за осъществяване на икономическа дейност.

Следователно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, макар и да формално да е приета като нормативен акт, по смисъла на конкурентното право на ЕС представлява решение на сдружение на предприятия (изрично в този смисъл за правилата за квалификация на експерт-счетоводителите в Португалия СЕС се е произнесъл в точка 48 от решението по дело С-1/12 Ordem dos Tecnicos Oficiais de Contas). Съдът на Европейския съюз е приел в точки 48 - 50 от мотивите на решението по дела С-427/16 и С- 428/16, че решение, с което се определят минималните възнаграждения на всички адвокати в една държава-член на Съюза, е годно да ограничи конкуренцията на вътрешния пазар, и поради това правилата на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС са по принцип приложими към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Доколкото същата попада и в „твърдия" списък на решения, които винаги водят до ограничаване на конкуренцията, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 101, § 1, б. „а", предложение първо ДФЕС - определя покупни или продажни цени, то Наредбата на Висшия адвокатски съвет 4 ограничава конкуренцията и би се явила необвързваща националните съдилища, съгласно правилото на чл. 101, § 2 ДФЕС (същото следва да се тълкува в смисъл, че актове, определящи минимални ставки, не обвързват националния съд, а дали тази липса на обвързаност води до нищожност на акта е въпрос на вътрешното право съобразно практиката на СЕС, установена в решението по дело 6/64 Costa v ENEL).