Решение № 225 от 12.09.2023, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ 225 гр.

Русе, 12.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд - Русе, VII - ми състав, в открито заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ при участието на секретаря Бисерка Василева, като разгледа докладваното от съдия АГУШ адм. дело № 451 по описа за 2023 г., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Н.В.К., с адрес: ***, депозирана чрез мл. адв. С. С. и адв. Е. Д., против Решение № 1040-17-66 от 12.07.2023 г. на Директора на ТП на НОИ - Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 172-00-19-3 от 21.04.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата, в съдебно заседание и в писмени бележки се сочи, че компетентният орган не е определил правилно центъра на жизнените интереси и обичайното място на пребиваване на заявителя, в оспорения административен акт липсвали конкретни мотиви и конкретна преценка на решаващия орган за определяне на мястото на пребиваване.

Сочи се, че административният орган не е извършил пълната дължима проверка за релевантните по преписката обстоятелства в нарушение на чл. 35 от АПК. Не на последно място се сочи, че в електронен документ – Н006, който представлява една празна бланка, в която е отразена само адресната регистрация в чужбина на лицето и върху която административният орган е изградил основните си доводи, липсват категорични данни къде е пребиваването на жалбоподателя.

Иска се отмяна на административния акт и връщане на преписката за ново произнасяне, претендират се разноски.

Ответникът в производството – Директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез юрк. К., в съдебно заседание и в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна. Оспорва твърдението за нарушение на процедурата като изразява становище, че АО е извършил всички дължими проверки, съобразно компетенциите си. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното:

По фактите

Със Заявление вх. №

172-00-19 от 23.01.2023 г. К. е поискала отпускането на парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след последната си заетост в Германия, като е посочила, че през последния период на заетост в чужбина от 23.03.2019 г. - 14.12.2022 г. е упражнявала трудовата си дейност при работодател в Германия, след което е с прекратено правоотношение с осигурител в тази държава и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.

Във връзка с подаденото заявление допълнително са били изискани: документи, доказващи трудова дейност в Германия, заявление за издаване на ПД U1 за Германия и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2, от Регламент (ЕО) 883/2004.

На 08.02.2023 г. К. допълнително е представила оригинал на преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Германия на 26.10.2018 г. за периодите от 12.10.2015 г. до 28.02.2017 г. и от 20.04.2018 г. до 31.10.2018 г., заявление за издаване на преносим документ U1 за периоди на заетост от 23.03.2019 г. до 14.12.2022 г., представени са и други документи от Германия. Представена е и декларация относно определяне на пребиваването, в която лицето е посочило, че през последния период на заетост в чужбина от 23.03.2019 г. - 14.12.2022 г. е упражнявало трудовата си дейност при работодател в Германия, няма съпруг и деца, преобладаващата част от роднините и социалните контакти са в България, както и че смята трайно да се установи там (в страната по произход).

В хода на проведеното административно производство са изискани от компетентните институции справки относно плащането на данъци в Република България от К. върху доходите от заетостта й в Германия, както и информация за датите на влизане и излизане от страната през ГКПП.

Получени са отговори, че от страна на К. за посочените периоди на заетост в чужбина /2014 г. – 2021 г./ няма подавани декларации по чл. 50 ЗДДФЛ, за 2022 г. има подадена ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, с която декларира единствено доходи по трудови правоотношения, реализирани в Германия, като съгласно подадената декларация лицето не дължи данък за тези доходи в България. Съответно от МВР е представена справка за преминаванията на лицето през ГКПП, от която е видно, както е приел и АО, че за периода 2019 – 2022 г. има регистрирани влизания в РБ и излизания от РБ с малка продължителност на престоя в България, който е по време на периодите на трудова заетост и платен отпуск в Германия.

С Разпореждане №

172-00-19-1 от 08.02.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица производството е било спряно до получаване на изискани СЕД Н006, U017 и U004 от компетентната институция на Германия.

На 17.04.2023 г. от запитваната страна е получен структуриран електронен документ Н006, в който, освен наименованието на запитващата институция, е посочено „вид адрес – държава на пребиваване – Германия – адрес – град Wolfsburg

– улица Schlesierweg 38, ПК 38440.

С разпореждане от 20.04.2023 г. на водещия производството орган производството е възобновено.

На 21.04.2023 г. е издадено Разпореждане № 172-00-19-3 на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което е отказано отпускане на ПОБ. Изложени са мотиви, че българската институция не е компетентна да предостави ПОБ, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост – Германия. Това обстоятелство, според органа, е потвърдено с получения документ Н006, в който се съобщава, че К. е пребивавала в Германия за периодите на осигурена заетост. Това разпореждане е било обжалвано по административен ред.

С обжалваното в настоящото производство решение горестоящият орган е съобразил, че със СЕД Н006 компетентна институция е удостоверила пребиваване за времето от 12.10.2015 г. до 12.12.2022 г. в Германия; в собственоръчно попълнената и подписана декларация за определяне на пребиваването лицето посочва, че по време на последната заетост от 23.03.2019 г. до 14.12.2022 г. е работила като наето лице от работодател в Германия. Няма съпруг и деца. Преобладаваща част от роднините и социалните контакти са в България. На 4-та точка от декларацията „Възнамерявам да се установя/установен съм трайно в:“ е отбелязано Република България; обсъдени се постъпилите данни от МВР и от ТД на НАП – Варна, офис Русе.

АО е свел спора до обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия.

Изложил е, че понастоящем (към момента на произнасянето) критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. Изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т. 46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС).

Приел е, че в случая на К. продължителността на трудовата дейност е повече от седем години, видно от данните в събраните писмени доказателства по преписката, който факт определя достатъчно тясна и трайна връзка с държавата по заетост.

Фактът, че К. има роднини и социални контакти в България не следвало да се приема като меродавен по смисъла на регламента, доколкото България се явява държавата й по произход и наличието на този елемент е обективно обусловено.

По отношение на държавата, в която К. пребивава за целите на данъчното облагане, като част от елементите за определяне на държавата по пребиваване, видно от справката, предоставена от ТД на НАП, лицето от 2014 г. не е било подчинено на българското законодателство по отношение на данъчното облагане, поради липса на трайна и продължителна трудовоправна връзка с България.

По отношение наличието на адресна регистрация в България е посочил, че Съдът на ЕС нееднократно е постановявал, че успоредното наличие на адресни регистрации в две или повече държави-членки не може да служи за ефективен критерий за определяне на държавата на обичайното пребиваване на лицето (т. 43 от решение на Съда на ЕС по дело F-33/09, т. 35 по дело F-28/10, т. 37 по дело F-53/14).

Българското гражданство и наличието на постоянен адрес в България, който съгласно Закона за гражданската регистрация имат в България всички български граждани, не са фактори, които имат отношение към определянето на държавата по пребиваване по смисъла на европейските регламенти.

Изложил е, че намерението на лицето не се явява определящ критерий за пребиваването, а се ползва тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. В случаите, когато се изисква СЕД Н006 от другата държава (по последна заетост), които случаи обичайно са тези, при които данните от декларацията навеждат към извод, че държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост, а ако другата държава потвърди това обстоятелство, намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. В полза на това твърдение е и обстоятелството, че намерението за трайно установяване не отразява само по себе си обективната действителност по време на упражняваната последна трудова дейност преди лицето да стане безработно. Намерението се явява възможната воля на лицето, реализирането на която зависи от бъдещи несигурни събития и нейното наличие отново се свързва с период, следващ периода на последна заетост, а последният е релевантен по отношение оценката на пребиваването за целите на прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

Въз основа на изложеното АО е отхвърлил оспорването, като е приел, че К. е променила пребиваването си едва след приключване на заетостта, което е ирелевантно за приложението на чл. 65, § 2 и § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като за последното е от значение къде е било обичайното й пребиваване през периода на нейната последна заетост.

С жалбата до съда К. представя копие на трудов договор при работодател в Р България, договор за наем на жилище в Р България, разходни документи за ремонт и покупка на мебели на обитавано жилище в Р България, документ за банков кредит. Събрани са и гласни доказателства. Свидетелите Я.В.К. и Г.К.Ц. свидетелстват за това, че жалбоподателката е работила в Германия основно, за да събере пари. Същата редовно си идвала в България по време на заетостта си в чужбина. Там /в Германия/ работела на различни места като сервитьорка, отивала за по няколко месеца, след това се връщала, отново отивала. Тук /в България/ имала през периодите й на заетост в Германия личен лекар, зъболекар, всичките й роднини и близки живеели в България, в гр. Бяла, където по принцип К. била устроена битово, но тъй като в гр. Бяла било много трудно намирането на работа, в момента работела в гр. София.

Правни изводи

Жалбата е процесуално допустима.

Подадена е от лице, адресат на индивидуален административен акт, който акт засяга неговата правна сфера неблагоприятно и има право на жалба. Жалбата е подадена и в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117 от КСО).