Решение № 297 от 06.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 297 гр. София, 06.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. С.а

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20251800500294 по описа за 2025 година

С Решение № 20051637/04.08.2022г., постановено по гр.д. № 4056/2021г. н а Софийския районен съд, е отхвърлен искът на Г. С. Д. за солидарно осъждане на Софийския градски съд и Софийския апелативен съд да заплатят на ищеца сумата 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от нарушаване на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 16765/2014г. на СГС и в.гр.д. № 1877/2018г. на САС.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Г. С. Д. срещу горното решение, което жалбоподателят счита за неправилно и необосновано, както и постановено в противоречие с материалния закон и правните стандарти, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.

Описва в хронологичен ред обстоятелствата, от съвкупния анализ на които извежда фактическото основание на предявения иск. Изтъква, че още в първоинстанционното производство се бил позовал на претърпените сериозни морални вреди от прекомерно продължилия процес за признаване и изпълнение на влязлото в сила в негова полза съдебно решение на Фрайбургския окръжен съд, като акцентира върху легитимното очакване, този процес да продължи не повече от една година. Сочи, че претърпените от него неимуществените вреди се изразяват в стрес, фрустрация, емоционален срив, непрекъснато безпокойство и тревожност, чувство за произвол, злепоставяне и безпомощност и онеправданост. Позовава се на правните стандарти, установени в двете „пилотни“ решения на ЕСПЧ срещу България от 10 май 2011 г. по делата „Фингер срещу България “ и „Д. и Ханъмов срещу България“, в които се обосновава наличието на категорична, но оборима 1 презумпция, че прекомерно дългото производство причинява на засегнатите лица неимуществени вреди. Позовава се и на стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по делото „Йовчев срещу България“ и делото „Вълчева и Абрашев срещу България". Сочи, че в обжалваното решение не били обсъдени доводите му за наличие на такава презумпция, поради което същото следва да бъде отменено като неправилно. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи исковите му претенции в пълен размер. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от Софийския градски съд, който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Оспорва довода на жалбоподателя, че районният съд бил разпределил неправилно доказателствената тежест и така бил допуснал процесуално нарушение. Счита, че стандартите, установени с практиката на ЕСПЧ подлежат на автономно тълкуване. Позовава се на решението по делото „Скордино срещу Италия“, с което ЕСПЧ е приел, че е допустимо да не се присъжда обезщетение, щом не са установени вреди. Поддържа, че продължителността на производството може изобщо да не причини неимуществени вреди, в който смисъл са Решение № 306/22.10.2019 по дело №4482/2017 г. IV ГО на ВКС, и цитираното от жалбоподателя решение по делото „Вълчева и Абрашев срещу България". Изтъква, че държавата, чрез процесуалните си субституенти, отговаря само за вредите, които са в пряка и непосредствена връзка от увреждането, а обезщетението се определя от съда по справедливост. Критерият „справедливост“ не е абстрактен, а изисква съдът да преценява редица, конкретно установени по делото обстоятелства, каквито в процесния случай не били доказвани. Обръща внимание, че решенията на ЕСПЧ, на които се позовава жалбоподателят, касаят вреди, нанесени на лица с мерки за неотклонение „задържане под стража“, поради което са напълно неотносими към настоящия казус. Счита, че искът се основава единствено на изгодни за ищеца твърдения за претърпени от него вреди, които нямат никаква доказателствена стойност и подлежат на доказване в процеса, но такова не е проведено. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното Решение № 20051637 от 04.08.2022 г. по гр.д. № 4056/2021 г. по описа на Софийския районен съд.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност по смисъла на чл.

78, ал. 5 от ГПК.

Постъпил е и отговор от Софийския апелативен съд, който оспорва въззивната жалба. Счита, че жалбоподателят не прави разлика между оборима и необорима презумпция. Счита, че при постановяване на обжалваното решение, СРС се е съобразил с обстоятелството, че по отношение на неимуществените вреди съществува оборима презумпция, поради което и с оглед оспорванията на ответниците, е указал на ищеца да ангажира доказателства за тях. Подчертава, че в случая доказателствената тежест относно наличие на вреди е върху ищеца, тъй като това представлява изгоден за него положителен факт, а ответниците твърдят, че не е претърпял неимуществени вреди, т.е. отрицателен факт, който не може да бъда доказван пряко. Сочи, че, за изясняване на обективната истина по делото, СРС е дал указания на ищеца за ангажиране на доказателства, които същият не е изпълнил. Моли съда да приеме, че обжалваното решение е правилно и в съответствие с материалния закон, както и да го потвърди и да отхвърли въззивната жалба. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се 2 представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба за разглеждане на делото в негово отсъствие. С молбата той оспорва отговорите, поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като отмени обжалваното решение и уважи исковите претенции в пълен размер. Претендира разноски за държавни такси.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият СГС не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която поддържа подадения отговор и оспорва жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Заявява възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият САС не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която поддържа подадения отговор и моли съда да отхвърли жалбата.

Настоява да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира разноски.

Представителят на Софийската окръжна прокуратура счита, че жалбата е неоснователна, и поддържа изложеното в отговорите.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявеното искане.

ІІI. По същество

От доказателствата, събрани по настоящото дело, се установява, че подадената от Г. Д. искова молба е постъпила на 27.10.2014г. в Софийския градски съд и е била оставена без движение с разпореждане от 31.10.2014г., което е съобщено на ищеца на 17.10.2014г.

В изпълнение на дадените с разпореждането указания, той е подал молба, постъпила в СГС на 18.11.2014г.

На същата дата съдът е разпоредил връчване на исковата молба на 3 насрещната страна по реда на чл. 131 от ГПК.

Поради неоткриване на ответницата на посочения адрес, съдът отново е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца да посочи актуален такъв с разпореждане от 19.12.2014г.

Съобщението за това разпореждане е връчено на 12.01.2015г., но още на 09.01.2015г. ищецът е подал молба за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с исканата информация, а след получаването й я е депозирал в съда на 06.02.2015г.

Опитите за издирване на ответницата са продължили до 24.05.2015г., когато на установения по делото неин адрес е било залепено уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК.

Няма данни за извършвани процесуални действия до 10.12.2015г., когато ищецът е подал молба за насрочване на делото в открито съдебно заседание.

На 12.01.2016г. съдът е постановил разпореждане, с което е указал на ищеца да внесе депозит за особен представител на ответницата.

На 01.02.2016г. ищецът е подал молба, с която е възразил срещу така определения размер на депозита и е поискал да бъде освободен от заплащането му. Към молбата е приложил декларация за семейно и имуществено състояние.

На 09.05.2016г. съдът е указал на ищеца да представи декларация по установения образец, както и официални документи за удостоверяване на отразените в нея обстоятелства.

Указанието е било съобщено на ищеца на 30.05.2016г. и изпълнено на 27.06.2016г.

На 19.08.2016г. съдът освободил частично ищеца от задължението за внасяне на депозит, а след внасяне на определения остатък е предприел действия по назначаване на особен представител, който е депозирал писмен отговор (01.11.2016г.).

На 30.12.2016г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 09.05.2017г.

В това заседание са били дадени указания на ищеца за ангажиране на доказателства, а делото е било отложено за 28.11.2017г.

В проведеното на тази дата открито съдебно заседание съдът е дал ход на устните състезания, а на 26.01.2018г. е постановил решение, с което е отхвърлил предявения иск.

По жалба на ищеца пред САС е било образувано в.гр.д. № 1877/2018г. по описа на този съд.

След отстраняване на нередовности на въззивната жалба, на 28.05.2018г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.12.2018г.

В това заседание разглеждането на делото е приключило, а съдът е постановил решение на 08.08.2019г., с което е отменил обжалваното първоинстанционно решение и е уважил иска на Д.. Решението не е обжалвано и е влязло в сила на 05.10.2019г.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че в производствата по гр.д. № 16765/2014г. на СГС и в.гр.д. № 1877/2018г. на САС е било 4 допуснато забавяне в следните техни части:

По гр.д. № 16765/2014г. на СГС - през периода от изтичане на срока, посочен в уведомлението по чл. 47, ал. 1 от ГПК, до 12.01.2016г.

По гр.д. № 16765/2014г. на СГС - през периода от 04.02.2016г. до 09.05.2016г.

По в.гр.д. № 1877/2018г. на САС- през периода от 14.01.2019г. до 08.08.2019г.

С известна условност, за забавяне би могло да се счита и посоченото от районния съд време, през което съдът е оспорвал първоначално определеното прекомерно възнаграждение за особен представител, което е бил задължен да внесе.

Според настоящия съдебен състав, забавянето през всички тези периоди е необосновано, с оглед вида на процесуалните действия, което е следвало да бъдат извършени, и освен това е достатъчно съществено, за да бъде съставомерно по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ.

В останалите части производствата по гр.д. № 16765/2014г. на СГС и в.гр.д. № 1877/2018г. на САС не са били съществено забавени, доколкото процесуални действия са били извършвани ритмично и в рамките на разумното (вкл. постановяване на първоинстанционното решение извън инструктивния едномесечен срок, но в рамките на по- малко от два месеца, като се има предвид, че този период включва и редица официални празници).

При така установеното забавяне, основателно жалбоподателят поддържа, че му се дължи обезщетение, дори да не е доказал конкретни претърпени от него неимуществени вреди. Следва да се има предвид, че по отношение на неимуществените вреди от релевирания по настоящото дело вид съществува житейско предположение, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива. В същия смисъл е трайната практика на ВКС (Решение № 122 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 611/2020 г., III г. о., ГК, Решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК), според която „по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото“, както и практиката на ЕСПЧ (Решение от 24.07.2003 г. на ЕСПЧ по делото Смирнова срещу Русия (Smirnova v. Russia) по жалби № 46133/1999 и 48183/1999 г., III отделение на Съда), според която „някои видове морални вреди, включително и емоционалното страдание, поради самото си естество не винаги могат да бъдат предмет на несъмнено доказване … Това не пречи Съдът да присъди обезщетение, ако намери, че разумно може да се приеме, че даден жалбоподател е претърпял вреди, изискващи парично обезщетяване“. Поради това съдът приема, че ищецът не е бил длъжен да доказва нито тези обичайни вреди, нито причинна връзка между тях и 5 продължителността на конкретното съдебно производство, а тези обстоятелства следва да се презюмират.

Разпечатката съдържа 56 от 87 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c31cdb58-5485-4e69-9392-c9202ba9f3f8