Решение № 154 от 17.05.2021, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Перник , 17.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: РЕНИ П. КОВАЧКА

Членове:

ТАТЯНА И. ТОДОРОВА

МАРИЕТА С. ДИНЕВАПАЛАЗОВА като разгледа докладваното от МАРИЕТА С. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА

Въззивно гражданско дело № 20211700500126 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 264037/16.10.2020г., допълнена с въззивна жалба с вх. № 264314/21.10.2020г., въззивна жалба с вх. № 264408/21.10.2020г. и въззивна жалба с вх. № 264613/23.10.2020г., подадена от М. К. Д. срещу решение № 260263/09.10.2020 г. , поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260021/13.01.2021 г. , по гр.д. № 2045/2020 г. на Районен съд – Перник , с което по предявените от ищеца “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД против жалбоподателката искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД е признато за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 800 лева – главница по договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № *** г., сключен между ответницата и цедента „Вива Кредит“ ООД, сумата от 140,23 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 14.10.2018 г. до 11.06.2019 г. и сумата от 31,43 лева – лихва за забава, считано от 15.10.2018 г. до 13.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумите, които вземания са прехвърлени на цесионера „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД и за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 00419 по описа за 2020 г. на Районен съд - Перник. С решението в тежест на ответницата са възложени направените от ищеца разноски в исковото и заповедното производство.

По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 262732/03.02.2021 г., подадена от М.

К. Д. срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 260021/13.01.2021 г., по гр.д.

№ 2045/2020 г. на Районен съд – Перник .

По изложени в жалбите съображения за неправилност и необоснованост на 1 първоначалното решение и на решението по чл. 247 ГПК жалбоподателката моли те да бъде отменени и предявените срещу нея искове да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни.

Претендира разноските по делото.

Въззиваемата страна - “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, с писмени отговори на жалбите срещу първоначалното решение и срещу решението по чл.

247 ГПК, подадени в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, е оспорила жалбите като недопустими и неоснователни. Моли да бъде даден ход на делото във въззивното производство в нейно отсъствие. Претендира разноските по делото.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството пред районния съд е образувано въз основа на искова молба, с която от “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД срещу М. К. Д. са предявени обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

99, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.

С влязло в сила определение № 2122/29.06.2020 г. първоинстанционният съд е прекратил производството поради оттегляне на исковете в частта, с която се иска да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми: 361,98 леванеустойка, 361,98 лева- такса експресно разглеждане и 245 лева- разходи и такси за извънсъдебно събиране, произтичащи от договор за паричен заем № *** г.

Приложено е ч.гр.д. № 0419/2020 г. по описа на ПРС, от което се установява, че по заявление на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, подадено по пощата на 22.01.2020 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника М. К. Д. за вземанията, предмет на настоящите искове. В законоустановения срок от длъжника е подадено възражение по чл. 414 ГПК и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя са дадени указания за възможността да предяви установителни искове за съществуване на вземанията . Същите са предявени в срока по чл.

415 ГПК с оглед § 13, ал. 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г.) , за което са били представени доказателства пред заповедния съд, и са процесуално допустими.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор с вх. № 18324/11.08.2020 г., с който е направила признание на исковете.

С молба с вх. № 261298/15.09.2020 г. ищецът е поискал да се даде ход на делото по същество и да се постанови решение съобразно направеното от ответницата признание на исковете.

С последващ отговор с вх. № 260849/09.09.2020 г., подаден също в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответницата е заявила, че оттегля направеното признание на исковете и ги е оспорила по основание и размер.

Районният съд е постановил решение № 260263/09.10.2020 г. по чл. 237, ал. 1 ГПК, с 2 което е уважил предявените искове, приемайки неоттегляемост на направеното от ответницата признание.

Подадената против това решение жалба е неоснователна.

Отмененият ГПК не прави разлика между признанието на иска и признанието на факт, като съгласно чл. 127, ал. 2 от същия признанието изобщо не обвързва съда и се цени с оглед на всички доказателства по делото, като страната може винаги да го оттегли.

Действащият ГПК обаче прави такава разлика. В разпоредбата на чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ГПК е предвидена възможност съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение съобразно признанието, тогава, когато ответникът признае иска и ищецът направи искане за това. Признанието обвързва съда и не може да бъде оттеглено съгласно чл. 237, ал. 4 ГПК.

В този случай решението не се мотивира, като в същото следва да се посочи, че се постановява при признание на иска. Предвид характера на решението, постановено при признание на иска, въззивната инстанция има стеснени правомощия при обжалването му, доколкото в същото не се прави преценка на доказателства и не се излагат правни изводи по същество на спора. Ето защо, при подадена въззивна жалба, въззивният съд следва да извърши проверка на обжалваното решение единствено и само за наличие на процесуалните предпоставки за неговото постановяване.

В конкретния случай е налице валидно извършено признание на иска. То се съдържа в писмения отговор по делото. Писмената форма на признанието изключва съмнение относно действителната воля на направилата го страна, поради което и поражда последиците, предвидени в чл. 237 ГПК. Правилно районният съд не е зачел направеното с подадения от ответницата отговор с вх. № 260849/09.09.2020 г. изявление за оттегляне на признанието, тъй като законът не допуска такава възможност- чл. 237, ал. 4 ГПК.

Правилността на постановеното при признание на иска решение подлежи на преценка единствено с оглед несъобразяване на нормата на чл. 237, ал. 3 ГПК, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави или е признато право, с което страната не може да се разпорежда. И доколкото в конкретния случай безспорно не е налице хипотезата на чл. 237, ал. 3, т. 2, настоящият състав следва да съобрази дали признатите вземания /главница по договор за паричен заем № *** г., сключен между ответницата и цедента „Вива Кредит“ ООД, договорна възнаградителна лихва и лихва за забава/ противоречат на закона или на добрите нрави.

Касае се за императивни правни норми, за наличието на които съдът следи служебно, независимо от липсата на конкретно оплакването за нарушаването им в сезиралата съда жалба, като естеството на признатото право изисква преценка именно на плоскостта на потребителската закрила.

Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството пред районния съд писмени доказателства, че между „Вива Кредит“ ООД като заемодател и ответницата М. К. Д. като заемополучател н а *** г. е сключен договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № ***, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя паричната сума от 800 лв. под формата на потребителски заем срещу задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ размер от 1302,21 лв., включваща и таксата за експресно разглеждане, на 9 месечни погасителни вноски в размер о т 144,69 лв., с падеж на първата вноска на *** г. и посочени в договора останалите падежни дати, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,30 % и годишен процент на разходите от 49,46 %. В чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че размерът на таксата за експресно разглеждане на документи е 361,98 лева. В чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора е отразено, че компонентите на месечните погасителни вноски включват част от дължимата главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Представеният по делото договор за 3 паричен кредит е копие на оригинала, но върху върху всяка страница на същия фигурира подпис на представител на дружеството- заемател, както и такъв на кредитополучател, с изписано на последната страница на ръка име на кредитополучателя. С подписването на договора, ответникът е удостоверил, че е запознат с всяка една от клаузите на договора, с погасителния план (инкорпориран в чл. 3 от договора).

Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за кредит част от кредита на стойност 391,45 лева е послужила за погасяване на задълженията на ответника към кредитора „Вива Кредит“ ООД по предходен договор за паричен заем с КИД *** г. Видно от инкорпорираната в чл. 3, ал. 2 от договора разписка, кредитополучателят е получил в брой остатъка от заемната сума.

Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията на сключения договор, намира, че процесният договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размера на получената сума, общия размер, който потребителят следва да върне, месечен лихвен процент, съдържа като приложение погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит.

Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването н а чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското законодателство изискванията на член 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48.