Решение № 4671 от 26.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4671 гр. Пловдив, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20245330104472 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба подадена от В.

П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., област П., ул. „Х. А.“ № **, чрез пълномощник *********, против „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от **** З. С. Р., за признаване на установено, че клаузата от договор за паричен заем № ***** от **** г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна, както и за осъждане на ответника да върне сумата от 206,31 лева недължимо платена сума по тази клауза от договора за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на делото - 11.03.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ****, по който на ищеца е предоставна в заем сумата от 1000 лева, с краен падеж - 10.05.2023 г., при фиксиран лихвен процент – 40,99% и ГПР - 49,70%. Съгласно договора се дължала и такса за експресно разглеждане на документите в размер на 206,31 лева. Ищецът бил заплатил по кредита общо 1240 лева. Счита, че договорът е нищожен, защото ГПР бил грешно посочен, а действителният такъв бил над установения праг по чл.

19 ал. 4 от ЗПК. Възнаграждението за допълнителната услуга не било включено в ГПР, въпреки че представлявало разход по кредита и по този начин се заобикаляли изискванията на специалния закон и правото на ЕС. Непосочването на реално прилагания ГПР представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2 от ЗЗП.

Таксата за експресно разглеждане противоречала на нормата на чл.10а, ал. 1 от ЗПК, защото 1 била за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Като заобикаляла изискванията на закона, тя се явявала нищожна и кредиторът нямал право да събира суми по нея, а платеното - подлежало на връщане. Клаузата била неравноправна, противоречала на добрите нрави и умишлено въвеждала потребителя в заблуждение. Моли да се признае за установено, че съответната клауза е нищожна, както и да се върне недължимо платената по договора сума. Претендира и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Признава се, че между страните е сключен процесният договор за кредит, по реда на ЗПФУР, като се посочва, че на клиента бил предоставен СЕФ с преддоговорна информация. Заемната сума била преведена по посочена от лицето негова банкова сметка. Той се бил възползвал от допълнителната услуга за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, но това не било допълнително условие за получаване на заявената сума. При заявяване на тази услуга обаче, искането се обработвало до 15 минути, но за това се ангажирал допълнителен финансов и човешки ресурс, което обуславяло и начисляването на таксата. Задължението по кредита било заплатено изцяло, като длъжникът заплатил и сумата от 206,31 лева – такса бързо разглеждане. Оспорват се твърденията, че договорът противоречал на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Всички параметри по договора били изначално известни на ищеца, който получил СЕФ и имал възможност да направи своя информиран избор дали да се съгласи с условията на договора, които му били индивидуално определени. ГПР отговарял на законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК и бил в съответствие с формулата по закона.

Незадължителните услуги не следвало да се включват в ГПР, като в случая таксата била начислена за допълнителна и пожелателна услуга. Ползването на услугата било пожелание на клиента и зависело изцяло от неговата преценка, без да е условие за отпускане на кредита. Договорът отговарял по форма и съдържание на императивните изисквания на закона, поради което бил действителен и не страдал от твърдените от ищеца негови пороци.

Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на **** г. са сключили договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1000 лева, с краен падеж 10.05.2023 г., при фиксиран лихвен процент – 40,99% и ГПР - 49,70%. Съгласно договора се дължала и такса за експресно разглеждане на документите в размер на 206,31 лева.

Между страните е обявен за безспорен и ненуждаещ се от доказване факта, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата от 206,31 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем от ****г., Общи условия по договора, стандартен европейски формуляр и извлечение по договора.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за 2 потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,7%, а възнаградителната лихва- 40,99%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидена „Такса за бързо разглеждане“ в размер на 206,31 лв. Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144,т. 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.

По гореизложените съображения предявеният иск ще се уважи, като се прогласи нищожността на клаузата от договор за паричен заем № ***** от ***** г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, като ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати получената без основание сума по нищожната клауза в размер на 206,31 лева, ведно със законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на делото - 11.03.2024 г. до окончателното й изплащане.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се констатираха от съда в размер на 100 лева 3 заплатена държавна такса.

Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че се представлява безплатно от **** в качеството му на **** на ************ поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. в размер на 480 лева с ДДС. Съдът намира, че така определения размер е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, цената на исковете и трайно установената практика по потребителски спорове, поради което и макар действително да са предявени два иска- установителен и осъдителен не следва отделно да се определя възнаграждение за всеки от тях, доколкото осъществената защита по тях е една и съща.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между В. П. В., ЕГН:

**********, с адрес: гр. С., област П., ул. „Х. А.“ № ** и „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК:

202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от **** З. С. Р., че клаузата от договор за паричен заем № ***** от **** г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна.

ОСЪЖДА ответника „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от **** З. С.

Р. да заплати на В. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., област П., ул. „Х. А.“ № ** сумата от 206,31 лева /двеста и шест лева и тридесет и една стотинки/, недължимо платена сума по тази клауза от договора за кредит, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на делото - 11.03.2024 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от **** З. С.

Р. да заплати на В. П. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., област П., ул. „Х. А.“ № ** сумата от 100 лева /сто лева/ представляваща направени разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: 202393458, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от **** З. С.

Р. да заплати на *********, с адрес на упражняване на дейността в гр. С., бул. „А. С.“ № ***, ет. *, офис-***, представлявано от **** Д. М. М. адвокатско възнаграждение за осъщественото на ищеца процесуално представителство в размер на 480 лева с ДДС /четиристотин и осемдесет лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.