Решение № 1297 от 15.10.2021, Административен съд - Варна

Р

Е Ш Е

Н И Е

№………………2021 г. гр. Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

Варненският административен съд, двадесет и четвърти състав в открито заседание, проведено на двадесет и седми септември 2021 г., в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ МИЛАЧКОВ при секретаря Нина Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Милачков административно дело №1048 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба подадена от Г.М.С., ЕГН **********, с адрес ***1, чрез адв. Т.Р. срещу ДФ „Земеделие“, в която са обективно съединени три иска:

1. На основание чл. 104, ал.1 от ЗДСл, вр. с чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл се претендира обезщетение в размер на 7847,6 лв. /седем хиляди осемстотин четиридесет и седем лева и шестдесет стотинки/ формирано от сумата от 7506,4 лева, определена на база основното възнаграждение към 10.03.2021 год. за период от четири месеца, считано от 01.09.2020 г. до 01.01.2021 г., времето през което С. е била без работа, както и размера на неначислената индексация в размер 10% на заплатата за периода от 01.07.2020 год. до 31.08.2020 год., а именно в размер на 341,20 лева за периода, ведно със законната лихва върху главница от 7847,6 лв., за времето от завеждане на иска до окончателното и изплащане. На основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се претендира заплащане на сумата 150,41 лв.

/стои петдесет лева и четиридесет и една стотинки/ за забава върху сумата на обезщетението върху главницата от 7847,6 лв., за периода от 10.03.2021 г.,/когато е влязло в сила Решение №3094/09.03.2021 год. постановено по адм.д.№715/2021год. по пописа на V-то отделение на ВАС/ до 17.05.2021 г., /дата на завеждане на иска за обезщетение/.

2. На основание чл.122, ал.3 от ЗДСл се претендира сума в размер на 357,45 лв., съставляваща обезщетение за недопускане до работно място за периода от 18.03.2021 год. до 24.03.2021 год. (четири работни дни).

3. На основание чл. 61, ал.2 и 3 във връзка с чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл се претендира сума в размер на 1697,88 лв. за неползван от С. платен годишен отпуск за времето от 30.06.2020 г./датата на незаконното й уволнение/ до 26.03.2021 г./ когато отново е било прекратено служебното й правоотношение/.

В съдебно заседание жалбоподателката се явява лично.

Пълномощника й, поддържа исковата молба на сочените в нея основания. Моли съда да осъди ДФ „Земеделие“ да заплати претендираните с исковата молба суми, ведно със следващите се лихви и сторените по делото разноски.

Ответната страна – ДФ „Земеделие“ гр.София, чрез процесуален представител оспорва иска и моли същия да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съобразно чл. 168 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищцата С. работила на длъжност „Старши експерт“ в отдел „Регионална разплащателна агенция“, към Областна дирекция на Държавен фонд „Земелелие“ гр. Варна.

Със заповед №1594/30.06.2020 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ е прекратено служебното правоотношение на ищцата.

По жалба на С. е било образувано адм.дело №1536/2020 г. по описа на Административен съд Варна. С решение №1533/23.10.2020 г., жалбата е била отхвърлена.

С. е подала касационна жалба, по която с Решение

№3094/09.03.2021 г. постановено по адм.д. №715/2021 г. по описа на ВАС е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено решение за отмяна на Заповед №1594/30.06.2020 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, с която е прекратено служебното правоотношение на ищцата. Решението на ВАС е влязло в законна сила в деня на постановяването му.

На 18.03.2021 г. С. се е явила на работното си място и е депозирала Заявление №02-030-6500/1912/18.03.2021 г., с което на основание 122, ал.1 от ЗДС е изявила желанието си да бъде възстановена на предишната си служба. Изпълнителният директор на ДФ “Земеделие“, се е произнесъл по заявлението на С. едва на 23.03.2021 г., като е издал заповед № 1432/23.03.2021 г., с която е възстановил на работа Г.С. и я е допуснал до работа, считано от 24.03.2021 г.

Със заповед №1438/26.03.2021 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, служебното правоотношение на С., отново е било прекратено на основание чл.106, ал.4 от ЗДС, считано от 29.03.2021 г. В заповедта е посочено на С. да бъде изплатено обезщетение единствено по чл.106, ал.4 от ЗДС, за неспазен срок на предизвестие, за срок от 1 месец.

В хода на съдебното следствие беше установено също и, че за периода в който е била без работа от 01.07.2020 г. до 24.03.2021 г. С. е получавала обезщетение за безработица от НОИ и не е работила на друго място по трудов или граждански договор. Беше допусната и изслушана ССЕ, в която вещото лице събра и обобщи данните за трудовото възнаграждение на С. и останалите служители на ДФ „Земеделие“ за процесния период, както и за обезщетенията, които са били изплатени на ищцата от страна на ответника и на НОИ.

Изложената фактическа обстановка не се оспорва от страните.

Въз основа на така изяснената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

В настоящият процес са предявени три обективно съединени иска:

1.

По чл.104, ал.1 от ЗДС в размер на 7847,60 лв., ведно с дължимата лихва до окончателното й изплащане, както и лихва върху главницита от 7847,60 лв. в размер на 150,41 лв. за времето от 10.03.2021 г. до 17.05.2021 г., на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

2.

По чл.122, ал.3 от ЗДС в размер на 357,45 лв.

3.

По чл.106, ал.1 т.2 вр. чл.61, ал.2 и 3 от ЗДС в размер на 1697,88 лв.

Съдът намира така описаните искове за допустими, като предявени от лице с правен интерес, а разгледани по същество за частично основателни по следните съображения.

1. Съгласно чл.104, ал.1 от Закона за държавния служител когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.

В хода на съдебното следствие се събраха доказателства за наличие на всички предвидени в закона предпоставки, обуславящи правото на С. да получи претендираното обезщетение, като по основание, така и по размер. Беше установено, че С. е останала без работа от 01.07.2020 г. до 24.03.2021 г. – 7 месеца и 23 дни. През този период не е била назначена на друга държавна служба с по-ниска заплата и не е получавала възнаграждение за друга работа в по-нисък размер.

За определяне на конкретния размер на дължимото обезщетение по делото беше назначена ССЕ. Съдът не кредитира заключението на вещото лице, тъй като изчисленията му са направени върху неправилно определена база. За да изготви заключението си вещото лице е приело, че основното възнаграждение на С. е в размер на 1706 лв. Такова обаче е било възнаграждението на ищцата към момента на прекратяване на служебното й правоотношение на 30.06.2020 г. Съгласно чл.104, ал.1 от ЗДС, обезщетението следва да бъде изчислено на база на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно. Тоест стойността на обезщетението следва да бъде изчислена въз основа на заплатата, която С. щеше да получава към 09.03.2021 г., ако изобщо по отношение на нея не е била издавана обявената за незаконосъобразна заповед за прекратяване на служебното й правоотношение. В съдебно заседание вещото лице обясни, че през месец февруари 2021 г. заплатите на всички служители в ДФ „Земеделие“ са били индексирани с 10%. За да изчисли обезщетението на база на заплатата от 2020 г., а не на тази от 2021 г., вещото лице се позовава на липсата на индивидуална заповед на изпълнителния директор по отношение на С., в която заплатата й да е била индексирана.

Този подход съдът намира за неправилен. Както беше посочено по-горе в мотивите, с чл.104, ал.1 от ЗДС, законодателя е посочил основата върху която следва да бъде изчислено обезщетението, а тя е заплатата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно. Ето защо съдът намира, че заплатата на С. към 09.03.2021 г. следва да бъде определена не на 1706 лв., като е приело вещото лице, а на 1876,60 лв. /1706+10% или 1706+170,60 = 1876,60/. В такъв случай претендираното от С. обезщетение в размер 7506,40 лв./1876,60 х 4 = 7506,40/ се явява законосъобразно, обосновано и доказано.

Не така стои въпросът с претендираната от С. „индексация“ на обезщетението, което е получила на основание чл.106, ал.2 от ЗДС. С исковата молба С. претендира сума в размер на 341,20 лв., която да се прибави към обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДС в размер на 7506,40 лв., като обосновава иска си по следният начин:

Видно от справката издадена от ответника с изх. №

02-030-6500/3530/05.08.2012 г. и приложена към заключението на вещото лице, през месец септември 2020 г. С. е получила обезщетение в размер на 3412 лв., равняващи се на две нейни заплати, на основание чл.106, ал.2 от ЗДС. Ищцата възприема това обезщетение, като част от сумите, които й се дължат по чл.104, ал.1 от ЗДС и поради тази причина претендира обезщетение само за 4, а не за 6 месеца, през които е останала без работа. Тъй като размера на обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДС се изчислява върху индексираната й заплата в размер на 1876,60 лв., а обезщетението, което е получила към месец септември 2020 г. е изчислено на база 1706 лв., С. иска да бъде обезщетена с сумата от 341,20, която се явява разликата, ако и за тези два месеца би била обезщетена върху сумата от 1876,60 лв.

Съдът намира, така предявената претенция за неоснователна.

Обезщетението, което С. е получила през месец септември 2020 г. е на основание чл.106, ал.2 от ЗДС и няма нищо общо с обезщетението, което й се дължи на основание чл.104, ал.1 от ЗДС. В първия случай обезщетението произтича от самия факт на прекратяване на служебното правоотношение поради съкращаване на длъжността, а във втория случай обезщетението е предвидено за да се репарират вредите на служителя произтекли от един незаконосъобразен административен акт.

Съдът приема, че не е налице реципрочност между обезщетението предвидено в чл.104, ал.1 от ЗДС и това по чл.106, ал.2 от ЗДС. Напрактика С. има право да получи претендираната сума от 341,20 лв. на основание чл.104, ал.1 от ЗДС, но ако беше претендиран пълният размер на обезщетението за времето от 6 месеца.

Съдът обаче е обвързан с петитума на иска, в който се претендира обезщетение само за 4 месеца от 01.09.2020 до 01.01.2021 г.

Като основателна се приема претенцията за начисляване на лихва върху определената главница за периода от 10.03.2021 г. до 17.05.2021 г., на основание чл.86 от ЗЗД. Мотивите на съда в тази част са съобразени със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, според които при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което унищожаемият административен акт е отменен. В този ред на мисли лихвата се дължи от деня на влизане в сила на Решение №3094/09.03.2021 г. постановено по адм.д. №715/2021 г. по описа на ВАС, а именно от 09.03.2021 г. до момента на завеждане на исковата молба – 17.05.2021 г. Обвързан от сроковете посочени в исковата молба, съдът намира, че следва да определи лихвата за забава за периода 10.03.2021 г. – 17.05.2021 г., както е бил сезиран. В този случай размерът на лихвата за забава се определя на 143,87 лв., определен върху присъденият размер на обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДС в размер на 7506,40 лв.

2. На основание чл.122, ал.3 от ЗДСл се претендира сума в размер на 357,45 лв., съставляваща обезщетение за недопускане до работно място за периода от 18.03.2021 год. до 24.03.2021 год. (четири работни дни). Видно от доказателствата по делото, С. се е явила на работното си място на 18.03.2021 г.