Решение № 6990 от 17.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6990 гр. София, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА при участието на секретаря КРИСТИНА Д. Н.А като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело № 20231110128797 по описа за 2023 година

Н. Л. Р. е предявила срещу "....... ЕООД в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД з а прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ... от 24.02.2022 г., въз основа на която на ищцата била начислена такса за банкова гаранция в размер на 5940 лева.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответното дружество е подало насрещна искова молба, с която е предявило насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.

1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на Н. Л. Р. да му заплати сумата от 4929,50 лева, представляваща остатък от дължима главница по сключения Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 29.05.2023 г. до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили Договор № ... за предоставяне на потребителски кредит от 24.02.2022 г., по силата на който на ищцата била предоставена сума в размер на 6 000 лева при дължимата възнаградителна лихва в общ размер на 2 100 лева и при годишен лихвен процент от 35 %. Ищцата твърди, че след многократни покани до ответното дружество да предостави погасителен план, по който да погасява задълженията си, това било сторено 14 месеца по-късно - на 19.04.2023 г. След получаването на погасителен план установила, че освен уговорените по договора главница и лихва, дължи и такса за банкова гаранция в размер на 5940 лева, която също била включена в месечните погасителни вноски и възлизала на сума в размер на 330 лева, вписана като “такса поръчителство”. Излага подробни съображения, че не е сключвала изричен договор за предоставяне на поръчителство, а видно от т. 4.3 от СЕФ сключването на договор за 1 гаранция от кредитополучателя не е задължително условие за сключването на договор за кредит. Аргументира становище, че клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД , чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Според ищцата посочената клауза води до нееквивалентност на насрещните престации и до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, доколкото е нарушен правен принцип, който не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. В исковата молба се изяснява, че за да се приеме, че е налице нищожност, е необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто е настоящият случай. На самостоятелно основание ищцата се позовава и на 143 ЗЗП. В тази насока развива съображения, че процесната клауза на чл. 5 е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност, като води до неравновесие в правата на страните, които са в ущърб на ищцата като потребител. Аргументира се и че клаузата на чл.

5 от договор за кредит е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена, а е част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Навежда твърдения, че ответното дружество не е включило процесната такса за банкова гаранция в посочения в потребителския договор за кредит ГПР, което по своята същност представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, т. 1 ЗЗП, поради поставяне на потребителя в ситуация, в която да не може да прецени икономическите условия от сключването на договора. Намира, че след като тази такса се включи в размера на ГПР, то той ще надхвърли значително предвидения законов максимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези доводи обосновава нищожността на клаузата на чл. 5 от процесния договор и моли съдът да прогласи същата за нищожна на сочените основания.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва доводите за недействителност на договора като заявява, че при сключването му на ищцата е била предоставена цялата преддоговорна информация, от която може да вземе информирано решение за сключване на съглашението, като тази информация се предоставяла във формата на СЕФ, изпратен по ел. поща на ищцата. Заявява, че в процесния договор ясно е посочен твърд лихвен процент и същият не е уговарян като променлив. Оспорва твърденията на ищцата, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК като заявява, че към процесния договор е налице погасителен план, в който са инкорпорирани дължимите вноски, техните размери и падежи, съответно размер на главница и лихва. Излага, че ГПР е посочен и изчислен в договора за кредит за яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на кредита, като оспорва, че е бил длъжен да включи в размера на ГПР и таксата за банкова гаранция, която била начислена вследствие от направен от ищцата избор да бъде обезпечена по определен начин.

Твърди, че ГПР е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, а процесната такса не следва да бъде 2 включвана в него, тъй като тя не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Излагат се подробни съображения досежно спазване изискванията и условията за сключване на договор за кредит от разстояние. Отбелязва се, че потребителят първо е попълнил и подал искане за потребителски кредит под формата на електронен формуляр на интернет страницата на ответното дружество с исканите от него параметри на кредита, в това число предпочитаното от него обезпечение, като именно той избира дали да посочи поръчител - физическо лице или да избере гаранция, предоставяна от трето лице. Поради това оспорва твърденията на ищцата, че е налице осъществявана от него заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е ЗЗП. Оспорва, че е налице и твърдяното нарушение по чл. 143 ЗЗП като изяснява, че процесната клауза на чл. 5 от договора ясно посочва, че предоставяне на поръчител като обезпечение е опция, а не задължение за потребителя. Оспорва, че клаузата на чл. 5 е уговорена при заобикаляне на закона, че не е индивидуално уговорена, както и че същата противоречи на добрите нрави.

В срока по чл. 131 ответното дружество е подало и насрещна искова молба, с която предявява насрещен осъдителен иск за сумата от 4929,50 лева, представляваща остатък от дължима главница по сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 29.05.2023 г. до окончателното плащане. “....... ЕООД посочва, че съгласно поетото от Н. Л. Р. задължение по т. 2 от договора за кредит, същият е следвало да се изплати на 18 месечни погасителни вноски, като от своя страна кредитополучателката била в неизпълнение и към настоящия момент. Поради това с насрещната искова претенция прави изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и моли съда да осъди ответницата по насрещния иск да му заплати оставащата част от дължимата се главница.

Постъпил е отговор на насрещната искова молба, с който се оспорва предявения насрещен иск. Ответницата по насрещния иск, че е заплатила сума по кредита в общ размер на 5030 лева, с което е погасила задълженията си по договора към 21.03.2023 г. за 13 от общо 18 вноски с падеж на 18.08.2023 г. Посочва, че не е оспорила дължимостта на усвоената от нея главница, както и на законната лихва към нея, а единствено дължимостта на таксата към финансов партньор. Поради това намира предявения насрещен иск за остатъка от главницата за неоснователен.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По предявените искове в доказателствена тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че са налице твърдените основания за нищожност на клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит. В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидна клауза за такса за банкова гаранция, че клаузата е индивидуално уговорена, както и наличието на основанието за получаването на процесната сума.

От Договор за предоставяне на потребителски кредит № ... от 24.02.2022 г. се установява, че ответното дружество е предоставило в заем на ищцата сума в размер на 6000 лева, който следвало да се върне до 18.08.2023 г. на 18 вноски. Видно от представения 3 договор кредитът е предоставен при лихвен процент от 35 % и ГПР от 0 %. В чл. 5 от договора е предвидено кредитът да се обезпечи с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството. В преддоговорната информация е посочено, че се предвижда сключването на договор за гаранция, като очакваните разходи по него ще бъдат в размер на 5940 лева, които не са включени в ГПР по кредита.

Прието е заключение на съдебно-техничекса експертиза, според което при кандидатстване има опция поръчител да бъде физическо лице. Съгласно предоставената информация от системата е изпратен мейл на 24.02.2022 г. в 15:18 часа с процесните документи. Системата не пази копие на мейла и неговото съдържание. Процесните документи се съхраняват като отделни файлове в електронната система. При изготвяне на заявка за кредит, процесните документи се представят за преглед на клиента, където той дава съгласие, че ги е прегледал. Допълнително те се предоставят по и-мейл при изпращането на заявката за кредит, няма потвърждение в системата за получаване на процесния мейл. Видно от предоставената комуникация с клиента съгласието за сключване на договор е даден чрез cмc от телефон ..... на 24.02.2022 в 15:23.

Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2 ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.

Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.

Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.

В исковата молба се релевира нищожност на клаузата, предвиждаща такса за банкова гаранция в размер на 5940 лева. Според приетото в ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС съдът следи служебно за наличието на нищожни клаузи. Както бе посочено, ищцата е физическо лице и като такова има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 4 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в специалния закон.