Решение № 752 от 11.06.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 752 гр. Пловдив, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно гражданско дело № 20265300500701 по описа за 2026 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Южноцентрално държавно предприятие“, чрез юрисконсулт И. Б., против решение №467 от 12.12.2025 г., постановено по гражданско дело №1993/2024 г. на РС - Карлово, І граждански състав, с което се признава за установено по отношение на жалбоподателя по предявения от „Мидъл форест“ ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че „Мидъл форест“ ЕООД не дължи на „Южноцентрално държавно предприятие“ наем за обект по сключен между страните договор за наем №146/13.12.2017 г. за периода от месец септември 2022 г. до момента на възстановяване на възможността имотът да се използва съобразно предназначението му и до възстановяване на достъпа до имота с автомобил, с оглед на невъзможност за използването му поради непреодолима сила от настъпило наводнението на 02.09.2022 г.; осъдено е на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, „Южноцентрално държавно предприятие“ да заплати на „Мидъл форест“ ЕООД сумата от 2244.48 лв., представляваща получена без основание сума за платен наем за периода месец декември 2022 г. – месец юли 2023 г., с която ответното дружество се е обогатило неоснователно за сметка на ищеца, както и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК да заплати на „Мидъл форест“ ЕООД сума в размер на 3254.72 лева, представляваща съдебно деловодни разноски. Посочена е и банкова сметка.

1

С въззивната жалба се твърди нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт. Сочи се, че първоначално предявеният иск е с неясно и неопределено съдържание, а след конкретизацията в съдебно заседание е въведен нов краен момент. Допуснато е изменение на иска и конкретизиране предмета на спора извън първоначалната искова молба, като е нарушено диспозитивното начало. Това е довело до произнасяне извън петитум, което от своя страна води до недопустимост на акта. Неправилно е прието, че е налице обективна невъзможност за ползване на наетия обект, като се излагат подробни съображения и се позовават на практика на ПдОС.

Навеждат се и доводи за процесуални нарушения, свързани със събиране и оценка на доказателствата. Твърди се, че не е налице непредвидимо събитие.

Иска се обезсилване на решението като недопустимо и прекратяване на производството, като се претендират разноски. При условията на евентуалност се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди.

Претендира се присъждане на разноски.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела. Не се възприемат доводите на жалбоподателя за нищожност на съдебния акт.

Според изложеното в определение №2022/06.07.2023 г., постановено по гр.д. №4310/2022 г. на ВКС, I г.о., за това, какви пороци на съдебния акт водят до нищожността му, е налице трайна практика на ВКС /ТР №1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. №1/2011 г., ОСГТК; решение №27/22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. №1321/2018 г., IV г. о., решение №60138/26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. №723/2021 г., II г. о., решение №318/29.11.2013 г. на ВКС по гр. д. №2009/2013 г., III г. о., решение №248 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №572/2011 г., IV г. о., решение №100 от 7.08.2019 г. на ВКС по гр. д. №2882/2018 г./, според която нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В решение №27/22.04.2019 г. на ВКС по гр. д.

2

№1321/2018 г., IV г. о., подробно е разяснено, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило – чл. 236, ал. 2 ГПК.

Решението на РС Карлово не е нищожно – същото е постановено от надлежен съдебен състав, избран чрез случайно разпределение на делото, в кръга на правораздавателната власт на съда, в писмена форма е, подписано е.

Същото е и разбираемо – ясно е по какъв начин е формирана волята на съда, като не е необходимо и тълкуване. Ето защо атакуваният съдебен акт не е нищожен.

Доводите, които се навеждат във въззивната жалба, всъщност касаят допустимостта на решението – твърди се, че актът е постановен при ненадлежно упражнено право на иск – нередовна искова молба. Първоначално предявеният иск е според жалбоподателя с неясно и неопределено съдържание, а след конкретизацията в съдебно заседание е въведен нов краен момент; допуснато е изменение на иска и конкретизиране предмета на спора извън първоначалната искова молба, като е нарушено диспозитивното начало.

С исковата молба е направено искане за установяване спрямо ответника, че не се дължи наем за обекта за периода от септември 2022 г. до момента на възстановяване възможността имота – предмет на договора за наем, сключен между страните, да се използва съобразно предназначението му и до възстановяване достъпа до имота с автомобил. Действително, така формулираното искане е неопределено, но зависи изцяло от волята и възможностите на наемодателя – да възстанови вещта в състояние, при което е годна за използване в съответствие с обичайното предназначение. Нещо повече – с определение №87/24.01.2025 г., постановено по първоинстанционното дело, съдът е констатирал нередовност на исковата молба – във връзка с твърдения от жалбоподателя факт на прекратяване на договора, сключен между страните, като е дал едноседмичен срок на ищеца за обосноваване на правния си интерес от иска.

В първото съдебно заседание на 30.04.2025 г. е направено и прието от съда уточнение, че периода, за който е предявен иска по чл.124, ал.1 ГПК, касае периода от месец септември 2022 г. до 28.11.2024 г. Пълномощник на страната е присъствал при направеното изменение, което касае единствено петитума, но не и обстоятелствата по делото – не са наведени нови факти. По никакъв начин не е накърнено правото на жалбоподателя на защита. Така допуснатото изменение всъщност стеснява периода – посочва се краен момент.

Действително, независимо от направеното уточнение, съдът се е произнесъл по първоначално предявения иск. Това според настоящия състав 3 води до недопустимост на решението в частта, в която съдът се е произнесъл по първоначално предявения установителен иск. Периодът, за който съдът се е произнесъл, както вече се посочи, е по – голям, отколкото този – предмет на иска. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която е била поправена в дадения за това срок, е неоправдано да се третира постановеното решение като недопустимо и подлежащо на обезсилване (Българско гражданско процесуално право, Х издание, л.503). Именно това са и съображенията на въззивната инстанция за отмяна на атакуваното решение в частта, в която първоинстанционния съд се е произнесъл по установителния иск и постановяване на нов съдебен акт по същество, съобразно допуснатото изменение. Следва отново да се отбележи и, че конкретизацията на този иск не е въвеждане на нов краен момент, както се твърди от жалбоподателя, а конкретизация на периода, фиксиране, като не се възприема твърдението, че е извън рамките на първоначалното сезиране на съда. Не се касае за нов иск, а за уточняване петитума на първоначално предявения. Ето защо твърденията на жалбоподателя в тази насока не се възприемат.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед наведените във въззивната жалба съображения, следва да се отбележи и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от „Мидъл форест“ ЕООД против „Южноцентрално държавно предприятие“, като са предявени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1, пр.3, вр. чл. 228 и сл. ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 13.12.2017 г. между „Южноцентрално държавно предприятие“ като наемодател и „Хард тулс“ ЕООД, като наемател, е сключен договор за наем на недвижим имот - частна държавна собственост, а именно: Ловен дом, представляващ двуетажна масивна сграда със застроена площ от 115 кв.м, ведно с прилежащ терен около сградата с площ от 144 кв.м съгласно геодезическо заснемане за определяне на този прилежащ терен към сградата, която сграда и прилежащ терен попадат в поземлен имот №000858 в землището на гр. ***, местност „***“, целият с площ от 3.148 дка, начин на трайно ползване - дървопроизводствена площ, вид собственост - държавна частна, при граници и съседи: имот № 000693 полски път на Община *** и имот № 000874 Дървопроизв.пл. на МЗХ - държавна горска територия.

Съобразно условията, договорът бил със срок 10 г., а имота следвало да се използва от наемателя съобразно предназначението му. През 2018 г. настъпили промени в наименованието на дружеството наемател - на „Мидъл форест“ ЕООД. Задълженията по договора за наем се изпълнявали изрядно и от двете 4 страни до 02.09.2022 г., когато паднали огромни количества валежи на територията на община *** (включително и в землището на гр. ***). Това предизвикало разрушаване на пътищата и инфраструктура както до имота, в който е разположен наетия обект и прилежащия му терен, така и в съседните имоти. Създала се невъзможност за достъп до наетия обект и прилежащия към него терен, която съществувала и към момента на предявяване на исковата молба. Вследствие на наводненията, водоснабдяването и електрическото захранване към сградата били прекъснати. От 02.09.2022 г. до момента на предявяване на иска имотът бил недостъпен и не можел да се използва съобразно предназначението, за което бил отдаден под наем, поради възникналите непреодолими сили. На 13.09.2022 г. било изпратено писмо до ***а на наемодателя - „Южноцентрално държавно предприятие“ гр. *** и до ***а на териториалното подразделение на същия - ТП „ДГС - ***“. Със същото на базата на възникналата невъзможност от използване на наетия обект и прилежащ терен към него и на основание чл.306, ал.4 от ТЗ било предложено да спре да тече срока на договора и да бъде спряно задължението за плащане на наемната цена от страна на наемателя до отпадане и преустановяване действието на непреодолимата сила, както и до възстановяване пътищата до обекта от страна на наемодателя, за да може да се използва обекта съобразно договореното между страните. С отговор по имейла дружеството наемател било уведомено, че е налице отказ на направеното предложение и ще следва да плати следващата се наемна вноска.

Устно били информирани, че ако не се плати предстоящата наемна вноска, договора щял да бъде прекратен съобразно наличната възможност за наемодателя. Към началото на 2023 г. от страна на наемодателя не били предприети действия по възстановяване достъпа до обекта - предмет на договора. На 11.01.2023 г. от страна на дружеството наемател било изпратено ново писмо до ***а на наемодателя - „Южноцентрално държавно предприятие“ гр. *** и до ***а на ТП „ДГС - ***“. Отново било заявено желанието за спиране действието на договора и плащане на задължението поради възникналата невъзможност от използване на наетия обект и прилежащ терен към него и непредприемането на каквито и да са действия от наемодателя за осигуряване използване на обекта - предмет на договора съобразно договореното предназначение. Било заявено, че няма да се плаща дължимия наем поради невъзможност за ползване на обекта. На това писмо наемодателят отговорил писмено с покана за доброволно плащане, като не отделял и ред относно невъзможността да се ползва обекта, непредприемането на действия за осигуряване достъп до него, а категорично заявил, че дружеството наемател дължало сумата от 1870.40 лв. и ако не я плати, договора ще бъде развален на основание раздел VI чл.12 т.3 б.“а“ от същия. Поради изложеното, от страна на наемателя на 09.05.2023 г. била изплатена сумата 2244.48 лв. за наем Ловен дом и лихви за забавено плащане, начислени от наемодателя. И към момента на предявяване на иска била налице невъзможност за наемателя да използва наетия обект съобразно договореното 5 предназначение, а наемодателят не е предприел действия по възстановяване достъпа до имота с автомобил и изчистване на района около имота от наноси (тиня, камъни и дървена маса), както и по възстановяване на ел. захранването и водоподаването към имота. Независимо от това, въпреки невъзможността да ползват съобразно предназначението му наетия имот, ответникът - наемодател продължавал да начислява на дружеството - ищец суми за последващи наеми, считано от месец август 2023 г. Намира, че е налице правен интерес да претендира наемодателят да му възстанови платения от него наем за периода декември 2022 г. - юли 2023 г. в размер на 2244.48 лв. с ДДС, тъй като през този период е невъзможно обекта - предмет на договора за наем да се използва съобразно предназначението му. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че ищецът не дължи наем за обекта за периода от месец септември 2022 г. до момента на възстановяване на възможността имотът да се използва съобразно предназначението му и до възстановяване на достъпа до имота с автомобил; да осъди ответното дружество да заплати на ищцовото сумата от 2244.48 лв., представляваща получена без основание сума, а именно платен наем за периода месец декември 2022 г. – месец юли 2023 г. Претендира за направените по делото разноски. Посочва банкова сметка за заплащане на претендираните суми.