Определение № 2140 от 29.04.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 4771/2024
- Вид
- Определение № 2140
- Подписан
- 29.04.2025
- В сила
- 29.04.2025
- Състав
- Мими Фурнаджиева, Десислава Попколева, Велислав Павков
Цитирани разпоредби
- чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.2, предл.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.281, т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.283 · Граждански процесуален кодекс
- чл.284, ал.3, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл.200, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.358, ал.1, т.3 · Кодекс на труда
- чл.358, ал.2 · Кодекс на труда
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2140 гр. София, 29.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Мими Фурнаджиева
Членове:
Велислав Павков
Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20248002104771 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. И., чрез адв. Р. против решение № 106/7.08.2024 г. по в.гр.д. № 133/2024 г. на Окръжен съд Кърджали, с която като е потвърдено решение № 202 от 22.04.2024 г. по гр.д.
№ 832/2022 г. на Районен съд Кърджали, е отхвърлен предявения от касатора против Министерство на правосъдието иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за заплащане на сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука , настъпила на 25.01.1996 г. в мебелен цех на затвора в гр.Стара Загора, за която е съставен акт за трудова злополука № 1 от 26.01.1996 г.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подаден в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон - основание по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е пиел, че искът с правно основание чл.200, ал.1 КТ е погасен по давност. Поддържа се становище, че тригодишната погасителна давност е започнала да тече от момента, в който му е призната над 50 % неработоспособност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Твърди се очевидна неправилност на решението – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с обосновка за допуснато тежко нарушение на материалния закон – чл.358, ал.2 КТ относно началото на давностния срок за предявяване на иска по чл.200, ал.1 КТ.
Насрещната страна – Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт Тенева – Стоянова, в отговора на касационната жалба заявява, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата се поддържа неоснователност на изложените в нея 1 доводи за неправилност на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл.200, ал.1 КТ е отхвърлен, въззивният съд е споделил извода му, че предявеният иск е погасен по давност. За безспорно установени за приети следните факти: настъпила на 25.01.1996 г. трудова злополука с ищеца, при извършване на дейност на абрихт машина в дърводелски цех към затвора – гр.Стара Загора, вследствие на която последният е загубил крайни фаланги на трети и четвърти пръст на дясната ръка; издаден акт за трудова злополука № 1/26.01.1996 г. При така установените факти и при съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, въззивният съд е приел, че тригодишният давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ е започнал да тече на 26.01.1996 г. и съответно е изтекъл към датата на подаване на исковата молба, с която се претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудовата злополука. За неоснователни са намери доводите на въззивника, че този срок е започнал да тече от момента на придобиване на над 50% трайно намалена работоспособност, което е настъпило на 12.03.2020 г. Посочил е, че към момента на настъпване на трудовата злополука, а и през тригодишния период след него, разпоредбата на чл.200, ал.1 КТ не е предвиждала подобно изискване и макар през този период ищецът да е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, последният е имал възможност да упражни правото си на иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на злополуката. За неоснователен е приет и доводът, че ищецът не е бил освидетелстван от ТЕЛК, тъй като не е бил заведен от затворническата администрация за преглед, доколкото в действащата към този момент разпоредба на чл.200, ал.1 КТ не е предвиждала, че следва да е налице решение на ТЕЛК, като предпоставка за предявяване на иска по чл.200, ал.1 КТ.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон, на процесуалния закон или явна необоснованост“. Според трайната практика на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал тежко нарушение на материалния закон и по-конкретно на нормата на чл.358, ал.2 КТ относно началото на давностния срок за предявяване на иска по чл.200, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Напротив, произнасянето на въззивния съд е в съответствие с установената практика на ВКС по въпроса 2 за началния момент на погасителната давност при иска по чл.200, ал.1 КТ и според която давностният срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ започва да тече от датата, на която злополуката е призната за трудова.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106/7.08.2024 г., постановено по в.гр.д. № 133/2024 г. по описа на Окръжен съд Кърджали.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
3