Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 652 от 31.01.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11058/2022
Вид
Решение № 652
Подписан
31.01.2025
В сила
31.01.2025
Състав
Николай Димов, Велина Пейчинова, Георги Кацаров

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 652 гр. София, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100511058 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №8545 от 26.07.2022г., постановено по гр.дело №33707/2021г. по описа на СРС, III Г.О., 176-ти състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Д. Б. Н., с ЕГН **********, дължи на основание чл.240, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД на Т. Д. П., с ЕГН **********, сумата от 4050 лв., представляваща паричен заем от 21.06.2019г., ведно със законната лихва от 30.10.2020г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 314.1 4 лв., мораторна лихва за забава за периода от 11.02.2020г. до 31.10.2020г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК от 09.12.2020г. по ч.гр.дело №53272/2020г. по описа на СРС, III Г.О., 176-ти състав, като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата над 4050 лв. до пълния предявен размер от 4300 лв., като погасен чрез плащане в хода на процеса. С решението е осъдена Д. Б. Н., с ЕГН **********, да заплати на Т. Д. П., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 87.3 8 лв., разноски в исковото производство, както и сумата от 87.38 лв., разноски в заповедното производство, изчислени съразмерно на уважената част от исковете. С решението е осъдена Т. Д. П., с ЕГН **********, да заплати на Д. Б. Н., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 26.5 1 лв., разноски в исковото производство, изчислени съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Д. Б. Н., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Г. Г., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва решение №8545 от 26.07.2022г., постановено по гр.дело №33707/2021г. по 1 описа на СРС, III Г.О., 176-ти, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, както и в частта на възложените разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Излага се, че първостепенният съд неправилно не е кредитирал събраните гласни доказателства - показанията на разпитаната по делото свидетелка П.С., при обосноваване на своя краен извод относно размера на невърнатата в заем сума от ответницата, до който размер е уважен предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като не е взета предвид сумата от 600 лв., която е била платена в брой от ответницата за погасяване на задължението й да върне получената в заем сума. Поддържа се, че при разпита на свидетелка П.С. се установява, че за периода м.март – м.май 2020г. лично е получила от ответницата на 3 пъти по 200 лв., които е предала на ищцата за погасяване на дадения паричен заем.

Сочи се още, че в подкрепа на заявеното от свидетелката обстоятелство по делото е бил представен от ищцата и частен документ. В тази връзка се излага, че дължимата главница следва да се намали със сумата от 600 лв., която е била заплатена от ответницата за погасяване на получения от нея паричен заем. В хода на същество се излагат допълнителни аргументи, че след подаване на въззивната жалба ответницата по банков път е превела по банковата сметка на ищцата суми в общ размер на 400 лв., с които частично е погасила част от дължимата от нея сума, дадена й от ищцата като паричен заем, който факт следва да се зачете от съда при постановяване на настоящия съдебен акт. Поддържа се още, че в нарушение на процесуалните правила първостепенният съд е присъдил законна лихва върху дължимата главница от датата да подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, вместо от датата на подаване на исковата молба в съда. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

Представя списък по чл.80 от ГПК за сторените разноски във въззивното производство. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК относно претендираните от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна - Т. Д. П., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Н. Н., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответницата като заемател е получил от ищцата като заемодател процесната сума, предмет на сключен между страните договор за заем, обективиран в разписка от 21.06.2019г., както и че е настъпил падежа, на който заемателят се е задължил да върне дадената му в заем сума, което същият не е сторил. В тази връзка се твърди, че са доказани основанията в закона за ангажиране отговорността на ответницата като заемател да върне получената в заем сума и след като се приспаднат платените преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК суми, както и такива платени в хода на исковото производство предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и доказан за сумата от 4050 лв., до който размер правилно е бил уважен с обжалваното съдебно решение. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като 2 правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Предявени са от Т. Д. П., с ЕГН **********, срещу Д. Б. Н., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Пред настоящата инстанция на основание чл.266, ал.2, т.2 от ГПК са приети като писмени доказателства, както следва: разписка от 22.11.2022г., издадена от Изи Пей за извършен превод на сумата от 100 лв. от Д. Б. Н. по сметка на Т. Д. П.; разписка от 28.12.2023г., издадена от Изи Пей за извършен превод на сумата от 50 лв. от Д. Б. Н. по сметка на Т. Д. П.; както и разписка от 02.10.2024г., издадена от Изи Пей за извършен превод на сумата от 250 лв. от Д. Б. Н. по сметка на Т. Д. П., като общият размер на платената сума след подаване на въззивната жалба, възлиза на 400 лв.. Настоящият въззивен състав приема, че независимо от факта, че в приетите като доказателство по делото 3 броя разписки от 22.11.2022г., от 28.12.2023г. и от 02.10.2024г. не е посочено като основание, че извършените преводи касаят погасяване на задължението на ответницата във връзка с процесния договор за заем, с оглед обстоятелството, че въззиваемата страна не оспорва факта, че с извършените преводи ответницата погасява частично задължението си да върне получената в заем сума, в който смисъл е налице изрично изявление на процесуален представител на въззиваемата страна в съдебно заседание на 16.10.2024г., приема, че е налице признание на неизгоден за въззиваемата страна факт. В тази връзка съдът приема, че в хода на въззивното производството от приетите като доказателство 3 броя разписки от 22.11.2022г., от 28.12.2023г. и от 02.10.2024г. се установява, че ответницата е погасила частично със сумата от 400 лв. задължението си да върне на ищцата получената от нея в заем сума по процесния договор за заем.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.

№53272/2020г. по описа на СРС, III Г.О., 176-ти състав, въззиваемата – ищца - Т. Д. П. е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.10.2020г. и е постановена на 09.12.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д. Б. Н. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д. Б. Н.

3 възражение, поради което дължимите от нея сума, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такава е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира атакуваното решение за валидно и допустимо – в обжалваната част.

Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е връчена на длъжника, който в срока по чл.414 от ГПК е подал възражение, а установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК са предявени в срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК и същите са допустими. При постановяване на обжалваното решение не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, първостепенният съд е приел, че по делото е доказано, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за заем от 21.06.2019г., като при доказателствена тежест за ответницата по делото не са ангажирани доказателства, че е изпълнила изцяло поетото от нея задължение да върне получената в заем сума в уговорения срок – до 10.02.2020г.. Посочено е още в мотивите на обжалваното решение, че с оглед обстоятелството, че ищцата сама твърди, че към 30.10.2020г. /дата, на която е депозирано в съда заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/ й е била върната от ответницата 1200 лв. от сумата по заема /общ размер от 5500 лв./, съдът е приел за установен този факт. На следващо място първостепенният съд е приел, че от приетите като доказателство по делото 3 броя разписки от Изи пей за извършени плащания - от 11.12.2020г. за сумата от 100 лв., от 20.01.2021г. за сумата от 100 лв. и от 29.03.2022г. за сумата от 50 лв. - общо за сумата от 250 лв., се установява, че тези плащания ответницата е извършила в полза на ищцата с цел погасяване на задължението си към нея по договора за заем и същите са сторени в хода на процеса, поради което са съобразени при постановяване на крайния съдебен акт и предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е уважен за сумата от 4050 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 30.10.2020г. до окончателното изплащане на вземането. По отношение на иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, който е уважен изцяло, е прието, че в процесния договор за заем страните са уговорили конкретен срок за изпълнение - 10.02.2020г. и след изтичането му съгласно правилото н а чл.84 ЗЗД ответницата е изпаднала в забава, считано от 11.02.2020г. и дължи мораторна лихва върху непогасената главница в претендирания размер. Решението на 4