Решение № 914 от 14.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 914 гр. София, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100503713 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20110047 от 04.12.2023 г., постановено по гр. д. № 10125/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 44-и състав, са отхвърлени предявените от Д. Н. Д. срещу Комисията за регулиране на съобщенията искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетения за вреди в резултат от незаконното му уволнение, извършено със Заповед № 314/27.11.2009 г. на Председателя на КРС за суми, както следва:

Сумата от 15 432,96 лева – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения за периода от 18.12.2009 г. до 10.07.2011 г.;

Сумата от 3200 лева – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучени парични средства за облекло за 2010 г. и 2011 г.;

Сумата от 2411,40 лева – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучени обезщетения за неизползван платен годишен отпуск в размер на 30 дни за 2010 г. и 2011 г.;

Сумата от 600 лева – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучени парични средства за социални дейности за 2010 г. и 2011 г.;

Сумата от 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес, унижение и дълготрайни терзания от незаконното уволнение.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева – деловодни разноски.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че неправомерно е освободен от длъжност от председателя на Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) В.Б., в нарушение на действащата към момента правна разпоредба относно назначаване и освобождаване на служители на КРС. Сочи, че шест месеца по-късно с правителствено решение правната уредба и статута на КРС е променена и е допустимо еднолично 1 волеизявление на председателя на КРС за освобождаване на служител при навършване на пенсионна възраст, но към момента на издаване е било правно недопустимо, тъй като е било необходимо и съгласието на служителя. В тази връзка поддържа, че това определя и неговите претенции за нанесени преки материални и нематериални щети с действието на председателя на КРС. Твърди, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че не е налице умисъл на председателя на КРС по отношение на процесната заповед. Сочи, че още преди да подпише, че е уведомен за процесната заповед е протестирал, че по тази глава не може да бъде освободен по едноличното волеизявление на председателя. Посочва, че председателят е бил длъжен да знае, че няма право еднолично да освобождава служителя, поради което и това негово действие е извършено с умисъл, както и че председателят е крещял по него във връзка с извършени нарушения на работното място. Излага доводи за високата си квалификация, поради което не съществувало основание за уволнението му. С оглед изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Възразява срещу доводите на въззивника за липса на компетентност на председателя на КРС да издаде процесната уволнителна заповед. Предвид изложеното в отговора на въззивната жалба моли съда да потвърди първоинстанционния съдебен акт и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ищеца по делото, с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което въззивната жалба е процесуално допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението е правилно, като на основание чл.

272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на ответника – Комисия за регулиране на съобщенията (КРС/Комисията), като възложител на работата, доколкото оспорената от ищеца заповед е била постановена от председателя на Комисията.

По делото е безспорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор от 05.11.2003 г. ищецът е заемал длъжността главен експерт в Дирекция „Разрешителна дейност и честотно планиране“ в Комисията за регулиране на съобщенията. Не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че със заповед № 314/27.11.2009 г. на Председателя на КРС, връчена на ищеца на 17.12.2009 г., трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С Решение № 7383 от 12.11.2012 г., постановено по в. гр. д. № 5484/2011 г. по описа на Софийски градски съд, административно отделение, III-Б състав е потвърдено решението на СРС, с което са уважени предявените Д.

Н. Д. срещу КРС искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и в частта за разноските.

Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

С разпоредбите на чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ е ограничена отговорността на ответника работодател както по размер, защото дължимото обезщетение не може да надхвърля размера на брутното трудово възнаграждение на незаконно уволнения служител/работник, така и по период, за който се дължи това обезщетение – 6 месеца. При наличие на специален ред по чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът или служителят дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, като не може да разшири обема на отговорността на работодателя, предявявайки иск по общия ред по чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД.

В т. 1 от ППВС № 4/30.10.1975 г. по гр. д. № 5/1975 г. е уредено изключение от това принципно правило, като е предвидено, че когато ръководител на организация или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по 2 надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД. В тази хипотеза е необходимо да се докаже, че при издаване на незаконосъобразна заповед за уволнение ръководителят на организацията или учреждението е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл.

В процесния случай ищецът не навежда конкретни фактически твърдения и доводи за личен мотив у представителя на работодателя, издал процесната заповед за уволнение, а и не са ангажирани доказателства в тази насока. При това, а и доколкото легитимиран по иска за ангажиране на деликтна отговорност при незаконно уволнение е издателят на незаконната заповед за уволнение, предявеният иск се явява изцяло неоснователен. При този извод не следва да се обсъждат доводите относно претърпените от ищеца имуществени вреди.

При така възприетото настоящият състав намира, че крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия ищец сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20110047 от 04.12.2023 г., постановено по гр. д. № 10125/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 44-и състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК Д. Н. Д., ЕГН ********** да заплати на Комисията за регулиране на съобщенията, с адрес: гр. София, ул. „Ген. Йосиф В.

Гурко“ № 6 сумата 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3