Решение № 1016 от 07.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1016 гр. Пловдив, 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330100506 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „Хидробетон” ООД, ЕИК: 130221614, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Любен Каравелов“ № 16, представлявано от *** Л. Н. против „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ул. „***“ №*, ет. *, ап. ***, представлявано от З.

А., с която е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца сумата от 532, 63 лева, представляваща незаплатена сума за главница по Фактура № ***г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.10.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, дружеството е производител на бетон и циментови замазки, а ответното дружество се занимава със строителство, като многократно е купувало от ищеца бетон за изпълнявани от него строителни обекти. В началото, ответното дружество заплащало направените от тях доставки, но по-късно спряло да плаща, при което останала неплатена сума в общ размер на 1505,20 лева, представляваща неплатената продажна цена на доставения от ищеца бетон по фактура№ *** г. на стойност 2005,20 лева с включен ДДС - до момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК по фактурата имало извършено едно частично плащане на стойност 500,00 лева, поради което това плащане било приспаднато от задължението по фактурата, 1 като след приспадането му неиздълженият остатък по фактурата възлил на 1505,20 лева.

Посочва, че с възражението си дружеството-длъжник е представило доказателства за извършено след подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение плащане в размер на 1565,39 лева, като твърди, че с така извършеното плащане задължението му към ищеца се погасило изцяло.

Твърди,ч е това плащане, посочено във възражението, а именно плащането от 17.10.2023 г., в размер на 1565,39 лева, е извършено след образуване на делото и след като длъжникът е бил вече отдавна изпаднал в забава за плащане по посочената в заявлението фактура, в която изрично е посочен срока за плащане, а именно 29.06.2023 г., като с това си действие длъжникът е станал и повод, и причина за завеждане на заповедното дело и съответно за направените от дружеството-заявител съдебни разноски по заповедното производство.

Моли да се вземе предвид, че въпреки, че самият длъжник във възражението си е възразил, че не дължи разноски по производството и е направил твърдение, че с поведението си не е дал повод за предявяване на вземанията на ищеца, както и че с кредитора е имал уговорка за разсрочено плащане, като се твърди, че тези твърдения не отговарят на истината. Касаело се за задължение по фактура, чийто срок за плащане, изрично посочен в самата фактура - 29.06.2023 г., бил изтекъл много преди завеждането на заповедното дело (04.10.2023 г.) и много преди извършеното от длъжника плащане в размер на 1565,39 лева (17.10.2023 г.). Твърди, че не съществуват никакви договорки за разсрочване на задължението. С факта на отминалия падеж (срок за плащане) на фактурата, се налагал извода, че длъжникът дължи разноски по производството, тъй като поради забавата си е станал повод и причина за предявяване на вземанията.

Сочи, че макар постъпилото след образуване на делото плащане от 1565,39 лева да е в размер, който почти достига до сбора на претендираната от тях главница (1505,20 лева), мораторна лихва до датата на подаване на заявлението (53,14 лева), и законна лихва върху главницата от 04.10.2023 г.

(датата на подаване на заявлението) до плащането на 17.10.2023 г. (7,68 лева), който сбор е в размер на 1566,02 лева, това плащане не е би погасило изцяло задължението (както твърди дружеството-длъжник), тъй като към датата на посоченото във възражението плащане (17.10.2023 г.), заповедното дело е било вече заведено и съответно задължението вече е включвало и съдебни разноски. Към датата на плащането от 17.10.2023 г. общият размер на задължението на дружеството-длъжник било в размер на 2 098,02 лева, от които главница в размер на 1 505,20 лева, мораторна лихва до датата на подаване заявлението в размер на 53,14 лева, законна лихва върху главницата от 04.10.2023 г. (датата на подаване на заявлението) до плащането на 17.10.2023 г. в размер на 7,68 лева и съдебни разноски в размер на 532,00 лева.

Счита, че съгласно правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД с така постъпилото на 17.10.2023г. плащане в размер на 1565,39 лева са се погасили съдебните разноски в размер на 532,00 лева, погасила се е законната лихва върху главницата от 1505,20 лева от датата на подаване на заявлението (04.10.2023 г.) 2 до датата на плащането от 17.10.2023 г. в размер на 7,68 лева, погасила се била и мораторната лихва до подаване на заявлението в размер на 53,14 лева, т.е. погасени са съдебните разноски и лихвите до датата на плащането (17.10.2023 г.) в общ размер на 592,82 лева, а с остатъкът от постъпилото плащане, възлизащ на 972,57 лева, се погасила съответната част от главницата до размера на 972,57 лева, като разликата до пълния предявен размер на главницата (1505,20 лева) останала неизплатена и възлиза на 532,63 лева.

Посочва, че тази неиздължена главница в размер 532,63 лева, представляваща неиздължен остатък по фактура №*** г., продължавала да генерира лихва за забава от датата на плащането (17.10.23 г.) до окончателното изплащане на цялото задължение. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който счита предявения иск за неоснователен.

Твърди, че търговската дейност на ответното дружество е свързана със строителство на жилищни сгради, като между страните съществували трайни търговски отношения, доколкото през годините са работили заедно във връзка с няколко обекта. Между страните нямало подписан писмен договор, а при издаване на процесната фактура страните не били договорили конкретен срок за плащане. Твърди, че ответното дружество комуникирало само със служител на ищеца, с който се познавали отдавна и практиката била този служител се обаждал на управителя на ответника, договаряли се кога да бъдат преведени парите и тогава управителят на ответника превеждал парите. Досега проблеми между страните не било имало, поради което и ответника бил изненадан, когато получил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Видно от книжата по ч.гр.д. № ***г. на PC Пловдив още на следващия ден (17.10.2023г.). Посочва, че след получаване на заповедта за изпълнение, ответника заплатил претендираната от ищцовото дружество сума по фактурата, дори било платило и лихвата за забава, като подало възражение, че не е дало повод за предявяване на вземането, поради което и не дължало разноски в производството. Посочено било, че е имало уговорка за разсрочено плащане. Относно претендираният адвокатски хонорар, в размер на 500лв. ответника направил възражение за прекомерност. Сочи, че в случая с направеното плащане, ответника изрично е заявил, че заплаща остатъкът по процесната фактура и лихва. Неправилно в исковата молба ищцовото дружество приело, че с плащането на остатъка от сумата, в размер на 1565.39лв. ответниак е погасил разноските за адвокатски хонорар, пък част от главницата е останала непогасена. Счита, че след като са направили възражение за недължимост на разноските по ч.гр.д. № ***г., тъй като не били ставали повод за завеждането му, съответно са направили и възражение за прекомерност на претендиралото адвокатско възнаграждение, то е следвало съдът да се произнесе изрично с Определение по възражението за недължимост на разноските /прекомерност на адвокатското възнаграждение в това производство (по частно гражданското дело). В конкретния случай такова произнасяне от Районен съд - Пловдив липсвало, като твърди, че последният неправилно е приел с Разпореждането си от 24.11.2023г., че налице спор относно размера на задължението. Спор относно задължението и неговия 3 размер няма. Спорът се свеждал единствено до дължимостта, съответно размера на разноските по делото. Едва след произнасяне на съда относно размера на разноските с изричен акт, последният подлежал на обжалване.

Моли да се отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Относно допустимостта : Налице е идентичност между страните и предмета по предявените от ищеца установителни искове и вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС. Няма пречка в исковото производство кредиторът да претендира вземания в по-малък размер от тези по заповедта за изпълнение, обратното е недопустимо. Заповедта е връчена на длъжника, като от същия в срок е постъпило възражение по чл. 414а ГПК. В заповедното производство същото е администрирано, като в законоустановения 3-дневен срок е постъпило становище от кредитора, че вземанията не са погасени изцяло, предвид разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, като първо се погасявали съдебните разноски.

Съдът намира за необходимо изрично да посочи, че при това развитие на делото за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск, защото същият оспорва погасителния ефект на извършеното от длъжника плащане, т.е. твърди, че все още в неговия патримониум съществува парично вземане срещу длъжника – ответник.

Длъжникът пък счита, че не дължи изпълнение, доколкото е погасил. Т.е. правният спор между страните се свежда до поредността на погасяването на парични задължения - чл.76, ал.2 ЗЗД, който спор може да бъде разрешен само в състезателното исково производство. Ето защо, предявеният иск е допустим.

По основателността: Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, при недостатъчно изпълнение се погасяват най – напред разноските, след това лихвите и найпосле главницата. Условие за прихващане по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента.

За да извърши преценка за поредността на погасяване на установените по делото задължения с извършеното плащане на сума в общ размер на 1565, 39 лева, съдът съобрази мотивите по т. 1 от ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието следното: Условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат.

При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай че 4 длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяването на паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал.

2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, или според поставения за тълкуване въпрос – от главница и лихви.