Решение № 4791 от 21.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4791 гр. Пловдив, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330104367 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Е. А. Х., ЕГН: **********, от **************, чрез пълномощник адв. М.

М., е предявил против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от **** **** И.К. и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от *** И.Ш., искове за осъждане на първия ответник да заплати сумата от 50 евро- недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № ***/ 01.02.2025 г., както и за осъждане на втория ответник да заплати сумата от 250 евро- недължимо платено възнаграждение за поръчител по недействителен договор за предоставяне на поръчителство от 01.02.2025 г., ведно със законната лихва върху сумите от предявяване на иска- 28.05.2026 г., до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 01.02.2025 г. за сумата от 500 евро, а с втория- договор за предоставяне на поръчителство от 01.02.2025 г., като обезпечение на кредита, при възнаграждение за втория ответник от 300 евро. По договора за кредит лицето платило сумата от 50 евро, а по договора за поръчителство- сумата от 250 евро. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, като била нарушена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от 1

ЗПК, защото не било ясно какво се включва в ГПР и каква е методиката, по което се формира. Поставянето на потребителя в положение да тълкува клаузите от договора, за да разбере действителния размер на дължимите разходи, противоречало на изискването за яснота. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика.

Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. На потребителя се вменявало като задължение да сключи договор за поръчителство, ако иска да му бъде отпуснат кредит.

С тази клауза се накърнявали добрите нрави и принципите на справедливост и забрана за неоснователно обогатяване в гражданския оборот. Освен това, размерът на възнаграждението на поръчителя бил прекомерен- 40 % от отпуснатата сума. Клаузата била и неравноправна, уговорена в ущърб и вреда на потребителя, като липсвала индивидуална уговореност, защото тя била част от стандартни и бланкетни предварително изготвени условия, върху съдържанието на които кредитополучателят не можел да влияе. Договорът за поръчителство също бил нищожен, като с него се нарушавали принципите на добросъвестността и справедливостта в оборота и се накърнявали добрите нрави. Била налице явна нееквивалентност на престациите и така единствено се увеличавали разходите по кредита. Това възнаграждение за поръчителя следвало да е част от ГПР, защото представлявало разход по кредита и така се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Ответниците били „свързани лица“ по смисъла на ТЗ. Моли да се осъждане на ответниците да върнат платените над главницата суми по кредита и за поръчителството. Претендира и разноски. В съдебно заседание пълномощникът на страната не се явява, но представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит, както и платените по договора суми, но се оспорва предявения иск. Твърди се, че договорът за кредит имал необходимото съдържание съгласно ЗПК и в тази връзка били неоснователни възраженията на ищеца.

Поръчителството чрез обезпечение не било задължително условие за отпускане на кредита, като потребителят имал право на избори и можел да се откаже дори и при сключен договор.

Разходът за гаранта не бил част от ГПР, защото договорът за поръчителство не бил задължителен и двамата ответници не знаели за уговорките с ищеца. Двете дружества били самостоятелни правни субекти. Възнаграждението на гаранта не било приход за кредитора, който не бил страна по договора за поръчителство. Евентуалното признаване на договора за поръчителство за нищожен не можело да доведе до недействителност на договора за кредит.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Признават се сключените договори за кредит и за поръчителство, както и платените по тях суми. Клиентът кандидатствал за кредит онлайн, като при избор на 2 поръчителство от дружеството се изписвали и съответните параметри- вноска по кредита, вноска за възнаграждение за поръчителя и така той имал възможност да се запознае предварително с условията. Обезпечението чрез този поръчител не било условие за сключване на кредита, нито представлявало задължение за кредитополучателя, а само възможност- той можел да избере опцията да кандидатства и за необезпечен кредит.

Възнаграждението за поръчител не следвало да се включва в ГПР, защото не било задължително условие за получаване на кредита и то се дължало на база отделно правоотношение не с кредитора. Ответниците били отделни юридически лица, с различен предмет на дейност, със собствено имущество, отделен персонал и счетоводство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В съдебно заседание страната също не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 01.02.2025 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 550 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 50 % и ГПР- 63, 21 % и общ размер на всички плащания- 2 007, 90 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД на 01.02.2025 г. е сключен договор за предоставяне на поръчителство, с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от общо 1 149, 97 лева, дължима за срока на договора, платима с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за поръчителство, ведно с погасителен план по тях и общи условия.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 3 недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № 1 към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 2 007, 90 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 63, 21 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия 4 за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, надвишаващ 2/3 от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е предвидена в противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са нищожни.