Решение № 6440 от 09.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6440 гр. С., 09.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20231110145063 по описа за 2023 година

С исковата молба първоначално са предявени искове от „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, срещу А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: сумата от 2000,00 лв. – непогА.а главница по договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., сключен между страните на 25.07.2022 г., ведно със законната лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на вземането; сумата от 198,00 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2022 г. 23.10.2022 г.; мораторна лихва от 87,22 лв. за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.; сумата от 43,00 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16788/2023 г. на СРС.

В исковата молба се твърди, че на 25.07.2022 г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., по силата на който на ответника бил предоставен кредит в размер на 2000,00 лв, която сума била усвоена от ответника изцяло при подписването на договора. Ответникът следвало да върне заемната сума, ведно с договорна възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане на документи на една погасителна вноска в срок до 23.10.2022 г. Въпреки настъпването на крайния падеж задължението не било погА.о. Дължима за целия период на договора възнаградителна лихва възлизала в размер на 198,00 лв. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.04.2023 г. по ч. гр. д. № 16788/2023 г. на СРС, I ГО, 31-ви състав. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило 1 предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК А. Д. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Не оспорва, че между страните е бил сключен посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, но възразява, че същият е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради неспазване на нормативните изисквания за точно определяне на възнаградителната лихва и годишния процент на разходите. Излага доводи за нищожност на договора, тъй като в него не била посочена базата, върху която се начислява възнаградителната лихва – върху цялата заемна сума или остатъчна главница след всяко погашение, поради което от същия не ставали ясно в достатъчна степен условията за прилагане на посочения в него лихвения процент. От своя страна неяснотата в методиката за формиране на лихвата се отразявало и върху показателя по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а именно общата сума, дължима от потребителя. Отделно от това, не били посочени взетите предвид допускания, използвани при пресмятането на годишния процент на разходите, посочен в договора. Не бил посочен и лихвеният процент на ден при евентуално упражяване на право на отказ от страна на потребителя – чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗПК. Отделно от възражението за нищожност на целия договор, прави възражение и за нищожност на клаузата на чл. 1 от договора, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане на документи поради противоречие със закона и добрите нрави. Твърди, че посочената такса представлява такава за дейности, свързани с усвояването на кредита, събирането на която законът изрично забранява – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Сочи, че заплащането оскъпява допълнително кредита с почти 250 %, в който случай ГПР би бил почти четири пъти над допустимата съгласно ЗПК горна граница. Твърди, че основна цел на посочената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до значително увеличаване на подлежащата на връщане сума. Предвид всичко изложено счита, че оспорената договорна клауза противоречи на ЗПК и добрите нрави, нарушава принципа на справедливостта и е уговорена във вреда на потребителя. На следващо място твърди, че клаузата на чл. 8 от договора, съгласно която кредитодателят предоставя допълнителна услуга на кредитополучателя, даваща му възможност за удължаване на срока за връщане на отпуснатия кредит, за която последният следва да заплати такса за удължаване на срока съгласно тарифата на кредитодателя. В тази връзка твърди, че между страните били сключени два анекса от 25.10.2022 г и от 23.11.2023 г., с които срокът за връщане на кредита бил удължаван два пъти, за което ответникът платил две такси – 466,00 лв., съответно 699,00 лв. Прави възражение за нищоност на клаузата на чл. 8 от договора, поради противоречие с чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока, поради което счита, че заплатените от него въз основа на нея суми следва да бъдат приспаднати от размера на главницата по договора.

Освен всичко изложено, твърди, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени.

Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове изцяло, а в условията на евентуалност – от размер на претенидраната главница да бъде приспадната заплатената от ответника сума от 1165,00 лв. Претендира разноски.

С оглед прекратяване с протоколно определение от 08.01.2024 г. на производството за съответни суми поради частично оттегляне на предявените искове с Определение от 11.01.2024 г. е изменен проектодокладът по делото, обявен за 2 окончателен с Определение от 25.03.2024 г., както следва:

Предявени са искове от „И. С. К.“ ООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Л. 9“, бл. 963, ет. 1, срещу А. В. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „Ч. М.“, бл. 22, вх. В, ет. 3, ап. 6, по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал.

1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания в общ размер на 1070,74 лв., от които:

- 835 лв. – непогА.а главница по договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., сключен между страните на 25.07.2022 г., ведно със законната лихва от 30.03.2023 г. до изплащане на вземането;

- 198 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 23.10.2022 г. 23.10.2022 г.;

- 32,74 лв. - мораторна лихва за периода 24.10.2022 г. - 28.03.2023 г.;

- 5 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16788/2023 г. на СРС.

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът следва да докаже: 1. по исковете за главници: - наличието на валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на договор за потребителски кредит SO № *****/25.07.2022 г., което е съществувало и обвързвало страните през процесния период; - обстоятелството, че ответникът е усвоил договорената сума в пълен размер; размера на непогА.ите задължения (главница, възнаградителни лихви и такси) по процесния договор за кредит и настъпването на тяхната изискуемост; - че клаузите на договора са индивидуално уговорени; - всички факти, на които основава своите искания или възражения. 2. по иска за мораторни лихви: съществуване на главен дълг в съответен размер, изпадане на ответника в забава и размер на лихвите.

В тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже погасяване на дълга, както и всички факти и обстоятелства, на които основава своите искания или възражения, включително: - че са налице твърдените от него пороци в договора за кредит, водещи до неговата недействителност изцяло или на отделни клаузи от него; - че е заплатил на ищеца сумата в общ размер на 1165,00 лв. на основание нищожни клаузи от процесния договор.

С окончателния доклад по делото е отделено за безспорно, че между страните е сключен процесният договор със соченото в исковата молба съдържание, по който ответникът е усвоил изцяло отпуснатата сума от 2000 лв.

Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само 3 на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В конкретния случай според общите условия към процесния договор такса експресно разглеждане (бърз кредит), която е включена изрично като дължима сума в процесния договор за потребителски кредит, представлява такса за допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира експресна обработка на заявлението с искане за потребителски кредит при сроковете и условията по същите общи условия.

Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а, ал. 2 ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочената разпоредба да се изискват и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение, възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Таксата за експресно разглеждане следва да се квалифицира като такса за действия, свързани с усвояването на кредита, тъй като те са част от дейността му по отпускане на кредита и като такива не могат да бъдат събирани от длъжника по силата на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Не може да се приеме, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави някакви допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Фактът, че искането за отпускане на кредит ще се разгледа бързо от служители на ответното дружество не представлява допълнителна услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. Ако тази услуга оскъпява продукта, разходите се покриват с увеличаване на възнаграждението, а не с начисляване на такси по чл. 10а ЗПК, който урежда такси за други услуги. Следователно клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане в процесния договор за кредит, противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна.

Предвид изложеното може да се направи извод, че възнаграждението за експресно разглеждане на документи, без значение как е именувано от кредитора, в случая представлява възнаграждение за отпуснатия кредит – възнаградителна лихва, приход за кредитора. Следователно тази такса съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо с уговарянето се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 тези клаузи са нищожни.