Решение № 592 от 11.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 592 гр. Пловдив, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330107742 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. Г. Г., ЕГН **********, против „Юте Кредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове за признаване за установено, че Договор за кредит № ***** г. е нищожен поради неспазване на императивните разпоредби на ЗПК, а в условията на евентуалност се иска да бъде признато за установено, че клаузата по сключения между страните Договор за кредит № ***** г., предвиждащи заплащането на такса по разглеждане на кредита в размер на 681,46 лв. е нищожна поради противоречие със закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че на 03.10.2023 г. между страните бил сключн Договор за кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума от 2500 лева, при годишен лихвен процент – 34 % и ГПР - 63,25 %. В договора било предвидено заплащане на такса разглеждане в размер на 681,46 лв., която се дължала изцяло и при предсрочно погасяване на кредита. Общият размер на плащанията по договора възлизал на сумата от 4424,76 лева, състояща се от главница, възнаградителна лихва, такса за разглеждане. От правна страна се сочи, че договорът бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Посоченият в договора лихвен процент не отговарял на реално приложения, доколкото предвидената такса за разглеждане в размер на 681,46 лева всъщност представлявала скрит добавък към възнаградителната лихва. Изтъква се, че посочената такса нямала 1 за цел да обезщети кредитора за евентуални разходи, свързани с оценката за кредитоспособност на клиента, а единствено генерирала допълнителен доход.

На следващо място се поддържа, че реално приложеният ГПР бил различен от посочения в договора. Таксата представлявала такса за усвояване на кредита, като приложеният ГПР бил по-висок, което заблудило потребителя за реалното оскъпяване на кредитния продукт. В условията на евентуалност се твърди, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 681,46 лева, била нищожна као уговорена в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и същата противоречала на закона. Дори да се приеме, че таксата не противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, то счита, че същата била в противоречие с добрите нрави. Кредитополучателят не получавал никакви допълнителни услуги, а тази сума под формата на такса по своята същност допълнителна скрита печалба за търговеца. С оглед на изложеното се моли за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват. Твърди се недопустимост на исковата претенция. По същество се сочи, че предявените искове са неоснователни. Не се оспорва, че между страните е сключен Договор за кредит № *** от 03.10.2023 г., като ищецът получил сумата от 2500 лева, със срок на погасяване 30 месеца при фиксиран ГЛП от 34,00% и ГПР от 63,25 %.

Процесният договор за кредит от разстояние бил сключен при спазване на изискванията ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. Лихвеният процент бил изрично посочен в договора, че е фиксиран. Таксата за разглеждане била изрично посочен разход в кредитната документация, който разход бил включен в ГПР, като тя била конкретизирана и в Стандартния европейски формуляр, където било изрично посочено, че кредитополучателят следвало да заплати таксата за разглеждане на равни месечни вноски за срока на договора. Тя била изрично посочена и в погасителния план по договора по размер и месечни вноски.

Посочва, че доколкото ГПР по кредита и включената в него такса е в рамките на законовите изисквания, то те не противоречали на добрите нрави. Дори таксата за разглеждане да се сметне за нищожна, нейната самостоятелна нищожност на влечала нищожност на целия договор за кредит поради което главния иск следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Поради изложеното се иска да бъде прекратено производството като недопустимо, а в случай, че това не се случи, да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснованите и недоказани. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото не се оспорва и от писмени доказателства се установява, че между „ЮтеКредит България” ЕООД, в качеството на кредитор, и Н. Г. Г., 2 като кредитополучател, е сключен Договор за кредит № *** от 03.10.2023 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2 500 лева.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 34,00 %, а годишният процент на разходите е 63,25 %. В договора е посочено, че ищецът следва да заплати на кредитора сумата в общ размер от 4 424,76 лева, при уговорена възнаградителна лихва от 1 243,30 лева и такса за разглеждане от 681,46 лева, като е отбелязано, че месечното договорното възнаграждение е 0,00 лв. Видно от представения погасителен план общото задължение е разсрочено на 30 месечни вноски, от които първата на 02.11.2023 г., а последната – 02.04.2026 г.

В договора е посочено, че представлява неразделна част от Рамково споразумение за потребителски кредити № 880357193 от 02.05.2023 г., сключено между страните, в което са обективирани общите условия към договора за кредит.

Съобразно клаузите на договора таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата се възстановява от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план – приложение към индивидуалния договор за кредит. Посочено е, че размерът на таксата е посочен в индивидуалния договор за кредит, като последната се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да било причина. Установено е, че когато клиентът избере да заплати договорно възнаграждение, последният не е длъжен да заплати таксата за разглеждане и лихвите.

В т. 8.6 от Рамковото споразумението е посочено, че вместо дължимите лихви и такса за разглеждане страните могат да уговорят заплащане на договорно възнаграждение, което представлява фиксирана сума, изчислена на базата на главницата по кредита, която се начислява ежемесечно, считано от датата на предоставяне на кредита. Установено е, че в тези случаи не се дължи заплащане на такса и лихва. В т. 8.4 от Рамковото споразумение е предвидено, че таксата за разглеждане представлява таксата, заплащана от клиента на кредитора за преглед на искането за кредит, за осигуряване на средства по кредита, сключване на договор за кредит или изменение на споразумението.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, в чието заключение е посочено, че размерът на ГПР при включване на такса за разглеждане в размер на 681,46 лева възлиза на 88,07 %. Отразено е, че годишният лихвен процент при главница 2 500 лева, срок за погасяване 30 месеца и месечна вноска в размер на 147,52 лева ще бъде 50 % при ГПР 63,21 %. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице уточнява, че таксата за разглеждане в размер на 681,46 лева е включена в месечната вноска по кредита, при което ГПР е равно на посочената в договора стойност. Експертът сочи, че при отговор на въпрос 1 по начина, по който е зададен, е включена още един път таксата за разглеждане при изчисляване на 3

ГПР, при което се получава посочената в заключението стойност от 88,07 %.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

От събраните по делото доказателства по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на кредит. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По отношение на наведените твърдения за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с включената в договора клауза за заплащане на „такса за разглеждане“. Съобразно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и други свързани с лихвен процент обстоятелства, а чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са 4 известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Съобразно §1, т. 4 от ДР на ЗПК „Лихвен процент по кредита“ е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. При анализ на посочените разпоредби може да се направи извод, че годишният лихвен процент отразява само размера на лихвата, а годишният процент на разходите включва както лихвата, така и всички други разходи по кредита, като такси, комисионни, застраховки. Следователно годишният процент на разходите или ГПР е общата цена на кредита, като неговият размер е по-голям или равен на годишния лихвен процент в зависимост от конкретните разходи по кредита. Необходимо е в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника.