Решение № 3394 от 05.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3394 гр. Пловдив, 05.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330113665 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. Т. Р., ЕГН **********, против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 33 ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ ***, сключен между страните.

В исковата молба и в уточняващи молби от 21.08.2024 г. и 25.11.2024 г. се твърди , че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ ***, по силата на който ищецът получил заемна сума в размер на 1100 лева, при уговорена възнаградителна лихва в размер на 41 % и годишен процент на разходите – 49.17 %, със срок на кредита от 36 месеца. Общата сума, която следвало да бъде върната, била в размер на 1926.13 лева.

С договора за кредит страните постигнали съгласие ищецът да заплати разсрочено към всяка една от погасителните вноски парични средства за две услуги – „Фаст“ в размер на 275 лева и „Флекси“ в размер на 506 лева.

Според общите условия на ответното дружество, допълнителната услуга „Фаст“ включвала приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит, а услугата „Флекси“ включвала право на кредитополучателя да промени едностранно погасителния план при изпълнение на съответни специфични изисквания.

С включването на възнагражденията за двете допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ общата сума, която ищецът следвало да плати на ответника била в размер на 2707.13 лева.

Твърди се, че сключеният договор бил недействителен, тъй като не отговарял на изискванията на чл. 11 ЗПК.

По-конкретно се сочи, че в договора не бил посочен начин на изчисляване на годишния лихвен процент, липсвало и яснота как е формиран размерът на ГПР, както и 1 общо дължимата сума. Възнаградителната лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва за периода. Не било ясно как е формирана разликата от над осем процента между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Годишният процент на разходите бил посочен единствено в цифрово изражение, но не била извършена разбивка на всички разходи за потребителя.

Излага, че общият размер на включените две допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ бил повече от 70 % от предоставената заемна сума.

Твърди се още, че с включването на услугите „Фаст“ и „Флекси“ се стига до получаване на допълнителен доход от кредитора, тъй като възнагражденията за допълнителните услуги не били включени в ГПР по кредита, с което била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поддържа се, че чрез включването на клаузата за допълнителни услуги се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което също водело до недействителност на договора.

Ищецът бил поставен в неблагоприятно положение спрямо кредитора при сключване на договора между страните, което противоречало на чл. 3, § 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО, и било в разрез с Директива 2008/48 ЕО.

На следващо място се твърди, че липсва еквивалентност на престациите. В тази връзка се сочи, че заявката за приоритетно разглеждане не изисквала допълнителни разходи от страна на кредитора и не представлява за него особена трудност. Същевременно, таксата която се изисквала от потребителя за услугата „Фаст“, възлизала на сумата от 275 лева.

Досежно допълнителна услуга „Флекси“ се сочи, че същата на практика била неизпълнима, тъй като предвиденото изменение на погасителния план от кредитополучателя се допускало само при изпълнение на определени условия от страна на кредитора. Освен това, не било ясно какви са специфичните изисквания, на които би следвало да отговаря кредитополучателят, за да направи това изменение в погасителния план, за което се изисквало от потребителя заплащане на такса в размер на 506 лева.

Заявява се, че ищецът е платил 23 броя месечни вноски по кредита, всяка в размер на 75.21 лева, като общият размер на извършените в периода 20.10.2021 г. – 20.08.2023 г. плащания възлизал на сумата от 1729.83 лева.

От наличната по делото документация се изяснявало, че погасената главница по кредита била в размер на 545.95 лева, а с останалите заплатени от ищеца суми били покривани дължими лихви /684.78 лева/ и задължения по допълнителни услуги /499,10 лева/.

Сочи се, че извършените плащания били в общ размер на 1729.83 лева, но по кредита били просрочени 13 броя месечни вноски за главница, което обуславяло правния интерес на ищеца от предявения установителен иск.

С оглед изложеното, искането е договорът да бъде прогласен за нищожен.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба.

Твърди, че процесният договор за кредит отговаря на изискванията на ЗПК.

Възразява срещу твърденията за неизпълнение на изискванията, посочени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В договора се съдържала информация за годишния лихвен процент – 41.00 %, както и за ГПР – 49.17 %. Бил уговорен фиксиран лихвен процент, като не била предвидена възможност за промяна.

Твърди, че двете закупени от ищеца допълнителни услуги не следва да бъдат включвани в ГПР, защото не отговаряли на характеристиката общ разход по кредита.

Допълнителните плащания били за услуги доброволно избрани от ищеца и му гарантирали възможността да отсрочи плащания.

2

На следващо място ответникът намира, че неправилното посочване на ГПР в договора не може да доведе до недействителност на договора за кредит, защото не може да се определи като пълна липса на информация. Счита, че в договора била ясно посочена общата дължима сума и отделните задължения за ищеца.

В случая потребителят сам решил да се възползва от предоставените незадължителни допълнителни услуги и да заплати уговореното възнаграждение за извършените услуги.

Ответникът поддържа, че клаузите за предоставени допълнителни услуги не са неравноправни, като съдържанието на уговорките не противоречи на закона и добрите нрави, нито сумите следва да се включват в ГПР.

Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***, в който е предвидено заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 5013/12.04.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № ** ** /л.6/, се установява, че между страните е подписан Договора, по което предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ответника е предоставена сума в размер на 1100 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.17 %.

Ответникът се е задължил да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски в размер 53.51 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1926.13 лева. Било е уговорено и закупуването на допълнителни услуги „Фаст“ на стойност 275 лева и „Флекси“ на стойност 506 лева, като сумата за допълнителни услуги, е разсрочена на равни части, по 21.70 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 2707.13 лева, по 75.21 лева всяка вноска.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и 3 връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.17 %, а възнаградителната лихва – 41 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 2707.13 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността на закупени допълнителни услуги, по които се дължи възнаграждение за предоставените от ищеца на ответника услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 781 лева.

Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според Общите условия, допълнителната услуга „Фаст“ представлява приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл.15.1), а допълнителната услуга „Флекси“ (чл.15.2)– се отнася до възможността да се променя погасителния план при определени условия, включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски; възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски.