Определение № 574 от 25.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 574 гр. София, 25.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002901834 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: 121265113 срещу въззивно решение № 102 от 15.04.2025 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в.т.д. № 60 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 72 от 12.11.2024 г., постановено от Окръжен съд - Търговище по търг. дело № 23 по описа на съда за 2024 година, с което на свой ред касаторът е осъден да заплати на С. А. С., ЕГН: **********, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. за причинените му болки и страдания от смъртта на брат му Спас А. С., настъпила в резултат на ПТП на 24.11.2019 г. до разклона за с. Руец, общ. Търговище, предизвикано от А.А.К., неспазил правилата за движение по пътищата при управление на л.а. “Фолксваген Кади“, рег. № В 21 58 ВР, чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното дружество, при условията на съпричиняване, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, ведно със законната лихва върху главницата от 16.04.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение.

1

Оспорва се като погрешен изводът на въззивния съд за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП от водача на лекия автомобил, като се поддържа липсата на противоправно поведение от негова страна. Сочи се, че въззивният съд е формирал неправилен извод и по отношение на разпределението на приноса на участниците в произшествието, като се заявява, че пострадалият пешеходец обективно е допринесъл за настъпването на произшествието и вредоносния резултат в размер не по-малък от 90 %.

Оспорва се наличието на предпоставките, въведени с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за признаване на ищеца правото на обезщетение, като се излагат подробни съображения, че по делото не се установяват нито създадена особено близка връзка между починалия и ищеца, нито неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски, прави се евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпросите:

1. Представлява ли противоправно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД управлението на МПС със скорост под установеното ограничение, когато пешеходец се движи неправомерно в средата на пътното платно и водачът не е имал обективна възможност да избегне произшествието, настъпило между тях?

2. Възлага ли разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, задължение за водача да намали допълнително скоростта си на движение, която е съобразена с ограничението, без да има обективни данни за евентуална опасност?

По въпросите се претендира противоречие с решение № 409/27.09.2010 г., по н.д. № 380/2010 г. на ВКС, III н.о., според което водачите на МПС не могат да бъдат държани отговорни за това, че не са предвидили евентуално неправомерно поведение от друг или други участници в движението, освен ако за това поведение е имало 2 достатъчно обективни данни, които преценени поотделно и в тяхната цялост, сочат наличието на опасност за движението и налагат на водача да се съобрази с правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП.

3. Какви са предпоставките за признаване на правото на обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга, очертан в ППВС № 4/61 г. и № 5/1969г., причинени от смърт на техни близки?

4. Какви са критериите за определяне на емоционалната връзка между лице от разширения кръг, претендиращо обезщетение и починалия му родственик, като особено близка, трайна и дълбока?

5. Представлява ли съвместното съжителство самостоятелен критерий, за да се приеме, че е налице особена връзка?

Твърди се, че по посочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с казуалната практика на ВКС (решение № 92/17.11.2020г., по т.д. № 1275/2019 г II т.о., решение № 60143/01.12.2021 г. по т.д. № 1796/2020г, I т.о., решение № 60131/13.12.2021 г. по т.д. № 1700/2020г., II т.о., решение № 50166/15.08.2023 г., по т.д. № 1389/2021 г., I т.о.) и задължителната такава, установена с Тълкувателно решение № 1/2016 по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

6. Какви са предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя приносът на пострадалия? По този въпрос се твърди, че съдът не е съпоставил адекватно поведението на двамата участници към конкретния механизъм на ПТП и го е решил едностранчиво, само от гледна точка на пострадалия, в нарушение на определение № 607 от 05.11.2019 г. по т.д. № 589/2019 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение и цялата практика, цитирана в него.

Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

3

В частта от мотивите си към обжалваното решение, относима към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че:

Ищецът е брат на пострадалото лице, поради което, като на лице извън кръга на тези, изброени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., и съобразно разрешенията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и решение № 92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о., обезщетение като процесното му се дължи само по изключение, и при наличието на две предпоставки: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението, и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Въззивният състав е приел, че от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, непротиворечиво се установява особено силна връзка между ищеца и загиналия вследствие на ПТП негов брат. За да приеме това за установено, съдът е съобразил данните, събрани от разпита на свидетелите А. и Н., които не просто са се познавали с ищеца и загиналия му брат, но от изложеното от тях в съдебно заседание може да се заключи, че са придобили непосредствени впечатления за отношенията помежду им, в течение на дълги години. Обстоятелствата, на които съдът гради тези свои изводи, са свързани с конкретни, установени по делото житейски моменти, от които се изяснява, че ищецът е понесъл морални болки и страдания, поинтензивни и продължителни от нормалните за тези отношения, подлежащи поради това на обезщетяване. Прието е, че в конкретния случай починалият по-голям брат на ищеца е бил на възраст от 64 г. Между двамата са съществували отношения на обич, уважение и разбирателство, отраснали са заедно, като починалият е бил водещата фигура и опора на другия. В последните години от съвместния им живот двамата са живеели заедно в наследствената от родителите им къща, поддържали са общо домакинство и имали общ поминък. Няма данни да са създавали собствени семейства.

Родителите им са починали преди повече от 20 години, след което двамата братя са останали да разчитат основно един на друг и поради факта, че не поддържали връзки с роднини или други лица от близкия им кръг, както сочат свидетелите. Свидетелствата за това как никога не се карали, не изпадали в конфликтни ситуации и общуването им оставало ненакърнено през годините, 4 говорят за особено близката им връзка и развитите братски хармонични отношения на взаимопомощ и човешка подкрепа. Особено важен според съда в тази връзка е фактът, че починалият е останал единственият близък човек от родния семеен кръг на ищеца, с когото е поддържал ежедневна връзка и е замествал липсващите членове на собствено семейство. За това, според съда, свидетелства и фактът, че след осъзнаване на загубата, ищецът тежко приемал кончината на брат си, често го споменавал, направил му хубав надгробен паметник и редовно посещавал гроба. Установява се загубата на жизненост и мотивация в ищеца, очевидна била обхваналата го апатия. Допълнителни обстоятелства, подчертаващи тежката сполетяла го съдба са изгарянето на общата къща, в която живеели с брат му, което съдът е отразил като щрих, но е намерил за ирелевантно за спора. Сочи се и че като последица от загубата ищецът продал животните, които били основен поминък на него и брат му, като живеел сам в оцеляла от пожара пристройка. Излага се, че ищецът и неговия брат са нямали сродници в живота си. Живеели са заедно в уединение и са нямали връзка с други техни роднини. Според съда именно това, че братята са си били единствена подкрепа в битието им, разкрива връзката като изключителна, а тези житейски обстоятелства безспорно са довели до интензитет и времетраене на вредите, надхвърлящ нормално присъщи за съответната връзка.

В обосноваване размера на процесното обезщетение въззивният съд е изложил, че: Преживелият ищец е останал сам, без единствения си близък човек, даващ му подкрепа и опора; в него се развило чувство за самота, безпътица, тревожност; след като лицата са живели продължителен период единствено двамата /над двадесет години/, това безспорно е формирало общи навици, дейности, чувство на привързаност; съвсем естествена е продължаващата при ищеца тъга и униние; в резултат на загубата ищеца променил отношението си към живота въобще, дезинтересирал се дори от общия поминък, който имали с починалия брат. Тези обстоятелства според съда водят до извод за тежко и продължително състояние на емоционално разстройство, като може да се приеме, че освен житейска подкрепа ищецът загубил и морална такава, което сочи за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.

Въззивният състав е изложил, че при прилагането на критерия по чл. 52 5

ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Съдът е съобразил и съдебната практика при определяне на обезщетения при загуба на единствени брат/сестра, като е цитирал конкретни съдебни актове на ВКС с приетите в тях за справедливи размери на обезщетения, като процесното.

Съобразено е и обстоятелството на променена икономическа ситуация в страната.

При цитираните от съда стойности, наложени от съдебната практика за случаи, в които се губи родственик от идентична съребрена степен, но при наличие на други живи роднини, според въззивния състав следва да се прецени конкретното справедливо обезщетение, с оглед спецификите на случая. Посочено е, че доколкото ищецът е загубил единствения си родственик и е останал съвсем сам вследствие на инцидента, въззивната инстанция достига до извод за несъстоятелност на оплакванията във въззивната жалба за необосновано завишен размер на главницата по обезщетението за неимуществени вреди и намира, че когато ищецът е загубил единствения си родственик, с когото живеят заедно и са си взаимна опора, обезщетение в размер от 60 000 лева би било минимално справедливо, спрямо особено силната житейска и емоционална връзка между починалия и неговия брат - ищеца, както и предвид преживените впоследствие страдания.