Решение № 431 от 25.07.2022, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 431 гр. Горна Оряховица, 25.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Илина В. Джукова при участието на секретаря Емануела Пл. Бангеева като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело № 20224120100229 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Д. И. Б. твърди, че сключила с ответника „Вива кредит“ ООД договор за паричен заем № 5663151/11.01.2021 г., в който било уговорено заплащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем от 392,76 лв. Твърди, че по силата на договора й била предоставена сумата от 800 лв. срещу задължение за връщането им на 18 вноски с таксата за експресно разглеждане, с възнаградителна лихва 40,32 % и при годишен процент на разходите 49,39 %. Твърди, че било уговорено заплащане на неустойка в размер на 261,90 лв. при неосигуряване на обезпечение в 3-дневен срок. Счита, че клаузите, предвиждащи заплащането на таксата и неустойката – чл.1, ал.3, съответно чл.4, ал.2 от договора, са нищожни поради противоречие с правилото на чл.10а, ал.1 ЗПК (относно таксата), противоречие с добрите нрави поради прекомерния им размер, поради неравноправния им характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП и поради заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. Счита невключването на таксата и неустойката в годишния процент на разходите за заблуждаваща търговска практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Моли за постановяване на решение, с което да бъдат прогласени за нищожни клаузите, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане и неустойка и присъждане на сторените разноски и адвокатски хонорар в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3, предл.2 ЗАдв.

Ответникът „Вива кредит“ ООД признава, че между страните е сключен договор за кредит с твърдяното от ищцата съдържание. Твърди, че 1 задължението на ищеца за обезпечаване на кредита е било уговорено алтернативно, а неустойката за неизпълнението му била с обезпечителна функция, необходима заради по-високия риск, който ответникът поел, предоставяйки сумата без предварително обезпечение. Твърди, че ищецът доброволно е встъпил в договорни правоотношения, а ответникът не е монополист в дейността си. Ищецът е разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок без да дължи неустойката, но не го е сторил.

Счита, че неустойката не следва да се включва в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.3 ЗПК, а чл.33, ал.1 ЗПК в случая не намира приложение. Сочи, че експресното разглеждане на документи съставлява услуга, която не е действие по усвояване или управление на кредита, защото предхожда сключването на договора. Ищецът е имал възможност за преценка дали да се възползва от услугата или да изчака 10 дни за да бъдат разгледани документите му, а ангажирането на допълнителен ресурс на ответника е основанието за начисляване на таксата. Моли за отхвърляне на предявените искове с присъждане на сторените разноски. Възразява за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение и моли за намаляването му до минималния размер.

Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори и от представения от двете страни договор за паричен заем Standart 14 № 5663151/11.01.2021 г. се установява, че ответникът предоставил на ищцата кредит в размер на 800 лв. при фиксирана годишна лихва от 40,32 %, платима в срок до 20.09.2021 г. на 18 месечни анюитетни вноски. Съгласно чл.1, ал.2-ал.4 от договора преди подписване на договора ищцата избрала ползване на допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, за което дължала такса от 392,76 лв., платима разсрочено – с месечните вноски за погасяване на кредита. Бил определен годишен процент на разходите по кредита от 49,39 % при допускане, че договорът ще е валиден за целия срок, всяка страна ще изпълнява точно и в срок задълженията си, без да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава или неустойки за неизпълнение.

Съгласно чл.4, ал.1 и ал.2 от договора в 3-дневен срок от подписването му ищцата следвало да обезпечи задълженията си или чрез осигуряване на поръчител, който да представи на ответника бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания – да е навършил 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален страж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв., да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни", да не е 2 поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или чрез банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение по договора, валидна 30 дни след падежа на задълженията по договора. В случай на неизпълнение на това задължение, ищцата дължала заплащане на неустойка от 261,90 лв., платима разсрочено с месечните погасителни вноски.

Въз основа на приетите за установени факти, съдът намира от правна страна следното:

Предявени са искове за прогласяване на нищожност на договорни клаузи поради противоречие със закона (с чл.10а, ал.1 ЗПК), заобикаляне на закона (на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК), накърняване на добрите нрави и поради неравноправния им характер в хипотезата на чл.143, т.5 ЗЗП. Съдържанието на договора между страните е безспорно и установено от представените писмени доказателства, като основните спорни въпроси са не фактически, а правни – дали клаузите, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане и неустойка при непредставяне на обезпечение са нищожни на някое от наведените от ищцата основания. За да се отговори на тези въпроси на първо място следва да се посочи, че с оглед съществените елементи на правоотношението между страните, сключеният между тях договор по своята правна характеристика той отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Спрямо правоотношението намират приложение нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл.143 – 148 ЗЗП).

Твърденията на ответника относно съдържанието на услугата „експресно разглеждане на документи“ не кореспондира с установеното от фактическа страна, защото нито в договора е уговорен, нито в закона е установен соченият 10-дневен срок за разглеждане на документите. Така от една страна действията по оценка на платежопособността на кредитополучателя и вземане на решение дали такъв да се сключи са преддоговорни задължения на търговеца, предоставящ по занятие потребителски кредити (арг. от чл.16 и сл. ЗПК), a от друга – в договора липсва яснота в какво се състои „експресното“ изпълнение на това задължение (например уговорени по-кратки срокове за вземане на решение дали да се отпусне кредита, разглеждане на искането за кредит с приоритет или други от такъв порядък). Само задължаването на ищцата да заплати такса без посочване за какво действие на ответника се дължи, съответно без възможност за проверка дали то е надлежно изпълнено, пряко противоречи на императивната разпоредба на чл.10а, ал.4 ЗПК, а разглеждането на документи само по себе си е задължение на кредитора, поради което такса (цена или възнаграждение) за изпълнението му, не се следва. Разглеждането на документи не съставлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, защото е явно, че дейността, за която се 3 претендира таксата, се извършва преди сключване на договора и се дължи дори и ако такъв не се сключи. Клаузата на чл.1, ал.3 от договора противоречи на посочената норма на ЗПК, позволяваща начисляването на допълнителни услуги само в случай, че са свързани договора за кредит, т.е. с изпълнение на основните задължения на страните по него, каквото разглеждането на документи не е.

Неустойката се претендира да е дължима за неизпълнение на договорното задължение на ищеца да предостави обезпечение в тридневен срок от усвояване на кредита – поръчителство на физическо лице, за финансовата надеждност на което са поставени множество конкретни условия или банкова гаранция.

Ответникът, извършващ по занятие дейност по кредитиране, е задължен съгласно чл.16, ал.1 ЗПК да извърши проверка за платежоспособността на кандидатстващия за кредит, предхождаща сключването на договора. Въз основа на събраните данни и икономическия анализ на финансовото състояние на лицето, подало заявката, и възможностите му за бъдещо изпълнение, ответникът има възможност да откаже сключването на договора (чл.18, ал.1 ЗПК), да предостави по-нисък размер от искания кредит или да сключи договора съгласно заявката. Осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора или усвояване на кредита (чл.2, ал.2 и чл.4, ал.1 от договора), т.е. в случая ответникът изначално е преценил ищцата като платежоспособна. Поставяйки изискване за последващо осигуряване на обезпечение, без дори да е налице някакво неизпълнение, ответникът неоправдано и без основание е прехвърлил риска от лошата си преценка в тежест на ищцата.

Поставените изисквания към поръчителя са многобройни и несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от тях ищцата не би могла да получи информация и да се снабди с доказателства в определения тридневен срок, доколкото са свързани с евентуални запитвания от различни държани институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали бъдещият поръчител не е страна по друг кредит с ответника, който сам разполага с тази информация, се намира в сериозно противоречие с изискванията на добросъвестността.

Цялата информация за икономическото и финансово състояние на предложения поръчител ищцата би могла да получи много по-трудно и побавно от ответника, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания, умения и достъп до информация за да извърши и сам проверка на предвидените от самия него обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на ищцата и поръчителя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за изпълнението им, води до извод, че условията на клаузата са предвидени по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Същото е важимо и за другата алтернатива за обезпечаване на дълга – предоставяне на банкова гаранция. Това обезпечение е 4 непропорционално по вид спрямо размера на дълга и естеството на кредита, дължимо е отново в изключително кратък тридневен срок, явяващ се невъзможен предвид обичайно необходимото време за издаването на гаранцията, доколкото на общо основание тя също подлежи на обезпечаване.

Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД (така т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).

При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е още едно самостоятелно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение.

Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, заради която според ответника страните са я уговорили, защото неустойката не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Не могат да бъдат приети аргументите, че неустойката балансира високия риск, който поема ответника, предоставяйки необезпечен кредит, защото този риск е създаден от самия него чрез определяне на условията на кредитния продукт и икономическия профил на кредитополучателите. Понеже този риск, преценен от ответника като висок, е зависим изцяло от негови действия, той би могъл да го редуцира, така както го е създал. Посоченото е съответно на разпоредбите на чл.82 и чл.83, ал.2 ЗЗД, предвиждащи като подлежащи на репарация само онези вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, съответно изключващи заплащане на обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне, полагайки грижата на добър стопанин. При положение, че договорът за кредит е консенсуален – сключва се със съгласието на страните, а не с предаването на заемната сума, ответникът е бил във възможност да забави или да откаже предоставянето на уговорената сума, ако не получи обещаните обезпечения, и така да предотврати вредите от неизпълнение на договорния дълг – аргумент от чл.90, вр. чл.23 ЗЗД. След като е можел да избегне вредите от неизпълнението, ищецът не би могъл да начислява или претендира неустойка за това неизпълнение. Формално тази неустойка е уговорена не като обезщетителна, а като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като не е настъпил падежът дори на първата 5 погасителна вноска. Вярно, че съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени, какъвто на практика е аргументът на ответника.