Решение № 3791 от 27.05.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ № ........ гр.

София, 27.05.2019 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В въззивен състав, в публичното заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

МАРИЯ БОГДАНОВА при секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария Богданова в. гр. д. № 4194/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № II-61-16706/24.10.2016 г., постановено по гр. д. № 65847/2015 г. по описа на СРС, II Г.

О., 61-ви състав, е признато за установено по отношение на С.Д.Т. съществуването на вземане на “Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 2850,42 лева, представляващи цената на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.

София, ж. к. „**********, за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г., както и сумата от 388,92 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г., както и сумата от 53,04 лева, представляващи цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014 г., като е отхвърлен предявеният иск за главницата за топлинна енергия в частта за сумата над 2850,42 лева до пълния предявен размер от 2877,79 лева, както и за сумата над 388,92 лева до предявения размер от 464,87 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г., както и за сумата от 11,36 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение за периода от 30.06.2012 г. до 27.03.2015 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.04.2015 г. по ч. гр. д. № 19827/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 61-ви състав.

Решението е постановено при участието на третото лице-помагач „Т. С.“ ЕООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Срещу така постановено решение е подадена въззивна жалба, в която се твърди, че присъдените в полза на ищеца суми не били реално установени и доказани, като първоинстанционният съд не бил разгледал направените от ответника възражения. Поддържа, че спорният въпрос между страните бил във връзка с реално начисленото количеството топлинна енергия, установяването на което обстоятелство било в доказателствена тежест на въззиваемия. Навежда доводи, че ищецът не бил спазил приложимата нормативна база, за което своевременно били направени и обосновани възражения, като в тази насока развива подробна аргументация. Излага съображения, че не следва да бъдат кредитирани изводите на вещото лице по СТЕ. Твърди, че с оглед събраните по делото доказателства претенциите не били доказани. Иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемия и не взето становище по жалбата. В о.с.з. не изпраща представител и не взема становище.

В срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивна жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца и не е взето становище.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която са отхвърлени частично предявените искове, поради което в тази част то е влязло в сила.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е процесуално допустима.

СРС, 61-ви състав е бил сезиран с първоначално обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през част от релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т.

2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т.

41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от

17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.

Страните не спорят, че между тях е възникнала облигационна връзка, както и че въззиваемият-ищец е доставил топлинна енергия до процесния имот в исковия период. Следователно, спорът между страните се концентрира върху обстоятелство какъв е размерът на реално потребеното количество топлинна енергия, респективно – какъв е размерът на дължимата сумата. В тази насока трябва да се отбележи, че безспорните по делото обстоятелства се подкрепят и от представения по делото Нотариален акт № 169, том I, рег. № 2253, нот. дело № 106/2003 г., от който се изяснява, че въззивникът-ответник е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, както и от Заявление-декларация, подадено от С.Д.Т. до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида за имота. Последното представлява по своето правно естество предложение (оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приело това заявление и е продължило да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, ищцовото дружество е приело предложението от С.Д.Т. за сключване на договор за доставка на топлинна енергия – в този смисъл т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от

17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК.

Съдът, при извършена съвкупна преценка на представените писмени доказателства намира, че за процесния период ответникът е бил собственик на имота, съответно – че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия.

Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на чл. 150 ЗЕ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице във връзка с продажбата на топлинна енергия за битови нужди.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца публично известни общи условия по смисъла на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ.

Доколкото по делото няма твърдения, нито данни въззивникът Т. да е упражнил правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията общи условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са обвързващи за него. Явно е, следователно, че между страните е доказано съществуването на облигационно правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ ответникът, като потребител на топлинна енергия, дължи заплащане цената на отдадената за собствения му недвижим имот такава.

С оглед на това, че между страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, правният спор по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантния факт дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло на ответника.

От представените от третото лице-помагач на страната на ищеца писмени доказателствени средства се установява, че спрямо процесния имот е извършвана услугата дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл.

139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда в режим на етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.).