Разпореждане № 37 от 10.01.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 37 гр. Благоевград, 10.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно гражданско дело № 20261200500042 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 29462/08.12.2025 г., подадена от адв.С. Б., в качеството й на пълномощник на К. М. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес гр.**, насочена срещу Решение № 798/14.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 3443/2024 г. по описа на Районен съд — Благоевград, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на Община Благоевград, ЕИК 000024695, с адрес гр.Благоевград, пл.„Георги Измирлиев - Македончето“ 1, представлявана от кмета М.Б., че К. М. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр.**, е собственик, на основание давностно владение, установено през 1996 г. и продължаващо и понастоящем на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с.Рилци, община Благоевград, област Благоевград, одобрени със Заповед РД-18-86/26.11.2021 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота с.Рилци, с площ от 1435 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, стар номер 1, квартал 5, парцел I, при граници/съседи: поземлени имоти с идентификатори ***;

62699.501; ***; *** и № ***.

Според въззивника, районният съд неправилно е приел за недоказано заявеното от него придобивно основание, като е достигнал до извод, че при условията на пълно и главно доказване не е установен обективният елемент на 1 твърдяното давностно владение. Поддържа се, че фактическите констатации, на които съдът е изградил решението си, противоречат на събраните по делото доказателства, а доказателствената стойност на част от тях е неправилно подценена или напълно игнорирана. В тази насока се обръща внимание, че неправилно са дискредитирани показанията на свидетеля Ц., който е имал преки впечатления за имота за целия релевантен период относно осъществяването на фактическа власт върху него. Оспорва се извършеното от първоинстанционния съд позоваване единствено на установеното от назначеното вещо лице при извършения от него оглед на процесния имот.

Аргументира се, че констатираната от експерта към деня на огледа храстовидна растителност, самозатревяване или липса на текуща обработка на имот в регулация /доколкото характерът на имота не изисква ежемесечни или ежедневни действия/, не могат да се приемат като доказателство за липса на владение през целия релевантен период, нито да опровергаят показанията на свидетеля, които с е определят като логични, последователни и основани на преки наблюдения. В тази насока въззивникът се позовава на принципното положение, изведено в постоянната практика на Върховния касационен съд, че владението не предполага ежедневни действия върху имота, нито изисква постоянна физическа обработка, а се преценява въз основа на установеното през годините общо поведение на лицето, което демонстрира намерение за своене. Цитира се решение № 23 от 20.05.2016 г. по гр. д. № 5162 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. Отделение. Заявява се, че от ангажираните гласни доказателства е установено, че въззивникът ползва имота още от 1996 г., когато го е придобил неформално от Петър Стоянов, като в този период е отглеждал овощни дървета, съхранявал е строителни материали и техника, поддържал е селскостопанските постройки, а в дадени моменти е отдавал имота под наем на трети лица, като всички тези действия са трайни, постоянни и безспорно обективират намерението му да свои имота. В жалбанта се извършва и подробен анализ на показанията на св.Ц..

В жалбата се прави оплакване и досежно изводите на РС за липсата на субективния елемент на владението, като се отбелязва, че в чл.69 от ЗС е въведена презумпция в тази насока.

Според въззивника, след като е установена самостоятелна фактическа власт върху недвижим имот при липса на правно основание за това, то по отношение на намерението, с което тази фактическа власт е била упражнявана, приложение следва да намери презумпцията по чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. С оглед на това и на условията, при които е осъществявал владение върху имота, а именно постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно /не е установено с насилие, както и не е поддържано с насилие/ за период 2 повече от 10 г., въззивникът обосновава становище, че е изпълнил всички елементи на фактическия състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС.

Във въззивната жалба се оспорват изводите на районния съд, аргументирани със заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че ответникът община Благоевград е установила, че имотът попада в приложното поле на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС вр. с § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС.

Обръща се внимание, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищците придобивно основание, носи по правилата на чл.154 от ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищците, т.е. да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения, още повече, че акт за общинска собственост се характеризира с констативно, а не с конститутивно действие Сочи се, че неправилно първоинстанционния съд е приел за доказано заявеното от ответника придобивно основание, тъй като не е налице един от елементите на правопораждащия го фактически състав, а именно имотът да е бил частна държавна собственост към момента на влизането в сила на закона § 42 ПЗР на ЗОС, доколкото по делото не са ангажирани доказателства, че спорният имот изобщо е бил коопериран или включван в каквато и да е било селскостопанска организация. Обръща се внимание, че към момента на издаване на акта за държавна собственост 20.11.1984 г., е било отменено основанието, което е вписано като такова за съставянето му - ПМС № 1 от 07.01.1981 г. /отм. с ПМС № 11 от 02.03.1982 г./.

Освен това се твърди, че по делото няма доказателства за провеждани отчуждителни процедури към момента на издаване на акта за държавна собственост, нито пък е доказано, че предвижданията на уличната регулация по време на действието на ЗТСУ за процесното място са реализирани и съответно да е изплащано обезщетение във връзка с тях, доколкото едва с реализирането на тези процедури би могло да се приеме, че държавата, респ. общината е придобила право на собственост върху спорния терен.

Възражението на ответника за приложимост на чл.6 ЗС, ред. от 1951 г., се определя като неоснователно, тъй като само по себе си посочването в АДС от 1984 г., че имотът е бивша собственост на АПК, опровергава тази теза. В тази насока въззивникът се позовава на решение № 52 от 02.07.2020 г. по гр.д.

№ 2446/2019 г. по описа на ВКС, I г.о., в което се приема, че съдът не може служебно да се позове на чл.6, ал.2 ЗС, ако преди това държавата не се е позовала на него и не е съставила акт на това основание и ако въведеното от общината придобивно основание не е свързано с чл.6, предл.2 ЗС в 3 посочената редакция.

В заключение се обобщава, че доколкото в хипотезата на § 42 от ПРЗ на ЗОС, предпоставките за придобиване на собствеността са предвидени в условията на кумулативност и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай не е налице първата предпоставка, а именно имота да е бил частна държавна собственост, то без значение е дали процесния имот е бил отреден за жилищно строителство или обществени и благоустройствени мероприятия и кога.

С оглед на това се аргументира становище, че не е била налице пречка за придобиване на имота по давност. Отделно се сочи, че дори и при въведената забра за придобиване на държавни и общински имоти по давност, при съобразяване с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд, с което е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността обн., ДВ, бр.46 от 2006 г.; посл. доп., бр.18 от 2020 г. и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността ДВ, бр.7 от 2018 г., то при установените факти по делото, предвидения в закона 10-годишен срок на владението, е изтекъл на 01.01.2018 г.

По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени решението на РС-Благоевград и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения от въззивника положителен установителен иск за собственост на процесния имот и да присъди направените от него разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна.

В отговора на Община Благоевград се изразява становище, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, поради което се иска същото да бъде изцяло потвърдено. Като неоснователна и немотивирана въззиваемият определя въззивната жалба, при което се иска тя да бъде оставена без уважение. Според ответника, първоинстанционният съд е обсъдил събраните доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, изяснил е фактическата обстановка и е формирал своето вътрешно убеждение, съобразно изградените правила.

Подчертава се, че правилно първоинстанционния съд е обсъдил 4 събраните гласни доказателства с останалите такива, събрани от страните по делото, които опровергават показанията на разпитания свидетел.

Въззиваемият обяснява, че преценката на РС на показанията на свидетеля е мотивирана и основана на логиката, тъй като състоянието, в което се е намирал имотът към момента на огледа от вещото лице е такова, че съдът би могъл да стигне само до един логичен извод, а именно, че ищецът не е полагал грижи за процесния имот. Обръща се внимание, че от една страна имотът не е ограден, липсват трайно метериализирани граници, а от друга страна, че установеният факт, че в него има останки от разрушени сгради, обрасъл е с храсти, води единствения извод, до който е стигнал и първоинстанционният съд, а именно, че имотът не се владее от ищеца/ и не е бил владян от него в годините назад.

По отношение установените от вещото лице факти, се обяснява, че в заключението си то е констатирало, че към влизане в сила на §42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС процесният имот е бил предвиден за жилищно застрояване.

Отделно от това, въззиваемият твърди, че въззивникът не е установил имотът да е имал друг собственик, освен държавата. С оглед на това се твърди, че са налице всички предпоставки по чл.6 от ЗС, респ. чл.2 ЗОС. Заявява се, че в съдебната практика се приема, че притежанието на право на собственост от физическо лице не може да се предполага, а следва безспорно да се установи, докато по отношение на държавата и общината, е въведено законово придобивно основание по отношение на имотите с неустановен собственик /безстопанствени имоти/, за доказването на което се приема, че се изследват данните, които се съдържат в различни карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), ЗТСУ (отм.), ЗКИР, ЗСПЗЗ, ЗВСГЗГФ. Според въззиваемия, ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна, респ. общинска собственост.

При анализ на събраните по делото писмени доказателства, както и констатациите на вещото лице, проследявайки и регулационния статут на имота, въззиваемият прави извод, че безспорно се установява, че той няма собственик, при което е придобит от държавата на основание чл. 6, предл.2 от ЗС /първоначална редакция/, респ., че е изпълнен фактическия състав на разпоредбата на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС.