Решение № 260022 от 17.02.2021, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 260022

Гр. Пловдив, 17.02.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН

СЪД, трети граждански състав в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Катя

Пенчева

Величка

Белева с участието на секретаря Мила

Тошева разгледа докладваното от съдията Вера Иванова въззивно гражданско дело № 348 по описа за 2020 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 29/3.02.2020 г., постановено по гр.д. 71/2019 г. на ОС-П., с което е осъден В.Н.Б. да заплати на С.Д.Ц. на основание чл. 55,ал.1,предл.1 от ЗЗД сумата 40 000 лв. и сумата 34 000 лв., ведно със законната лихва за двете, считано от 31.01.2019 г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над размера от 34 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв. като неоснователен и е осъден В.Н.Б. да заплати на С.Д.Ц. разноски по компенсация в размер на 6 655,49 лв. Обжалвано е също така и определение № 155/28.04.2020 г., постановено по същото гр.д. 71/2019 г. на ОС-П., с което е изменено решение № 29/3.02.2020 г. в частта, с която е осъден В.Н.Б. да заплати на С.Д.Ц. разноски по компенсация в размер на 6 655,49 лв., като са увеличени разноските на 7 281,49 лв.

Жалбоподателят

С.Д.Ц. обжалва решение № 29/3.02.2020 г. по гр.д. 71/2019 г. на ОС-П. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него против В.Н.Б. иск на основание чл.

55,ал.1,предл.1 от ЗЗД оносно разликата над размера 34 000 лв. до предявения размер 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.01.2019 г., както и в частта на решението за разноските, като неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба с вх. № 1778/19.02.2020 г., и моли то да бъде отменено, като предявеният от него иск бъде уважен в пълен размер.

Като ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД против ответника В.Н.Б. за осъждане да му заплати сумата 80 000 лв., част от която в размер на 40 000 лв. е получена без основание на 4.02.2014 г. с преводно нареждане по банковата сметка на ответника в „У.Б.“АД-гр.С. и част от която в размер на 40 000 лв. е получена без основание на 4.02.2014 г. с преводно нареждане по банковата сметка на ответника в „У.Б.“АД-гр.С., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаването на исковата молба. Оспорва като неоснователни въззивната жалба и частната жалба, подадени от В.Н.Б., и моли те да бъдат отхвърлени. В производството пред настоящата съдебна инстанция по негово искане са събрани нови писмени доказателства. Претендира за присъждане на разноски.

Жалбоподателят

В.Н.Б. обжалва решение № 29/3.02.2020 г. по гр.д. 71/2019 г. на ОС-П. в частта му, с която той е осъден да заплати на С.Д.Ц. на основание чл. 55,ал.1,предл.1 от ЗЗД сумата 40 000 лв. и сумата 34 000 лв., ведно със законната лихва за двете, считано от 31.01.2019 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 6 655,49 лв.-разноски по компенсация, и моли то да бъде отменено като неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба с вх. № 2280/4.03.2020 г., като бъде постановено решение, с което да бъдат изцяло отхвърлени предявените срещу него искове. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва исковете като неоснователни. Жалбоподателят В.Н.Б. обжалва и определение № 155/28.04.2020 г. по гр.д. 71/2019 г. на ОС-П., с което окръжният съд изменя решение №29/3.02.2020 г. в частта, с която е осъден В.Н.Б. да заплати на С.Д.Ц. разноски по компенсация в размер на 6655,49 лв., като увеличава разноските на 7281,49 лв., с молба то да бъде отменено като неправилно по съображенията, изложени в частната жалба с вх. № 3958/27.05.2020 г.

Оспорва като неоснователна въззивната жалба, подадена от С.Д.Ц., и моли тя да бъде отхвърлена. По негово искане в производството пред настоящата съдебна инстанция са събрани нови гласни доказателства. Претендира за присъждане на разноски. Възразява за прекомерност на платеното от жалбоподателя С.Д.Ц. адвокатско възнаграждение за защитата му пред апелативния съд.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателите, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

Безспорно е между страните, че на 4.02.2014 г. с две преводни нареждания, представени от ищеца в копия с исковата молба, ищецът С.Д.Ц. е превел по сметка на ответника В.Н.Б. в банка „У.Б.“АД две суми от по 40 000 лв. Безспорно е, че между страните не е имало договорни отношения.

Твърдението на ищеца, заявено с подадената на 31.01.2019 г. искова молба, уточнена с молбата от 6.02.2019 г., е, че ответникът В.Б. е брат на И.Б., по уговорка с когото ищецът превел на 4.02.2014 г. с две отделни платежни нареждания по сметка на ответника пари за бизнес на И.Б., а именно две суми от по 40 000 лв., с уговорка И.Б. да му ги върне, като посоченото основание в платежните нареждания е захранване на сметка, а за произхода им по ЗМИП – дивиденти. Твърди, че не е бил сключен и/или съставен някакъв устен или писмен договор за сумите, като между ищеца и ответника не е имало каквито и да е било отношения. Твърди, че впоследствие Ц. бил мотивиран да превежда още значителни суми по банкови сметки на различни лица, познати на И.Б.. Твърди, че е имало и случаи, в които И.Б. посочвал и Ц. превеждал по банковата сметка на И.Б. на няколко пъти общо 94 100 лв. все с основанието, което му било казано – захранване на сметка, като тези суми са предмет на отделен спор между ищеца С. Ц.и И.Б., който спор не е предмет на настоящото дело. Твърди, че след няколко месеца си поискал парите и първоначално И.Б. му обещавал, че той или брат му ще му върнат парите, а впоследствие ответникът В.Б. заявил, че не му дължи връщането на пари. Твърди, че ответникът дължи връщането на двете суми от по 40 000 лв., които е получил без договор с ищеца, поради което претендира за връщане на сумите ведно със законните лихви. С молбата от 6.02.2019 г. ищецът изрично уточнява, че разговор и постигнати уговорки между него и ответника В.Б. не е имало, т.е. няма постигнато съгласие за сключване на договор, съответно, създаване на договорна връзка между И.Б. и С.Ц. да бъдат предадени пари на първия чрез В.Б.. Заявява, че не твърди И.Б. да е действал в качество на пълномощник на ответника В.Б., нито В.Б. да е одобрил действията на И.Б. по отношение уговарянето на Ц. да преведе пари по банковата сметка на В.Б. и да е потвърдил думите на брат си, че ще върне парите, нито че И.Б. се е възползвал от парите, преведени по сметка на В.Б.. Заявява, че няма твърдения за приложение на разпоредбите на чл. 36, чл.42 и чл. 75 от ЗЗД в отношенията между него и братята, пряко или косвено, именно за което са изложени съмнения за измамливи действия на И. и/или В. Б.. Заявява, че няма изложени факти и обстоятелства за наличие на постигнато съгласие за възникване на някаква договорна връзка както между ищеца Ц. и И.Б., така и между Ц. и В.Б..

С отговора на исковата молба от 24.02.2019 г. ответникът оспорва исковете. Заявява, че не оспорва твърденията на ищеца, че между него и ответника не е имало договорни отношения, както и че между брат му И.Б. и ищеца е имало отношения във връзка със започването на общ бизнес. Твърди, че във връзка с това ищецът се е съгласил да предостави на И.Б. определена сума, но тъй като към този момент последният не е имал собствена банкова сметка, ***бщо 80 000 лв., които впоследствие са изтеглени от ответника и предадени на брат му. Твърди, че след получаване на сумата 80 000 лв. И.Б. е превел на ищеца чрез два превода в „И.“АД общо 9 000 лв. на ищеца, с което е погасил част от дължимата от ответника сума.

Твърди, че през 2017 г. И. Б.му казал, че поради обстоятелства, свързани с отношенията между него и ищеца, се налагало горепосочената сума да бъде върната. Твърди, че в този момент ответникът предлагал чрез фирмата си „Ш.**“ЕООД услугите на „И.“АД, И.Б. предложил връщането на парите да стане през офиса на ответника в гр. П., като за целта му предоставил необходимата сума, внасяйки я в „И.“АД по микросметката с клиентския номер на „Ш.**“ЕООД. Твърди, че с оглед лимитите за превод на суми в „И.“АД и поради нежеланието на ответника името му да фигурира в системата като наредител на преводите, той решил преводите да бъдат направени на няколко пъти от няколко различни лица.

Твърди, че на няколко пъти техни познати извършвали преводи в полза на ищеца от офиса на ответника чрез системата „И.“АД, като всяка една от преведените от тези лица суми в полза на ищеца е преведена единствено и само с цел връщане от името на ответника на процесната сума, респективно погасяване на неговото задължение, като нито едно от тези лица не е имало никакви взаимоотношения с ищеца, още по-малко е имало задължения към него за плащане на горепосочените суми. Твърди, че И.Б. лично е закарал ищеца до офиса на „И.“АД в гр. П., находящ се в „***“АД, където ищецът е получил част от преведените му от офиса на ответника суми, а друга част ищецът е получил в офиса на „И.“АД в гр. П..

Оспорва твърденията на ищеца, че е имало измамливи действия от страна на ответника или от страна на И.Б.. Заявява правопогасяващо възражение за плащане на сумата 80 000 лв., като твърди, че той е заплатил изцяло сумата на няколко пъти, чрез няколко лица, които са извършили преводите вместо него по негово нареждане и с единствена цел връщане на получената процесна сума в размер на 80 000 лв.

С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема, че е безспорно между страните, както и се установява от представените доказателства и приетото СИЕ, че ищецът е осъществил плащане на процесните суми от по 40 000 лв. на ответника, а ответникът не е доказал, а и не е навел подобни твърдения, да е налице основание за връщане на цялата процесна сума, доколкото именно негова е доказателствената тежест да установи основанието за получаване на сумата или, респективно, връщането й на ищеца. Съдът преценява, че за твърдяното връщане на част от сумата от 20 000 лв. не може да кредитира свидетелски показания поради забраната на чл. 164,ал.1,т.4 от ГПК, както и че не може да бъде прието твърдението за връщане на другата част от сумата чрез плащания, извършвани от трети лица, тъй като не е ясно основанието при изпращането, „връщането“ на сумите от трети лица, след като никъде не е било записвано като основание, че се връщат от името на ответника или по повод предадена сума от 40 000 лв. или друг запис, който да опровергае твърденията на ищеца, че се касае за други правоотношения. По отношение на върнатата с разписки сума от общо 6 000 лв. с два превода от 1000 лв. и от 5000 лв. чрез „И.“АД от брата на ответника, свидетеля И.Б., извършени на 16.06.2016 г., съдът приема това обстоятелство за доказано, тъй като твърденията и на двете страни относно участието на брата на ответника, свидетеля И.Б. в техните взаимоотношения изцяло съвпадат, респективно изложеното в исковата молба и в писмения отговор досежно брата на ответника. Затова съдът преценява, че следва да се отхвърли единият иск частично само за сумата 6 000 лв. и следва да бъде уважен изцяло първият иск за 40 000 лв. Съдът не уважава възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца и присъжда разноски по компенсация.

От ищеца на 11.02.2020 г. и от ответника на 26.02.2020 г. са подадени искания за изменение на решението в частта му за разноските и с обжалваното определение от 28.04.2020 г. съдът посочва, че е определил адвокатско възнаграждение в размер на 3 130 лв., малко над определения минимум по Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за проведените повече от две заседания. Съдът приема за основателно възражението на ищеца Ц. само по отношение приложението на разпоредбата на §2а от ДР на Наредбата, че върху така определения размер от 3 130 лв. следва да се начислят 20% ДДС (626 лв.), при което размерът на възнаграждението възлиза на сумата 3 756 лв. с ДДС при договорен размер от 4 800 лв. с ДДС. Затова съдът приема, че следва да се допусне изменение на решението, като се увеличат присъдените разноски на ищеца със сумата 626 лв. и се присъди по компенсация в полза на ищеца сумата 7 281,49 лв.