Решение № 260022 от 11.09.2020, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№

11.09.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН

СЪД, Гражданско отделение, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публичното заседание на осми юли две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА

НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 52 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В.И.Г. против решение № 13 от

10.01.2019 г., постановено по гр. дело № 746/2016 г. по описа на Районен съд – Костинброд, 1-ви състав, допълнено с решение № 152 от 20.03.2019 г. и поправено с решение № 253 от 10.10.2019 г., с което „П.“ ООД е осъден да заплати на В.И.Г. на основание чл. 200 от КТ, сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013 г., ведно с мораторната лихва върху тази сума, считано от 02.12.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба и ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковата претенция е отхвърлена за горницата до пълния предявен размер от 80 000 лева. Изцяло е отхвърлен предявеният от В.Г. против „П.“ ООД осъдителен иск по чл. 200 от КТ за заплащане на сумата от 2429,49 лева, представляваща обезщетение за претърпени от трудовата злополука имуществени вреди. С решението ищецът В.Г. е осъден да заплати на ответника „П.“ ООД сумата от 1600 лева – разноски по делото.

Въззивникът обжалва решението в неговата отхвърлителна част като необосновано. Счита, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Намира, че определеният от съда размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е занижен и не отговаря на критерия за справедливост. Посочва, че при определяне размера на обезщетението, съдът не е отчел възрастта на ищеца, продължителността на търпените от него болки и страдания, както и обстоятелството, че ищецът не се е възстановил напълно от травмата.

Навежда доводи, че първоинстанционният съд е следвало да прецени и влиянието, което злополуката е оказала върху ищеца и неговото самочувствие и общуване с другите хора. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел наличието на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на трудовата злополука.

Посочва, че ищецът не е бил употребил алкохол преди работа, както и че не му е бил извършен инструктаж. Поради изложените съображения моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи предявените искове изцяло.

Уведомен за въззивната жалба на 04.03.2019 г., ответникът в първоинстанционното производство „П.“ ООД, не се е възползвал от възможността да подаде в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Предмет на обжалване в настоящото производство е първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от В.И.Г. срещу „П.“ ООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013 г. и за заплащане на сумата от 2429,49 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 02.12.2013 г., ведно с мораторната лихва върху тези суми, считано от 02.12.2013 г. до датата на завеждане на исковата молба и ведно със законната лихва от 25.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумите.

Съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.

Следователно за да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1. наличие на валидно трудово правоотношение между пострадалия В.Г. и ответника, по което пострадалият да е бил работник или служител, а ответникът работодател; 2. пострадалият да е претърпял злополука по време на съществуването на трудовото правоотношение, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието; 3. тази злополука да е била призната за трудова; 4. вследствие на трудовата злополука пострадалият да е претърпял вреди – имуществени и неимуществени; 5. да е налице причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т.е причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност /т. нар. съзнавана непредпазливост/, но настоящият случай не е такъв.

От събраните по делото доказателства безспорно е установено, а и страните не спорят, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение при ответното търговско дружество, като от трудов договор № …/…………..г. се установява, че е изпълнявал трудови задължения на длъжността „обслужващ работник”, а по силата на допълнително споразумение от 15.11.2013 г. е бил назначен на длъжност „оператор на машина за работа с хартия“ . Именно при осъществяване на своите трудови функции на 02.12.2013 г., на която дата ищецът е изработвал подложки за кутии за торти и е работил на машина за производство, щанцоване и рязане на опаковки в цеха на ответника в гр. Костинброд, е претърпял злополука – дясната ръка на ищеца е попаднала между горната и долната плочи за натиск на машината. Тази злополука е била призната за трудова, като това обстоятелство не е спорно между страните, а и се установява от Разпореждане № 98-2013 от 31.01.2014 г., издаден от компетентен орган при ТП София-окръг към НОИ.

С оглед релевираните във въззивната жалба доводи, настоящата съдебна инстанция следва да се съсредоточи основно върху три спорни въпроса: 1/ размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди; 2/ дължимостта на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди; 3/ дали ищецът е допринесъл за настъпването на злополуката и обезщетението следва да бъде намалено.

По отношение на първия въпрос настоящата инстанция намира, че доколкото неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, то предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

По въпроса за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост Върховният касационен съд е постановил множество решения /решение № 149 от 2.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136 от 1.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1237/2009 г., III г. о. и др./, в които е преутвърдил действието на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС и е доразвил неговите постановки съобразно новите социални и икономически реалности. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди при трудови злополуки се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент.

Следва да се вземе предвид още, че заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Нещо повече, в понятието "неимуществени вреди", според последователната практика на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно отразяването им върху психиката и създадения от това социален дискомфорт. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.

В исковата молба ищецът подробно е описал неговите негативни изживявания, като тези фактически твърдения са доказани със събраните по делото доказателствени средства. От представените по делото медицински документи /официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила за установените в тях правнорелевантни обстоятелства/ и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза се установява, че в резултат от настъпилата трудова злополука ищецът е получил тежка травма на дясната ръка и предмишницата, изразяваща се в размачкване на същата с фрактури на кости и разкъсване на екстензорни сухожилия. Възстановяването на ищеца е протекло с усложнения, които са наложили серия от оперативни интервенции, за които има приложена медицинска документация. Според вещото лице функцията на засегнатия крайник не е възстановена и в резултат на травмата са останали изменения, които са с доживотен характер и не подлежат на възстановяване. Невъзстановяването на функцията на крайника в пълен обем, нарушената нормална двигателна способност водят до атрофия на групи мускули, което може да влоши състоянието. Вещото лице е дало заключение, че е налице постоянно разстройство на функцията на крайника, но не и осакатяване. Възможно е ищецът да извършва известни движения и манипулации. От момента на настъпване на травмата, както и при последващите оперативни интервенции ищецът е изживял болки и страдания с различен интензитет и продължителност.