Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 96 от 16.03.2026, Окръжен съд - Плевен

Съд
Окръжен съд - Плевен
Дело
Въззивно гражданско дело 80/2026
Вид
Решение № 96
Подписан
16.03.2026
Състав
СИЛВИЯ ЦВЕТКОВА КРЪСТЕВА, ДАЯНА СТОЯНОВА ВАСИЛЧИНА, РЕНИ ВАЛЕНТИНОВА ГЕОРГИЕВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 96 гр. Плевен, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. Г.

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно гражданско дело № 20264400500080 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Със съдебно решение №1879/03.12.2025г., постановено по гр.д.

№4093/2025г. по описа на РС-Плевен състав на същия съд е отхвърлил като неоснователен предявения от С. И. Д. от гр. Плевен, ЕГН **********, против ОБЩИНА ПЛЕВЕН, БУЛСТАТ *********, с адрес на управление гр. Плевен, пл. „***” № ***, представлявана от В.В.Х., иск за заплащане на сумата от 6 598, 00 лв., представляваща неизплатена част от дължимо обезщетение по чл.

222 ал. 3 от КТ.

На осн. чл.78, ал.3 от ГПК съдът е осъдил С. И. Д. от гр. Плевен, ЕГН **********, да заплати на ОБЩИНА ПЛЕВЕН, БУЛСТАТ *********, с адрес на управление гр. Плевен, пл. „***” № ***, представлявана от В.В.Х., сумата от 200, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба, депозирана от С. И. Д., ЕГН: ********** чрез процесуалния й представител адв. С. М.. Въззивният жалбоподател твърди, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Излага се становище, че съдът не е взел предвид, че Заповед №166/05.03.2025г. на кмета на Община Плевен, с която е изменена Заповед №348/13.01.2025г. в частта, с която се определя размера на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, не е била надлежно връчена на ищцата, поради което не е произвела никакви правни последици. Изложено е становище, че законът не ограничава максималния размер на дължимото обезщетение, както и че на 1 други работници трудовите правоотношения са били прекратени и са били начислени обезщетения по чл.222, ал.3 от КТ в размер на осем брутни работни заплати. Сочи, че след Заповед №166/05.03.2025г. на кмета на Община Плевен е бил сключен нов КТД, с който се определят по-благоприятни условия и който не е бил в сила по време на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, което представлява нарушаване на принципа на добрите нрави. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно и да бъде уважен предявеният иск като бъдат присъдени направените по делото разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Община Плевен чрез процесуалния й представител Б. Г. – главен юрисконсулт, в който се развиват доводи за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се твърдения, че първоинстанционният акт е правилен и законосъобразен, обоснован на доказателствата по делото. В заключение се прави искане съдът да постанови акт, с който да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание въззивния жалбоподател С. И. Д. от гр.

Плевен, ЕГН ********** не се явява, представлява се от адв. С. М., който поддържа въззивната жалба. В хода на устните състезания пледира за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което да се уважи исковата претенция. Сочи, че решението на първоинстанционния съд е постановено в нарушение на закона, необосновано е и в нарушение на процесуалните правила, като съдът не е анализирал подробно наличните по делото доказателства, а именно, че Заповедта, с която се изменя и допълва заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение от 13.01.2025 година, не може да породи никакви правни последици, тъй като не е връчена по надлежния ред. Поддържа, че в случая няма данни за връчване на заповедта при отказ, както и че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е влязла в законна сила, а изменението е два месеца по-късно. В заключение прави искане съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи иска. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание въззиваемият Община Плевен се представлява от юрисконсулт Г., която оспорва въззивната жалба. Прави искане съдът да остави в сила първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Плевенски окръжен съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което въззивната жалба е допустима и редовна.

Разгледана по същество, ВЪЗЗИВНАТА

ЖАЛБА е

НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение в посочената част е валидно и допустимо. При извършване на въззивен контрол за законосъобразността и правилността му в рамките, поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че същото е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Съдът приема формираната и изложената в решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка като пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което намира за безпредметно да я преповтаря и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея.

Независимо от това, по наведените във въззивната жалба оплаквания следва да бъде допълнено следното:

За разглеждане пред Районен съд – Плевен е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 222 ал. 3 КТ против ОБЩИНА ПЛЕВЕН, БУЛСТАТ *********, с адрес на управление гр. Плевен, пл. „***” № ***, представлявана от В.В.Х., за заплащане на сумата от 6 598, 00 лв., представляваща неизплатена част от дължимо обезщетение по чл. 222 ал. 3 от КТ.

За да отхвърли исковата претенция, първоинстанционният съд е приел, че през последните повече от десет години ищцата е работила по трудово правоотношение при един и същ работодател без да е налице прекъсване на трудовия стаж и за нея е възникнало правото да получи заплащане на увеличения размер на гратификацията. Съдът е развил тезата, че доколкото към момента на прекратяването на трудовото правоотношение /10. 02. 2025 год./ срокът на действие на колективен трудов договор 2022- 2024 в общинско здравеопазване на територията на Община Плевен е бил изтекъл, то ищцата не би могла да се възползва от по-благоприятните за нея клаузи и по-конкретно от разпоредбата на чл. 45 от договора, предвиждаща обезщетение при пенсиониране в размер на седем брутни трудови възнаграждения. Съдът е приел, че неприложим в случая е и последващият сключен колективен трудов договор, който е влязъл в сила след 07. 03. 2025 год. и който предвижда още по-благоприятни условия за директорите на детски ясли, а именно: обезщетение при пенсиониране в размер на осем брутни трудови възнаграждения /чл. 49 от КТД/. При тези обстоятелства и предвид липсата на действащ в системата на общинското здравеопазване колективен трудов договор към релевантния за правния спор момент /което е следствие от бездействията на синдикалните организации за иницииране на преговори по реда на чл. 54 ал. 3 от КТ/ съдът е приел, че правилно ответникът Община Плевен като работодател е определил размера на дължимото на ищцата обезщетение съобразно общите правила на КТ, т. е. шест брутни трудови възнаграждения.

Настоящият въззивен съдебен състав споделя изводите на 3 първоинстанционния съд.

Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца и това обезщетение е допустимо да се изплаща само веднъж. Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е от категорията плащания, наречени в правната теория "гратификационни" – изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя.

Когато придобитият при един и същ работодател трудов стаж е над 10 години, с общата трудовоправна норма законодателят е предвидил това плащане да е в по-голям размер, защото по характера си то изразява признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговия принос и лоялност, засвидетелствани с продължителната работа.

Пораждането на задължението за работодателя да заплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е обусловено от наличието на следните елементи: от една страна прекратяване на трудовото правоотношение на каквото и да било основание и придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от друга страна, като плащането се дължало само веднъж, т. е. било налице изискване работникът или служителят преди това да не е получавал такова.

Необходимо било установяването и на един допълнителен критерий, а именно работникът или служителят да е придобил през последните десет години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение, като плащането на обещзетението по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Законът визира като предпоставка за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ трудовия стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение / в този смисъл е и решение по гр. дело № 191 по описа за 2010 г. на ВКС, IV Г0/.

Не е спорно между страните, че в периода от 10.12.1994г. до 10.02.2025 г. ищцата С. И. Д. е работила на длъжността „директор“ на детска ясла „***“ гр.

Плевен.

Не е спорно и обстоятелството, че на 01.05.2021 г. ищцата е навършила изискуемата по чл. 68 ал. 1 и 2 от КСО възраст от 61 години и 8 месеца и както и изискуемия осигурителен стаж в размер на 41 години и 10 месеца.

Не се спори между страните и че по предложение на ръководството на сектора и на кмета на Община Плевен ищцата е продължила да работи на същата длъжност и на същото място.

Безспорно по делото е и че със Заповед №348/13.01.2025 г.. на кмета на Община Плевен трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено на 4 основание чл. 328 ал. 1 т. 10 от КТ, считано от 10.02.2025 г.

В този смисъл безспорно между страните е, че е налице основание за изплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ доколкото ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, че е работила при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, както и че трудовото правоотношение е прекратено.

Според между страните е въпросът относно размера на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ.

Въз основа на приложената по делото Заповед №166/05.03.2025г. на кмета на Община Плевен се установява, че с нея е изменена Заповед №348/13.01.2025 г.. на кмета на Община Плевен в частта, в която е определен размерът на дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, като е определен нов размер, а именно обезщетение в размер на шест брутни работни заплати, вместо определените с предходна заповед осем брутни работни заплати. В мотивите на заповедта е посочено, че изменението се налага поради изтичането на срока на действие на колективния трудов договор в общинско здравеопазване на територията на Община Плевен с рег. № ***2000752/ 31.

10. 2022 год., вписан в специалния регистър на Дирекция „Инспекция по труда“ гр. Плевен под №020/ 03.11.2022 г.

След прекратяване на трудовия договор между страните възникват имуществените последици от прекратяването – включително правото на обезщетение. Момента за определяне размера на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ е именно момента на прекратяване на трудовото правоотношение, а не момента на придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.