Определение № 586 от 14.05.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 586 гр. Стара Загора, 14.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20255500500317 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по частна жалба от Р. И. Б., действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ „Л. – Р. Б.“, срещу определение № 134 от 13.03.2025 г. по описа на Районен съд – Раднево, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение относно разноските.

Частната жалбоподателка счита, че дори и да се приеме, че ответникът е разбрал за своето задължение с получаването на исковата молба, то той, вместо да признае вземането, с отговора си го е оспорил, както по основание, така и по размер, като е заявил, че не дължи никакво плащане. Счита, че при това положение хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК не е налице, тъй като не е налице признание на иска. На второ място, твърди, че с оглед на оспорването на иска се е наложило да се снабдява с удостоверения от ЧСИ за наличието и размера на заплатения дълг, за което разноски не биха били сторени в случай, че ответникът не е оспорил иска.

Частната жалбоподателка твърди, че до момента на образуване на изпълнителното дело ответникът не е заплатил дължимата сума.

Изпълнителното дело било образувано на 28.03., а задължението било платено на 02.04.2025 г., въпреки, че ответникът разполагал с банковата й сметка, която била посочена в платежното нареждане, приложено като доказателство по делото. Иска се съдът да постанови определение, с което да отмени обжалваното и да присъди разноските по делото и тези в обезпечителното производство.

Ответникът по частната жалба С. С. И. я оспорва и я намира, че неоснователна. Счита, че съдът правилно не е присъдил разноски, като е приел, че ищцата действал недобросъвестно и е водил дела срещу него, без да е дал повод за това. Оспорва твърдението, че не е признал иска, тъй като е признал, че дължи определена сума, но на ОББ АД и „ВиК“ ЕООД. Твърди, че 1 не му е било известно, че дължи суми на ищцата. Разбрал за това с исковата молба, но нямало яснота по отношение на размера на дължимото. Счита, че снабдяването с документи от ЧСИ представлява действия по събиране на доказателства, което било неин ангажимент. Твърди, че е заплатил своевременно дължимата и установена в съдебния процес част сума, въпреки, че ищцата не е съдействала за това – още с подаването на исковата молба е била нарушена разпоредбата на чл.127, ал.4 ГПК. Неоснователно било възражението, че сметката й била известна от платежното нареждане, тъй като не било ясно чия е била тази сметка. Доказателство за това, че единствената цел на ищцата била да товари ответника с разноски, бил и фактът, че след постановяване на решението, въпреки, че е имало молба за изменението му в частта за разноските, ищцата е образувала изпълнително дело за събиране на главницата. Целта й била да постави ответника със финансова зависимост, който не разполагал с достатъчно средства, за да го принуди да продаде идеалните си части от наследствени земеделски земи. Иска се съдът да постанови определение, с което да отхвърли частната жалба.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество обаче, жалбата е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба от Р. И. Б. в качеството й на едноличен търговец с фирма ЕТ „Л.

– Р. Б.“, срещу С. С. И., с която са били предявени в условията на евентуалност два иска – по чл.74 ЗЗД и чл.59 ЗЗД. В исковата молба се е твърдяло, че ищцата е заплатила на 28.10.2024 г. задължение на ответника по изп.д. № 30/2017 г. и изп.д. № 95/2022 г., двете по описа на ЧСИ К.А., в размер на 823,12 лв. В исковата молба се е твърдяло и това, че сумата по платежното нареждане била в размер на 1692,94 лв., тъй като било заплатено задължение и на други лица по изпълнителното дело.

Ответникът С. С. И. е оспорил исковете. Твърдял е, че ищцата целенасочено е платила задължението му, за да придобие идеалните части от имотите му, което било злоупотреба с права. Твърдял е, че не ставало ясно каква сума ищцата е платила по това изпълнително дело и каква част е неговата и защо се претендира. Оспорил е твърдението, че ищцата е имала правен интерес от плащането на задълженията му по изпълнителните дела.

Твърдял е, че тя е подходила по този начин и с другите съсобственици, като целта й била да придобие земята на ниска цена.

Първоинстанционният съд е приел по иска по чл.74 ЗЗД, че твърденият от ищцата правен интерес не представлява такъв по чл.74 ЗЗД. Затова е приел, че искът е неоснователен и е разгледал другият – по чл.59 ЗЗД. Приел е, че между страните не е установено валидно правно основание за извършеното плащане. Приел е, че ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищцата с процесната сума, поради което я дължи. По отношение на 2 разноските е приел, че ответникът не дължи заплащането на такива, защото ищцата сама е предизвикала процеса чрез плащането на дълга по двете изпълнителни дела, без да има интерес от това. Приел е, че констатираната злоупотреба с процесуални права следва да се има предвид при разпределение на разноските.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че не се налага промяна на изводите му за недобросъвестно поведение на ищцата, при данни на която е без значение обстоятелството дали ответникът се е бранил по иска. Отделно от това ищцата не била посочила сметка за погасяване на вземането й, което в известна степен препятства ответника, дори и при желание да погаси задължението към новоузнатия си кредитор в нейно лице.

Въззивният съд намира обжалваното определение за правилно.

По правило отговорността за разноските се понася от страната, срещу която е постановено решението, спрямо която то се явява като санкция за неоснователно предизвикания правен спор. Това правило обаче търпи изключение, което отново е поставено върху идеята за неоснователно предизвикване на делото. Съгласно чл.78, ал.2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, независимо от изхода на делото. В този случай съдът трябва да изследва цялостното поведение на страните по делото.

Ищцата не е имала правен интерес да заплаща задължението на ответника по двете изпълнителни дела. Той е погасявал редовно задължението си, като е внасял суми по сметката на съдебния изпълнител. По делото липсват данни след заплащането на сумите по изпълнителните дела, ищцата да е уведомила ответника за това, както и да го е поканила да й заплати дължимо. Напротив, след заплащането на сумата на 28.10.2024 г., с молба от 06.11.2024 г. е поискала съдът да допусне обезпечение на бъдещия й иск срещу С. С. И.. В самата искова молба ищцата не е посочила банковата си сметка, нито друг начин за плащане. След като по делото няма данни ответникът да е бил уведомен по някакъв начин, че има нов кредитор и че му дължи определена сума, следва да се приеме, че той (ответникът) е разбрал за това с получаване на исковата молба. С оглед на тези обстоятелства, както и предвид малкото време, през което се случват събитията, се налага изводът, че ответникът не е дал повод за завеждането на делото. От друга страна, по делото са налице данни, че ищцата е платила задълженията на ответника злонамерено - с цел да увреди негови права и законни интереси – да генерира допълнителни разноски, да възбрани имотите и да го принуди да й продаде собствената му земеделска земя (така свид. Р.Д. И.). Става дума за злоупотреба с право, която винаги е противоправна и е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно. Затова съдът приема, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото.

Относно признанието на иска: Вярно е, че с отговора си ответникът е оспорил предявените срещу него искове, но възраженията му са свързани с твърдения за злоупотреба с право, която счита, че е налице, като излага 3 аргументи в подкрепа на това свое становище. Относно претендираната от ищцата сума, ответникът е признал, че я дължи. В този смисъл са твърденията му, че заплаща задълженията по изпълнителните дела. Освен това е видно, че размерът на задължението не е бил определен изначално, доколкото ищцата е внесла общо сума в размер на 1692,94 лв., с която сума се плаща задължение и на други лица. С други думи е била налице неяснота за размера на задължението и затова красноречиво говори обстоятелството, че ищцата е изменила размера на претенцията си от 823,12 лв. на 573,48 лв. Не може и да се иска от ответника да издирва сметката на ищцата, за да превежда сумата.

Трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че ответникът е заплатил сумата от 573,48 лв. няколко дни след влизане на решението в сила.

С оглед на тези съображения, изследвайки цялостното поведение на страните, въззивният съд счита, че на ищцата не могат да се присъждат разноски за осъществената от нея дейност по провеждане на производството, в т.ч. и обезпечителното. Това би означавало ответникът да бъде натоварен с разходи, които ищцата е направила вследствие на недобросъвестно упражняване на процесуалните си права, което е недопустимо.

По изложените мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 134 от 13.03.2025 г., постановено по гр.д. № 924/2024 г. по описа на Районен съд - Раднево.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4