Определение № 434 от 11.08.2025, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 434 гр. Враца, 11.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Борис К. Динев

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20251400500311 по описа за 2025 година

Производството е по реда на вр. чл.413, ал.2, вр. чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД гр.

София, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, подадена чрез юрисконсулт Б. Д., против Разпореждане № 386/03.04.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 460/2025 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което е отхвърлено заявлението на дружеството-жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение срещу Б. С. И., ЕГН **********, в частта, в която се претендира присъждане на договорна лихва за периода 20.08.2022 г. – 20.04.2023 г. в размер на 103,10 лв. и обезщетение за забава за периода 21.08.2022 г. – 28.03.2025 г. в размер на 523,72 лв.

В жалбата се поддържа, че така постановеният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Излагат се аргументи, че районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузата за неустойка за неосигуряване на обезпечение, на която заявлението по чл.410 ГПК не се основава. Изтъква се, че в заповедното производство не се разрешава по същество материалноправния спор между страните и съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за недействителност на договора, съобразно ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. При позоваване на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК се прави извод, че проверката за съответствие на искането с императивната норма на закона и добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи, се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането.

На следващо място в жалбата се изразява несъгласие с изводите на районния съд, че в случая са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Според изложеното разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК изисква да се посочат не всички разходи, които са част от годишния процент на разходите /ГПР/, а само допусканията, използвани при изчисляването му. Излагат се теоретични съждения относно същността и вида на допусканията или предвижданията по смисъла на чл.19 от Директива 2008/28 на Европейския парламент и на Съвета и на ЗПК, като се сочи, че в процесния договор е спазено изискването за отразяване на единственото приложимо базово допускане. Развиват се и съображения, че чл.11, 1 т.10 ЗПК не изисква в договора да се посочва математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Акцентира се, че в договора за кредит са посочени годишния лихвен процент /ГЛП/, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, което според цитирана практика на съдилища в страната е достатъчно съдържание, въз основа на което потребителят да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест.

Моли да бъде отменено атакуваното разпореждане и да бъде уважено заявлението за издаване на заповед за изпълнение в частта за сумите от 103,10 лв. – договорна лихва и 523,72 лв. – обезщетение за забава.

Жалбоподателят е получил препис от обжалвания съдебен акт на 09.05.2025 г., частната жалба е входирана в същия ден, следователно срокът е спазен. Жалбата е подадена от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 413, ал. 2, изр. 1 ГПК. При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима.

Настоящият състав намира частната жалба за неоснователна, като за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството пред Районен съд-Козлодуй е образувано по заявление от "Агенция за събиране на вземания" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за заплащане на следните суми: 1000,00 лв. – главница; 103,10 лв. – договорна лихва за периода 20.08.2022 г.-20.04.2023 г.; 523,72 лв. – обезщетение за забава за периода от 21.08.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 28.03.2025 г.; законната лихва от подаване на заявлението в районния съд до окончателното й изплащане. Претендирани са и държавната такса и юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението се посочва, че паричните вземания произтичат от Договор за потребителски кредит № ***, сключен на 20.06.2022 г. между "Сити кеш" ООД и Б.

С. И., като впоследствие тези вземания били прехвърлени от "Сити кеш" ООД в полза на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД по силата на Приложение № 1 от 05.08.2024 г. към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 05.08.2024 г.

Изложено е, че по силата на посочения Договор за потребителски кредит дружеството заемодател предоставило на физическото лице-заемател парична сума в размер на 1 000 лв., представляваща главница и чиста стойност на заема, а заемателят е удостоверил, че е получил заемната сума в брой, и се задължил да върне на заемодателя сумата на погасителните вноски, посочени в договора, които включват изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема, и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя. Сочи се също, че страните са постигнали съгласие договорната лихва по заема да бъде в размер на 237,99 лв., като по този начин договорената обща стойност на плащанията по заема да бъде в размер на 1237,99 лв., платима на 10 броя месечни погасителни вноски, от които първите 3 са в размер на 33,38 лв., а следващите 7 – в размер на 162,55 лв. В заявлението се посочва още, че съгласно приложимите ОУ при забава в плащането на дължима погасителна вноска заемателят дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава, считано от датата на настъпването й до окончателното изплащане на дължимите по договора суми, което в случая е начислено в размер на 523,72 лв. за периода от 21.08.2022 г. до датата на подаване на заявлението в съда.

Твърди се, че заемателят не е заплатил дължимия паричен заем, с оглед на което за "Агенция за събиране на вземания" ЕАД възниква правен интерес от предявяване по съдебен ред на претенцията, включваща главница, договорна лихва и обезщетение за забава в посочените размери.

2

С Разпореждане № 386/03.04.2025 г. по образуваното ч.гр.д. № 460/2025 г. по описа на РС – Козлодуй заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение в частта, в която се претендира присъждане на договорната лихва и обезщетението за забава, излагайки мотиви, че е налице съмнение за наличие на включена в договора неравноправна клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение, както и че в ГПР не са включени разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, и поконкретно разходът за неустойка. Поради това същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като в него липсва действителния процент на ГПР. При тези съображения районният съд е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 270/03.04.2025 г. само за чистата стойност на кредита от 1000,00 лв., а в останалата част е отхвърлил заявлението.

Въззивният съд намира, че така постановеното разпореждане е правилно и законосъобразно при следните съображения:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК съдилищата не издават заповеди за изпълнение за вземания, които се основават на източници, противоречащи на закона или добрите нрави, както и на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това.

Съгласно приетото в мотивите на ТР № 1/2022 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвижда изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.

146, ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство, съответно при установяването на такава клауза на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.

При проверката за действителност/недействителност на договора се преценяват не само неговите клаузи, които са въведени като основание на искането за издаване на заповед, а спазването на императивните изисквания, които са условие за действителност на договора в неговата цялост. Обстоятелството, че искането се основава на определена, вероятно действителна договорна клауза, не санира недействителността на целия договор, ако н а предвидено в закона основание целият договор е недействителен. Приемането на обратната теза е равнозначно да се предостави възможност на страна по договор да преодолява, да "заздравява" една изначално недействителна правна сделка чрез заявяване по съдебен ред на претенция, която не се основава на опорочената част от договора, наличието на която обаче (бидейки анализирана в контекста на цялата сделка) е основание за недействителност на целия договор.

Цитираната практика в обратния смисъл и тълкуването й не вземат предвид изричната разпоредба на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК и задължението на съда да ползва всички налични по делото данни (вкл. основни пресмятанията, които сам прави), за да приложи императивни материалноправни норми, което е винаги и във всяко производство задължение на българските съдилища – чл. 5 ГПК и тълкуването, дадено в мотивите т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за въззивното производство. Както е изложено в тълкувателното решение, основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното 3 начало. Да се приеме обратното би означавало, че съдът не правораздава, а преписва бланките на заявителите .

При така изяснения обем на дължимата проверка настоящият съдебен състав констатира, че в случая се касае до облигационно правоотношение по кредитиране между небанкова финансова институция и физическо лице, имащо качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал.3 ЗПК, на което се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, т. е. договор за потребителски кредит. Затова и в съответствие със законовите изисквания заповедният съд дължи служебната проверка за валидност на правопораждащите вземането договорни клаузи, изискуема от чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК. В предмета на проверката следва да се включи и проверка за приложимост на чл. 22 ЗПК, доколкото ако договорът е нищожен, вземането за възнаграждение и мораторната лихва биха били недължими – чл. 23 ЗПК. С оглед ограничените правомощия на заповедния съд и невъзможността в рамките на това производство да бъдат изследвани въпроси, свързани с разрешаването на материалноправния спор между страните, тази проверка следва да се сведе до най-обща преценка на формата и съдържанието на договора, позволяваща да бъде направен извод относно неговото съответствие с императивни материалноправни норми, в т.ч. тези на ЗПК, касаещи действителността на договора за кредит, както и с нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.

Въззивният съд след самостоятелна преценка на процесния договор за кредит счита, че в случая същият само формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочената в договора общо дължима сума включва само размера на главницата и размера на договорената възнаградителна лихва. Освен това в договора е посочен ГПР от 48,08%, като изрично е отразено, че в размера на същия се включва единствено възнаградителната лихва. Следователно от формалната проверка на съдържанието на договора може да се направи несъмнен извод, че както при отразяване на общо дължимата сума, така и на ГПР, не е включена предвидената в чл.11, ал.1 от договора неустойка в размер на 1112,01 лв..