Определение № 1528 от 27.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1528 гр. София, 27.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Снежанка Николова Касационно гражданско дело № 20248002102234 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. П. К., представлявана от адв. М.

К., срещу решение № 136 от 12.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 832/2023 год. на Софийския апелативен съд.

Сн

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. П. К., представлявана от адв. М. К., срещу решение № 136 от 12.02.2024 год. по въззивно гр. д. № 832/2023 год. на Софийския апелативен съд.

С него се обезсилва решение № 99 от 09.01.2023 год. по гр. д. № 12807/ 2021 год. на Софийския градски съд в частта му за отхвърляне на предявения от С. А. Р.-П. против касаторката иск с правно основание чл. 39 ЗН за установяване, че саморъчното завещание на М. Й. И. от 15.11.2017 г. в полза на ответницата е отменено от последващо съставеното саморъчно такова от 01.03.2019 г. в полза на ищцата, като производството се прекратява поради недопустимост на иска.

В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение се отменя частично като неправилно и вместо това се признава за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че С.

А. Р.-П. е собственик по силата на саморъчното завещание от 01.03.2019 год. на 3/4 ид. части от процесния недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адм. адрес:[жк], [улица], [жилищен адрес] ап. № 22, , като в частта, с която предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за останалата 1/4 ид. част от правото на собственост върху апартамента, решението е потвърдено.

Като последица от частичното уважаване на установителния иск за собственост, на 1 основание чл. 537, ал. 2 ГПК се отменя издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост № 123, том II, дело 281 от 09.09.2021 год. на нотариус с рег.

№ * на НК, с който същата е призната за собственик на 3/4 ид. части от процесния апартамент.

Недоволна от този резултат, Л. П. К. оспорва въззивното решение в цялост, като счита, че същото е нищожно/недопустимо, алтернативно неправилно като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, при съществени нарушения на принципите на правото и при липса на мотиви. Моли за обезсилване на въззивното решение, алтернативно за неговата отмяна и за оставяне в сила на първоинстанционното решение по спора.

В изложение към жалбата касаторката навежда доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на тези по ал. 2 на същата разпоредба, като формулира конкретни правни въпроси, за които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ищцата С. А. Р.-П., представлявана от адв. Ем. Б., оспорва касационната жалба в писмен отговор, като поддържа становище за необоснованост на оплакванията на касаторката и за отсъствие на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

При произнасяне по наведените доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съобразява следното:

Съгласно възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, процесният имот е придобит през 1974 год. от съпрузите И. П. И. и М. Й. И., като след смъртта на И. И. през 2004 год., при наследяване по закон, М. И. придобива собствеността върху 3/4 ид. части, а дъщеря им С. Д. върху останалата 1/4 ид. част.

Собствените си 3/4 ид. части М. И. прехвърля на М. К. Д. с нотариален акт № 60 за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 29.04.2015 год.

Впоследствие, на 15.11.2017 год. М. И. съставя саморъчно завещание, с което завещава на ответницата К. движимите и недвижимите имоти, които ще останат след нейната смърт. В завещанието изрично са посочени и 3/4 ид. част от правото на собственост върху процесния апартамент. Завещанието е депозирано на 10.08.2021 год. при нотариус рег. № * на НК и обявено на същата дата.

Същевременно с това, на 01.03.2019 год. от М. И. е съставено и саморъчно завещание, с което в полза на ищцата С. Р.-П. се завещава конкретен имот, а именно процесният апартамент № 22. Завещанието е предадено за съхранение на нотариус с рег. № * на НК, обявено е на 23.06.2020 год. и е вписано в имотния регистър на 29.10.2020 год.

Договорът за прехвърляне на процесния апартамент срещу задължение за издръжка и гледане е развален по съдебен ред на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, като по делото е представено решение № 60144 от 30.07.2021 год. на ВКС по гр. д. № 3081/2020 год.

2

Установено е също така, че на 09.09.2021 год. е издаден констативен нотариален акт за собственост, с който ответницата К. се признава за собственик на 3/4 ид. части от правото на собственост върху спорния апартамент на основание съставеното в нейна полза завещание от 15.11.2017 год.

Между страните е безспорно, че завещателката М. И. е починала на 03.06.2020 год. /в хода на съдебното производство по чл. 87 ЗЗД/ и е оставила като единствен наследник нейната дъщеря – С. Д..

При така установените обстоятелства, според мотивите към обжалвания съдебен акт, за разрешаване на възникналия правен спор е от основополагащо значение да се конкретизира характерът на всяко едно от завещателните разпореждания и да се разреши въпросът за конкуренцията между тях. Прието е, че завещанието може да се отмени по два начина – изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания; или мълчаливо – чрез последващо завещание, което не отменя изрично предходното, но изключва онези разпоредби в него, които са несъвместими с новите. В тази връзка въззивният съд съобразява, че в разпореждането от 2017 год. М. И. упоменава по-широк кръг от имуществени права, но посочва и действително притежаваните от нея 3/4 ид. части от правото на собственост върху апартамента на [улица]. В разпореждането от 2019 год. е посочен само и единствено апартаментът, без обозначаване на ид. части от правото на собственост и без да са упоменати други имуществени права. При липсата на събрани други доказателства относно взаимоотношенията между страните по делото и тяхната праводателка, съдебният състав изхожда от извършваните от И. правни действия, в това число и по предявяване на иска за разваляне на сключения от нея договор за издръжка и гледане, като приема, че причината за промяната в намеренията кому да остави имуществото си след своята смърт е свързана с това кое лице я е подпомагало в последните години от нейния живот. Изтъкнати са мотивите към решението на ВКС от 30.07.2021 год., както и текстът на завещанието в полза на ищцата, съгласно който разпореждането се извършва като благодарност за положените грижи и внимание от Р.-П. в последните години от живота на завещателката. С оглед на това и като съобразява, че няма данни наследството на И. да е включвало в себе си други имоти, права и/или вещи, извън процесните 3/4 ид. част от процесния апартамент, въззивният съд обосновава извода за това, че в разглежданата хипотеза може да се приеме, че и второто по време завещание има характера на универсално/общо разпореждане с имущество. Приема, че когато наследствената маса се изчерпва с една вещ или идеални части от нея, то въобще не следва да се обсъжда характерът на разпореждането – дали се касае за общо завещателно разпореждане или за завет. Освен това, несъмнена е в разглежданата хипотеза волята на завещателката да отмени предходно извършеното в полза на ответницата завещание в частта му относно спорния недвижим имот, тъй като видно от текста на завещанието в полза на ищцата, то очевидно е несъвместимо със посочените права в завещанието от 2017 год.

На последно място съдът е подчертал, че и воденият съдебен процес не разколебава този извод, тъй като исковата молба е вписана преди съставяне на двете завещания, а също така 3 във всяко от тях са посочени съдебно заведените претенции. Още повече, че в разпореждането в полза на ищцата Р.-П. завещателката И. е упоменала и правото да продължи и завърши всички заведени от нея съдебни дела относно същия недвижим имот.

При това положение в решението се приема, че не може да става дума за отмяна на завет по смисъла на чл. 41, ал. 1 ЗН, особено предвид надлежното вписване на исковата молба и решението по спора по чл. 87 ЗЗД, както и обратното действие на развалянето на договора.

Като правно ирелевантен е обозначен също така моментът на обявяване и вписване на всяко от завещанията с мотива, че тези действия имат само оповестително значение.

В заключение, като съобразява, че към момента на смъртта си И. се легитимира като собственик само на 3/4 ид. части от апартамента, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за частично уважаване на установителния иск за собственост, както и за отмяна на издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

Що се отнася до иска по чл. 39 ЗН за признаване, че саморъчното завещание от 15.11.2017 год. е отменено от последващото завещание от 01.03.2019 год., съдебният състав намира, че е такъв за установяване съществуването или несъществуването на друг факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК, който иск би бил допустим само в изрично предвидените от закона случаи. Такъв иск не е предвиден в закона, поради което произнасянето по него е недопустимо и производството подлежи на прекратяване в тази му част.

При тези мотиви към обжалваното решение и като провери данните по делото настоящият съдебен състав намира следното:

По оплакването за вероятна нищожност – не се констатира наличие на нарушения, които да обуславят вероятен извод за нищожността на обжалваното въззивно решение. Същото е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда.

По доводите за вероятна недопустимост – според твърденията в касационната жалба въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, поради превишаване правомощията по чл.

269 ГПК, излизане извън обхвата на проверката, зададен с оплакванията във въззивната жалба и постановяване на решението при „свръх петитум“. В тази връзка се поставят и конкретни правни въпроси, а именно: „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата?“; „Допустим ли е самостоятелен иск по чл. 39 ЗН, при положение че има изричен самостоятелен петитум в исковата молба по този въпрос, както и диспозитив в първоинстанционното решение?“; „Налице ли е произнасяне плюс петитум от въззивният съд в случаите, когато ищцата е поискала на основание чл. 39 ЗН да се обяви за отменено 4 саморъчно предходно завещание на М. И. И. от 15.11.2017 год., а съдът се е произнесъл, като е обезсилил първоинстанционното решение в тази част, приемайки, че такъв иск не може да се предяви самостоятелно?“; „Допустимо ли е въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционното решение в частта по произнасянето по чл. 39 ЗН без изготвянето на нов доклад и даване указания на страните за становище по този въпрос, като въвежда нови обстоятелства и факти, каквито не са изложени в исковата молба, в първоинстанционното решение, както и във въззивната жалба?“.