Определение № 34095 от 14.12.2022, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 34095 гр. София, 14.12.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Гражданско дело № 20221110159289 по описа за 2022 година

Предявени са искове от С. Н. П. с ЕГН ********** постоянен адрес гр.София, ж.к."ЛН" бл.983, вх.В, ет.1, чрез адв.З. със съдебен адрес гр-София, ж.к.ЛН 3, ул.”ГД” № 6, търговски комплекс „СМ”, офис 14, за признаване за установено по отношение на „ИАМ" АД, с ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”ДЖ" № 28, ет.

2, ап. 40- 46, представлявано от ГТТ, че клаузата чл.4 от сключени между страните договор за паричен заем № 3484170/25.03.2019 г., е нищожна като неравноправна и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 50.00 лв., представляваща частичен иск от 1200.00 лв., недължимо платени по по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

С исковата молба е направено искане за задължаване на ответното дружество да представи справка от счетоводството си за всички извършени плащания в това число платежни нареждания за погасени вноски по кредита, разписки, извадка от счетоводните книги, от страна на лицето на С. Н. П. с ЕГН ********** по договор за паричен заем № 3484170/25.03.2019 г., включително копие от договора, погасителен план и стандартен европейски формуляр, както и за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза.

В срока за отговора, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявените искове.

Прави искане за задължаване на ищеца да представи договор за паричен заем № 3484170/25.03.2019 г.

Съдът, след като извърши служебна проверка по реда на чл. 140, ал.1 от ГПК на редовността на исковата молба и на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, намира, че следва да се произнесе с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата.

На първо място, съдът като констатира, че не е заплатена дължимата държавна такса по делото в пълен размер, а именно 100.00 лв. – за всеки един от двата иска по 50.00 лв., намира, че следва да даде възможност и срок най-късно в първото по делото съдебно заседание ищецът да ангажира доказателства за спазване изискванията на ГПК в тази насока, както и да посочи своя банкова сметка, по която да му бъдат заплатени евентуално присъдени по делото суми.

На следващо място, във връзка с изразеното в отговора на исковата молба становище 1 от ответника, следва да се даде възможност на ищеца в същия срок да ангажира доказателства и за наличие на правен интерес от завеждане на настоящия иск, а именно да представи процесния договор, който твърди ,че сключил с ответника и клауза от който иска да бъде прогласена за нищожна.

По направените от страните доказателствени искания, съдът намира следното:

По изложените вече съображения, както и поради обстоятелството, че ищецът е ангажирал други доказателства - назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, съдът намира, че следва да се оставят без уважение исканията на ответника за задължаване на ответника да представи намиращи се при него документи.

За изясняване на спора от фактическа страна, следва да се допусне поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза, като съобразно правомощията си по чл.195, ал.1 от ГПК, съдът следва да постави и допълнителен въпрос, а именно: вещото лице да посочи при наличие на платени суми по процесния договор за кредит, с каква част от тях са погасени задължения за неустойка по чл.4 от договора.

Водим от горното и на основание чл.140 от ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОБЯВЯВА НА СТРАНИТЕ ДОКЛАДА ПО ДЕЛОТО : Предявени са искове от С.

Н. П. с ЕГН ********** постоянен адрес гр.София, ж.к."ЛН" бл.983, вх.В, ет.1, чрез адв.З. със съдебен адрес гр-София, ж.к.ЛН 3, ул.”ГД” № 6, търговски комплекс „СМ”, офис 14, за признаване за установено по отношение на „ИАМ" АД, с ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”ДЖ" № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от ГТТ, че клаузата чл.4 от сключени между страните договор за паричен заем № 3484170/25.03.2019 г., е нищожна като неравноправна и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 50.00 лв., представляваща частичен иск от 1200.00 лв., недължимо платени по по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.11.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 25.03.2019 г. страните са сключили договор за паричен заем № 3484170 за сумата от 2400.00 лева. Според ищеца, в чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждени, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и др. Отбелязва се, че в ал.2 от чл.4 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължнието си по настоящия договор да преодстави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1200 лв. неустойката се заплаща от заемателя разсрочено , заедно с всяка от погасителните вноски. Ищцата сочи, че ответното дружество й е начислило неустойка в общ размер на 1200 лева, тъй като не е представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Ищцата твърди, че е погасила изцяло сумата по сключения договор преди завеждането на исковата молба.

Въпреки това тя оспорва неустоечната клауза по чл. 4 от договора като неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите 2 задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че въпросната клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.

Ищецът се позовава на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗЗП, съобразно която при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Обръща внимание, че в чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата, поради което иска да се приеме, че в случая е налице заобикаляне на ЗПК, което пък прави клаузата нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК.

Като допълнителен довод се навежда противоречие на процесната клауза с добрите нрави, тъй като предвидената с нея неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би покрила. В този смисъл се позовава на т.З от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК.

Отделно от това се сочи, че кредиторът не е включил сумата на неустойка в ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. В исковата молба се цитира чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Отделно ищецът обръща внимание, че съобразно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като легалната им дефиниця е в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и съобразно нея, в ГПК следва да бъде калкулирана и процесната неустойка, доколкото тя е сигурен разход.

По така изложените съображения от съда се иска да прогласи нищожността на неустоечната клауза - чл.4 от договора и да осъди ответното дружество да върне на ищцата 50.00 лв. от общо заплатените от нея 1200.00 лв. по процесната клауза.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявения иск.

Ответникът твърди, че ищецът прави опит за разместване на доказателствената тежест по делото, като с доказателствените си искания цели да да я прехвърли на него. В тази насока се позовава и на практиката на Съда на ЕС, касаеща представяне на допълнителни документи, отразена в Решение на СЕС от 19 декември 2019 г. по съединени дела С- 453/18 и С-494/18. Цитира се пар. 54 от решението, в който е посочено, че националния съд следва да изисква от ищеца да представи съдържанието на документа или документите, на които се основава неговото искане, което е част от доказването в процеса, тъй като целта на това искане е само да се провери основанието за претенцията, така че то не противоречи на диспозитивното начало.

Ответникът оспорва иска и по същество. В тази насока твърди, че н еустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението, като процесната такава е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Според ответника, предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си 3 набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси).

Ответникът сочи, че ако заемополучателят добросъвестно изпълнява поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът ще събере вземането си и няма да търпи посочените вреди. Ответникът прави анализ на разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД, според която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Според него, фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена, като в случая всичко изброено е налице, поради което неустоечното задължение е валидно възникнало.

Ответникът развива доводи, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка в сметлината, дадена с TP № 1 от 15.06.2010 г. по тьлк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. С оглед на това ответникът твърди, че дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.

По отношение срокът за представяне на неустойката се обръща внимание че с подписването на договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция, поради което следва да се презюмира, че след като се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото време, за да сс подготви и да изпълни поетия ангажимент.