Решение № 1971 от 20.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1971 гр. София, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Ивета М. Антонова

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско дело № 20221100505690 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. Г. Т., подадена чрез пълномощника адв. Н.

Д. – САК, срещу решение № 20025572/29.03.2022 г., постановено по гр. дело № 64718/2019 г. по описа на СРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Ц. Н. Б. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да плати на ищцата Н. Т. сумата в размер на 11000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея вследствие на извършено престъпление по чл. 159а НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.10.2018 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата в размер на 14005,00 лева, която представлява неполучен доход от секс работа (неплатени надници) за предоставени секс услуги от ищцата за периода от м. 05.2017 г. до м. 11.2017 г. и за периода от м. 01.2018 г. до м. 04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.10.2018 г. до окончателното погасяване на вземането.

В жалбата се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според жалбоподателя СРС неправилно е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на елементите от фактическия елемент на непозволеното увреждане, в частност на причинна връзка между поведението на ответника и претърпените вреди (имуществени и неимуществени такива), 1 като излага подробни съображения в тази насока. Противно на становището на първоинстанционния съд, счита, че ищцата е жертва на „доказан“ трафик на хора, което обстоятелство се потвърждава от представеното по делото споразумение на Специализирания наказателен съд, с което ответникът Б. е признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 1 НК. Твърди се, че е накърнено правото на ищцата да не бъде набирана и приемана за извършване на развратни действия, като наличието на съгласие в конкретния случай не изключва както противоправността на поведението на ответника, така и настъпилите за нея вреди, независимо дали ги е съзнавала или не, респ. дали е имала възможност да ги предотврати чрез друго поведение или не. На следващо място, по отношение на претенцията за обезщетяване на имуществените вреди изразява несъгласие с доводите на съда относно приложението на чл. 329, ал. 1 НК, като, от своя страна, поддържа, че ищцата не носи наказателна отговорност по този състав съгласно нормата на чл. 16а НК. Моли въззивната инстанция да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените осъдителни искове.

По делото е депозиран отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна Ц. Н. Б., подаден чрез пълномощника му адв. В. А. – САК, в който се изразява становище за неоснователността на жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В първоинстанционното производство с доклада на делото като безспорно между страните обстоятелство е отделен фактът, че с определение от 24.10.2018 г., постановено по НОХД № 3420/2018 г. по описа на Специализирания наказателен съд (СпНС), същият съд е одобрил споразумение, с което ответникът Ц. Н. Б. е признат за виновен в това, че от неустановена дата на м. април 2016 г. до 27.04.2018 г. в гр. София е ръководил организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с участници М. Г.Г., А. Г.Г., Д.И.К., П.В.И., В.И.Ф., И.Н.И., С.Г.С., В.В.М., като групата е създадена с користна цел /набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги/ и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК. Това обстоятелство се установява и от представеното по делото заверено копие на горепосочения съдебен акт.

Със същия съдебен акт е одобрено споразумение, с което обвиняемият В.И.Ф. е признат за виновен в извършване на следните престъпления:

- от неустановена дата на м. април 2016 г. до 27.04.2018 г. в гр. София е участвал в организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с ръководител Ц. Н. Б. и участници М. Г.Г., А. Г.Г., Д.И.К., П.В.И., В.И.Ф., И.Н.И., С.Г.С., В.В.М., като групата е създадена с користна цел /набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за 2 развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги/ и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл.

321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК, както и че:

- на неустановена дата на месец април 2016 г. в гр. София набрал (в клуб „******* № 10, в гр. София) и приел (в гр. София, бул. „*******) отделно лице – А.Н.И., с цел да бъде използвано за развратни действия (предложил на св. И., като я мотивирал да участва в съвкупления с различни мъже, и обещал срещу това да получава облага – паричната сума от 80 лева за всяко съвкупление, като свидетелката се съгласила с това предложение) – независимо от съгласието , като деянието е извършено чрез обещаване на облаги – парични средства, и деянието по чл. 159а НК е извършено в изпълнение на решение на организирана престъпна група – престъпление по чл. 159г във вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 6 във вр. с ал. 1 НК.

С присъда от 14.05.2019 г., постановена по НОХД № 4353/2018 г. по описа на Специализирания наказателен съд, изменена с решение № 260007/09.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 321/2019 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд, потвърдено с решение № 60131/18.11.2021 г. по н. д. № 532/2021 г. по описа на ВКС, подсъдимият С.Г. С. е признат за виновен в това, че от 07.03.2018 г. до 27.04.2018 г. в гр.

София е участвал в организирана престъпна група – структурно трайно сдружение на девет лица с ръководител Ц. Н. Б. и участници М. Г.Г., А. Г.Г., Д.И.К., П.В.И., В.И.Ф., И.Н.И., В.В.М., като групата е създадена с користна цел /набиране на отделни лица с цел да бъдат използвани за развратни действия, независимо от съгласието им, чрез обещаване и даване на облаги/ и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1 и ал. 2 НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода за повече от три години – престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 НК.

От разпита на свидетелката В..И се установява, че през 2010 г. – 2011 г. по повод на работата ѝ като социален работник във фондация „Здраве и социално развитие“ по програма за превенция на ХИВ и полово предавани болести се запознала с ищцата Н. Т., която към този момент проституирала. През годините последната работела като „секс работник“ в различни клубове в гр. София, сред които и „Б.**“. В това нощно заведение ищцата предоставяла секс услуги срещу заплащане в периода 2017 г. – 2018 г. По данни на свидетелката ищцата се притеснявала да не се зарази с венерическа болест, споделяла е желанието си да спре да работи като „секс работник“, като е имало периоди от време (без да посочва тяхната продължителност), през които не е проституирала, но впоследствие пак се е връщала към тази дейност. Знае от ищцата, че получените от клиентите парични средства същата е деляла 50 на 50 със собствениците на заведенията или поне с някой, който събира парите там. Не е запозната обаче през периода 2017 г. - 2018 г. кой е бил собственикът на клуб „Б. 10 “. Не знае за кого е работела ищцата, тъй като нито я е питала, нито последната е споменала имена на трети лица.

От останалите събрани по делото писмени доказателства не се установяват релевантни за предмета на спора факти.

3

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

Релевантните факти, обосноваващи основателността на претенцията за обезвреда по чл. 45 ЗЗД, които при условията на пълно и главно доказване следва да бъдат установени от ищеца са: извършено от ответника противоправно деяние (изразяващо се в действие или бездействие), настъпилите вреди в претендираните вид и размер (последното – ако са имуществени), причинно-следствена връзка между деянието и вредите. Когато се твърди, че вредите са настъпили от бездействие, за да е противоправно деянието, следва да се докаже, че ответникът има предписано нормативно задължение за действие или такова, което произтича от техническите и други правила или от характера на работата.

По отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане.

Понятието „присъда“, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК, следва да се тълкува като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в извършването на престъпно деяние (вж. т. 15 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС). Според практиката на ВКС приравнено по значение на влязла в сила присъда има решението по чл. 378, ал. 4 във вр. с чл. 78а НК и съгласно чл. 383, ал. 1 НПК одобреното от съда споразумение (в този смисъл Решение № 47/23.02.2012 г. по т. дело № 340/2011 г. на ВКС, ТК, I TO). Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданскоправните последици от деянието във връзка с това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. По въпроса относно задължителният характер на присъдата във връзка с приложението на тази норма е формирана трайна практика на касационната инстанция, с която е изяснено, че обвързващата сила на присъдата за 4 гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Или при наличие на произнасяне от наказателния съд, гражданският съд следва да изясни кое е изпълнителното деяние, кой е съставомерният резултат, кога и къде е настъпил, за да се определят обективните предели на задължителната за него сила на присъдата (така Решение № 177/06.12.2018 г. по т. дело № 2394/2017 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая не е налице такава идентичност между изпълнителното деяние на съответния състав на престъпление по НК, за извършването на което ответникът Ц. Б. е признат за виновен със споразумение, одобрено от съда с определение по чл. 382 НПК от 24.10.2018 г, и заявеното от ищцата основание за ангажиране на деликтната му отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, изведено от направените във исковата молба твърдения за осъществени фактически действия, относими към друг вид престъпление (трафик на хора). Понятието „състав на престъпление“ се определя като съвкупност от признаци, от отделни белези, типични за определен вид посегателство, посочени в тяхната взаимовръзка – арг. от чл. 9, ал. 1 НК. Пълното и точно съответствие на извършеното с всички обективни и субективни признаци на състава на даден вид престъпление се идентифицира с конкретна правна норма, третираща по наказателноправен ред деянието. От обективна страна основен признак на престъплението е изпълнителното деяние – външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 321, ал. 3 във вр. с ал. 1 НК се изразява в образуване или ръководене на организирана престъпна група /ОПГ/ по см. на чл. 93, т. 20 НК, която е създадена с користна цел или с поставена цел да върши определени други престъпления. Под „ръководене“ следва да се разбира дейност по поставяне на общи или конкретни задачи в устна или писмена форма, в изработване на план или други указания за постигане на набелязаната цел. От субективна страна престъплението се характеризира с умисъл и специална цел. За да е довършено, не е необходимо тази цел да е постигната, тъй като се касае за две отделни престъпления, с които се засягат два различни обекта на защита. От тук следва извод, че ако деецът, като е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3 във вр.с ал. 1 НК, с други деяния осъществи и второто престъпление, с което се засяга и друг непосредствен обект – например обектът на посегателство при трафик на хора са обществените отношения, осигуряващи половата свобода и половата неприкосновеност на отделната човешка личност, както и половия морал в обществото, ще отговаря и по съответния състав на това второ престъпление. Касае се за две отделни престъпления, извършени при условията на реална съвкупност, за които се налага отделно наказание за всяко едно от тях, след което на основание чл. 23 или чл. 25 НК се определя едно общо найтежко наказание (вж. Тълкувателно решение № 23/15.07.1977 г. по н. дело № 21/77 на ОСНК на ВС).